О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 520
гр. София, 19.12.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр.д. № 2691/2019г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Н. Г. и Н. Н. Г. от [населено място] срещу въззивно решение № 353 от 20.03.2019г., постановено по в.гр.д.№ 38/2019г. на Пловдивския окръжен съд. Касаторите считат, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С обжалваното решение въззивният съд е обезсилил решение № 3467 от 17.10.2018г. по гр.д. № 16100/2016г. на Пловдивския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от касаторите против И. П. Ч. иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че ответникът не е собственик на 16/306 ид.части от поземлен имот № 850 с площ от 306 кв.м., попадащ в УПИ **,*,* от кв.101 с площ от 1156 кв.м. по плана на [населено място], съставляващ по отменения план на града имот пл.№ * в кв.18 с площ от 310 кв.м., придобити с договор за дарение, обективиран в нот.акт № 16/2012г., и е прекратил производството по делото.
По делото е установено, че с влязло в сила решение № 51 от 12.01.2010г. по в.гр.д.№ 1217/2009г. на ОС-Пловдив е уважен предявеният от Д. Н. Г. и Н. Н. Г. против И. П. Ч. иск по чл.108 ЗС, като ответникът е осъден да предаде на ищците владението върху 41,25/310 ид.части от процесния имот, за които в негова полза е съставен нот.акт № 75/2005г. С договор за дарение от 29.10.2012г. /нот.акт № 16/2012г./ лицето В. Н. М. е дарил на ответника 18/306 ид.части от имота, а с нот.акт № 68/2016г., последният и съпругата му са дарили на съпрузите М. Д. и В. Д. 150/310 ид.части от него, заедно с построената в лицевата му част жилищна сграда със застроена площ от 71 кв.м.
За да обосноват необходимостта от правна защита ищците са изложили твърдения, че упражняват фактическа власт и са собственици на 41,25/310 ид.части от поземлен имот № *, кв.101 по плана на [населено място], а собственици на 150/310 ид.части от имота и на построената в лицевата му част сграда с площ от 71 кв.м. са съпрузите М. Д. и В. Д.. С договор за дарение от 29.10.2012г. ответникът И. Ч. е придобил собствеността върху 18/306 ид.части от имота. При извършени от тях проверки не са открили данни за право на собственост върху имота на други лица, освен на посочените, включително на дарителя по договора В. М..Упражняваното владение върху имота от ищците и възможността да придобият по давност идеалните части от имота, които според тях нямат собственик, обуславяли наличието на правен интерес от предявяването на настоящия иск, с който да отрекат правото на собственост на ответника върху дарените му 18/306 ид.части от имота.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че за ищците не е налице правен интерес от предявяването на иска, тъй като в хипотезата на предявен отрицателен установителен иск за собственост от един съсобственик спрямо друг, такъв интерес би бил налице, само ако ищецът твърди, че ответникът претендира за такава идеална част от съсобствената вещ, която превишава притежаваната от ищеца идеална част от вещта, а в настоящия случай такова твърдение липсва и претендираните от ответника 18/306 ид.части от имота не засягат притежаваните от ищците 41,25/310 ид.части.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т. 1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1. За дължимото процесуално поведение на въззивния съд при констатация за несъответствие на фактическите твърдения на ищеца в исковата молба и търсената защита и следва ли да остави исковата молба без движение; 2. Налице ли е правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост тогава, когато ищецът твърди притежаването на субективно право върху един недвижим имот и че упражнява фактическа власт върху имота и наред с това обосновава правния си интерес от възможността да придобие собствеността върху имота, ако отрече със сила на пресъдено нещо правото на собственост на ответника; 3. Налице ли е правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост от съсобственик на един имот срещу друг съсобственик и при евентуално уважаване на иска ще се внесе ли яснота и безспорност в отношенията между страните и ще се определи ли режимът на собственост на вещта, в която всяка от страните по спора счита, че има определен дял; 4. Задължително условие ли е за наличие на правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост от един съсобственик на недвижим имот спрямо друг, той да твърди, че ответникът претендира за такава идеална част от съсобствената вещ, която превишава притежаваната от ищеца идеална част от вещта; 5. Налице ли е правен интерес и допустимо ли е предявяване на отрицателен установителен иск за собственост от съсобственик на недвижим имот срещу друг при наличието на уважен с влязло в сила съдебно решение иск за собственост по чл.108 ЗС спрямо същия съсобственик и за същите идеални части от имота и 6. Налице ли е правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост, когато ищецът има възможност да придобие имота на оригинерно основание или ако отрече претедираните от ответника права.
Ответникът по жалбата И. П. Ч. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
За да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение е необходимо с него да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Съгласно дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения поставеният от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства.
В случая по отношение на поставените от касаторите въпроси тези предпоставки не са налице, тъй като една част тях нямат обуславящо изхода на спора значение, а други са решени в съответствие с практиката на ВКС.
По отношение на първия въпрос следва да се отбележи, че въззивният съд не е констатирал несъответствие между техните фактически твърдения в исковата молба и търсената защита, нито в изложението се сочи в какво се изразява това несъответствие. Не е посочено и в какво конкретно се изразява противоречието с практиката на ВКС – ТР № 1/2001г. на ОСГК, т.4; Р № 644 по гр.д.№ 1296/09г., ІV г.о. и Р № 162 по гр.д.№ 1260/2011г., ІІ г.о., отнасяща се до различни от настоящата хипотези. Във връзка с въпроси № 2 и № 6 следва да се отбележи, че в случая касаторите по никакъв начин не са обосновали правен интерес от предявяването на отрицателния установителен иск за собственост, излагайки съображения по какъв начин отричането на правата на ответника върху 16/306 ид.части от процесния имот, които според тях нямат собственик, ще им даде възможност да придобият тези части на оригинерно основание. Според установената практика такъв интерес би бил налице в хипотеза, при която за собственик на даден имот, респ. на идеална част от него, се легитимира държавата или общината, тъй като за техните имоти понастоящем не съществува възможност да бъдат придобити по давност, а в случая като собственик на процесната идеална част от имота се легитимира ответникът и за нея не съществуват законови пречки за придобиването ? по давност при осъществяване на фактическия състав на чл.79, ал.1 ЗС. Ето защо, не е налице противоречие на въззивното решение по тези въпроси с ТР № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост е налице и когато ищецът има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника, нито с останалата посочена практика на ВКС, с която са разгледани други хипотези. Въпроси № 3 и № 5 нямат отношение към решаващите мотиви на съда за изхода на делото, тъй като същият не е приел, че изобщо липсва правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост върху недвижим имот от един съсобственик срещу друг съсобственик, нито че влязлото в сила съдебно решение между същите страни по иска с правна квалификация чл.108 ЗС е пречка за предявяването на настоящия иск /предмет на това решение не са и процесните идеални части от имота/, а е прието, че в настоящия случай ищците, сега касатори, не са обосновали наличието на такъв интерес. С оглед на това без значение за изхода на настоящия спор е обстоятелството дали правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост е налице само в случай, че ответникът претендира да притежава идеална част от съсобствена вещ, която превишава притежаваната от ищеца идеална част от нея, поради което и поставеният въпрос № 4 няма обуславящо изхода на спора значение, респ. не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Съгласно дадените в т.1 на ТР № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС разяснения наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорването им ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат. За наличието на такъв интерес съдът е длъжен да следи при всяко положение на делото и при констатация за липсата на такъв – да го прекрати.
Във връзка с релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК никакви доводи не са изложени и визираните в т.4 на ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС предпоставки по отношение на поставите въпроси липсват, нито са налице основанията по чл.280, ал.2 ГПК, на които касаторите не се и позовават.
С оглед изложеното обжалваното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация сторените от него разноски в настоящото производство за адвокатско възнаграждение в размер на 650 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 353 от 20.03.2019г., постановено по в.гр.д.№ 38/2019г. на Пловдивския окръжен съд.
О с ъ ж д а Д. Н. Г. и Н. Н. Г. от [населено място] да заплатят на И. П. Ч. от същия град сумата 650 лв./шестстотин и петдесет лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: