О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 413
гр. София, 01.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети септември, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 1205/2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Г. Г., [населено място], правоприемник на починалата в хода на въззивното производство страна Л. Д. Г., чрез процесуалния представител адвокат П. М., срещу въззивно решение № 7055/12.11.2018 г. по гр. д. № 9806/2016 г. по описа на Софийски градски съд. Поддържат се оплаквания, че решението е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба са изложени твърдения за постановяване на решението по правни въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд в тълкувателни решения и постановления, в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Въпросите са следните: 1. Дали сделката, сключена между страните по делото, обективирана в нотариален акт № 002/13.01.2004 г., е извършена в нарушение на добрите нрави и/или при крайна нужда; 2. Тече ли придобивна давност за лице съсобственик на имот, за който има договор за прехвърляне на собствеността, кумулиран с учредяване на вещно право на ползване на това лице, който това лице изрично оспорва, а продължава да ползва имота като собственик изцяло; 3. С оглед на ТР № 5/29.12.2014 г. по т. д. № 5/2013 г., ОСГТК, ВКС представлява ли сделката за процесния имот, от която ищците черпят правата си на съсобственост, недействителна и каква е тази сделка, ако съпругата – В. Р., която не е могла да даде съгласие поради недееспособността си, е починала и тази порочна сделка не може да се санира/заздрави; прави ли това сделката нищожна. Подддържат се оплаквания, че въззивният съд не е разгледал възраженията на касатора, респ. на неговата наследодателка и ответник по делото, за привидност/симулативност на процесния договор или нищожност с оглед близката смърт на прехвърлителя, липса на престация от страна на приобретателя към прехвърлителя, противоречие на договора с добрите нрави или сключването му поради крайна нужда. Неправилно съдът не е разгледал в цялост и твърденията на ответницата Л. Г. за придобиване от нейната наследодателка – В. Р. на 5/6 идеални части от правото на собственост върху имота по давност на основание чл. 79 ЗС, считано от 27.01.2004 г. до 27.01.2009 г., с позоваване на съдебна практика по въпроса, касаещ придобивната давност на идеални части от съсобствен имот /решение № 123/15.06.2010 г. по гр. д. № 431/2009 г., ВКС, ІІ г. о. и ППВС № 6/27.12.1974 г./. Касаторът твърди, че въззивният съд неправилно е приел, че вещното право на ползване изключва формирането на анимус за придобиване правото на собственост. В касационната жалба се прави и доказателствено искане за допускане разпит на свидетел за установяване придобиване на собствеността върху имота по давност.
Ответниците по касационната жалба – М. Х. и С. Х., [населено място], чрез процесуалния си представител адвокат Р. Ф., оспорват жалбата и считат, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК. Претендират присъждане на направените пред касационната инстанция разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:
С въззивното решение е потвърдено решение № ІІ-74-272/28.03.2016 г. по гр. д. № 54237/2013 г. по описа на Софийски районен съд, с което е допуснато извършването на съдебна делба по отношение на следния недвижим имот: апартамент № 9, находящ се в [населено място], район С.,[жк], [жилищен адрес] вх. „А“, ет. 4, състоящ се от две стаи, кухня и сервизни помещения, със застроена площ от 61 кв. м., при съседи: стълбище, от две страни – двор и ап. 10, заедно с прилежащото му мазе № 9, при съседи: коридор, мазе № 8, мазе № 10, заедно с припадащите се 4,122 % ид. части от общите части на сградата и съответните идеални части от правото на строеж върху мястото, между страните по делото при следните квоти: за М. Г. Х. и С. И. Х. при режим на СИО – за 1/2 ид. част от имота и за Л. Д. Г. – за 1/2 ид. част от имота.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че с договор за покупко – продажба на недвижим имот, сключен с нотариален акт № 002/13.01.2004 г., ищците са придобили процесния апартамент в режим на СИО от съпрузите С. и В. Р.. Продавачите са си запазили пожизнено и безвъзмездно правото на ползване на продавания имот, заедно и поотделно. В т. 3 от договора е посочено, че ищцата М. Х. поема безусловно гледането и издръжката на праводателите, като следва да им осигури спокоен и нормален живот, да се грижи за тях, като им осигурява храна, да се грижи при немощ или болест за тях лично или чрез трето лице, да се грижи за отопление, осветление, облекло и поддръжка на хигиена.
С решение № 173/01.12.2004 г. по гр. д. № 339/2004 г. по описа на Софийски градски съд, прехвърлителят В. Р. е поставена под пълно запрещение, като видно от удостоверение от 25.01.2005 г. на СО – Район „Слатина“, ответницата по делото и нейна майка Л. Г. е назначена за настойник.
С влязло в сила съдебно решение № 1210/23.01.2008 г. гр. д. № 380/2007 г. по описа на ВКС, І г. о., договорът от 13.01.2004 г. е унищожен за 1/2 ид. част, прехвърлена от В. Г. Р. на ищците, като е отхвърлен искът за унищожаване на сделката до 5/6 ид. части от имота. След смъртта на Р. на 23.04.2013 г. притежаваната от нея 1/2 ид. част от имота е придобита от ответницата Л. Г., по силата на наследствено правоприемство.
Въззивният съд е изложил съображения, че имотът е прехвърлен при запазено право на ползване както срещу заплащане на парична сума в размер на данъчната оценка, така и срещу издръжка и гледане. Макар в договора да е записано, че същият е за покупко – продажба и съответно страните по него да са определени като продавач и купувач, правно релевантно при определяне на неговия характер са уговорените между страните взаимни престации. Определената цена по договора не е пазарна, а е в размер на данъчната оценка, съчетана е с клауза за още една престация – издръжка и гледане, поради което следва да се приеме, че сделката е смесена и съчетава покупко – продажба и договор за издръжка и гледане.
По доводите на ответницата, че договорът за покупко – продажба е сключен в противоречие с добрите нрави, при условията на крайна нужда, както и че сделката е привидна, въззивният съд е приел, че с влязло в сила решение е разрешен въпросът относно наличието на основание за частично унищожаване на договора за покупко – продажба на процесния имот, от който ищците черпят правата си. Ответницата, съгласно разпределената й по реда на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствена тежест, не е доказала възраженията си за недействителност на договора поради накърняване на добрите нрави, привидност или сключване поради крайна нужда, обосновани с това, че продавачът е страдал от тежко заболяване към момента на сделката и е била очевидна близката му кончина, две седмици след изповядване на сделката. От представената по делото епикриза от 05.09.2003 г. се установява, че продавачът не е бил в добро здравословно състояние към момента на сключване на договора. Не се установява обаче това да е било известно на купувачите. Не са събрани и доказателства относно недостига или липсата на средства за посрещане на лични и семейни потребности или за изпълнение на задължения към трети лица по отношение на продавача, както и този недостиг или липса на средства да е упражнил сериозен натиск върху волята на продавача да реши да сключи договора от 13.01.2004 г., без който натиск не би сключил сделката или не би я извършил при конкретните условия и клаузи.
Не са ангажирани и доказателства от ответницата за своене на идеалните части от имота, придобити от ищците, с оглед придобиването му по давност /ТР № 1/06.08.2012 г. по т. д. № 1/2012 г., ОСГК, ВКС/. Прехвърлителката В. Р. е имала ограничено вещно право на ползване върху процесния апартамент. Фактическата власт на ползвателя върху имота включва само правото да ползва вещта лично или чрез отдаване под наем, като той не може да формира анимус за придобиване правото на собственост в това си качество.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/2009 г. по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства.
Първият въпрос: дали сделката, обективирана в нотариален акт № 002/13.01.2004 г., е извършена в нарушение на добрите нрави и/или при крайна нужда, не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение на сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Въпросът по същество изразява оплакванията на касатора относно правилността на обжалваното решение и обосноваността на правните изводи на въззивния съд във връзка с действителността на процесния договор, поради което не може да послужи като правен въпрос, с обуславящо значение за изхода на спора по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Освен това касаторът не е обосновал и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с посочване на практика на ВС и ВКС, в която е дадено различно разрешение на поставения въпрос и с която изводите на въззивния съд са в противоречие, както и как отговорът на въпроса ще допринесе за точното прилагане на закона или за развитието на правото в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Следва да се посочи, че въззивният съд е обсъдил всички релевирани пороци на сделката /нищожност поради привидност, липса на престация от страна на преобретателя към прехвърлителя, противоречие с добрите нрави или унищожаемост поради сключване поради крайна нужда/, като решаващите му изводи са за неизпълнена от ответницата, респ. от нейния правоприемник, доказателствена тежест в процеса за установяване наличието на релевираните основания за недействителност на договора за покупко – продажба от 13.01.2004 г.
Вторият въпрос: тече ли придобивна давност за лице съсобственик на имот, за който има договор за прехвърляне на собствеността, кумулиран с учредяване на вещно право на ползване на това лице, дори ако същото го оспорва, е обусловил решаващите мотиви на въззивния съд при преценката за неоснователност на възражението за придобиване на процесния имот по давност от наследодателката на ответницата. Въпросът обаче не е разрешен в противоречие с установената практика на ВКС, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Посоченото от касатора решение № 123/15.06.2010 г. по гр. д. № 431/2009 г., ВКС, ІІ г. о. е неотносимо, тъй като е постановено при различна фактическа обстановка. С него е дадено разрешение по въпроса дали може да се придобие по давност ид. част на съсобственик в имота, без да бъде манифестирана промяна в намерението да се свои тази част от другия съсобственик – владелец като относим и към приложението на чл. 69 ЗС във връзка с установената презумпция, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Прието е, че когато съсобствеността е възникнала от юридически факт, различен от наследяването, приложение намира разпоредбата на чл. 69 ЗС, съгласно която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Изрично манифестиране на намерение за упражняване на фактическата власт върху целия имот само за себе си съсобственикът следва да извърши спрямо останалите съсобственици, само ако съсобствеността е възникнала по силата на наследствено правоприемство. В конкретния случай въззивният съд е приел, че след като в полза на наследодателката на ответницата е учредено ограничено вещно право на ползване върху спорния имот, след прехвърлянето му на ищците, фактическата власт върху имота е установена в качеството на ползвател, т. е. на държател, и носителят на ограниченото вещно право на ползване не може да формира субективния елемент на владението за придобиване правото на собственост по давност. Наследодателката на ответницата не е имала качеството владелец, поради което неотносима се явява посочената практика – решение № 123/15.06.2010 г. по гр. д. № 431/2009 г., ВКС, ІІ г. о. и ППВС № 6/27.12.1974 г. относно необходимостта от манифестиране на намерение за своене на чуждите /на ищците/ идеални части за себе си, и същата не може да обоснове твърдяното противоречие за обосноваване на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Освен това е налице установена практика на ВКС, непосочена от касатора, а именно – решение № 65/13.07.2018 г. по гр. д. № 2424/2017 г. по описа на ВКС, II г. о., с което е дадено аналогично разрешение на поставения въпрос. Прието е, че ограниченото вещно право на ползване е противопоставимо като материално право на всеки, вкл. на собственика на имота, който се лишава от възможността да го ползва. В съдържанието на това ограничено вещно право се включва възможността за лично ползване на имота /обитаване/, и събиране на плодовете /наемите/ от него. Макар това състояние да е близко до обективния елемент на владението, не се покрива с него, тъй като фактическата власт на ползвателя върху имота включва само правото да ползва вещта лично или чрез отдаване под наем, като той не може да формира анимус за придобиване правото на собственост в това си качество. Наличието на установена непротиворечива практика на ВКС, съобразена от въззивния съд в обжалваното решение, изключва възможността за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Третият въпрос е неотносим. Той не е включен в предмета на спора пред въззивния съд и по него липсват решаващи мотиви. Той изразява собствените разбирания на касатора за недействителност на процесния договор, обективиран в нотариален акт № 002/13.01.2004 г., поради което и не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Без значение е дали съпругът може по време на брака да се разпорежда с дела си от съпружеската имуществена общност или не, тъй като в случая не се касае за такова разпореждане – двамата съпрузи заедно са се разпоредили с целия имот, в съответствие с чл. 22, ал. 2 СК. С решението по гр. д. № 380/2007 г. по описа на ВКС, І г. о. е прието, че доколкото към момента на сключване на сделката ищцата макар и дееспособна, не е могла да разбира и да ръководи действията си, сделката е унищожаема за 1/2 ид. част. Тази унищожаемост като порок не се превръща в нищожност поради невъзможност сделката да бъде потвърдена, предвид смъртта на прехвърлителката Р., в какъвто смисъл са оплакванията на касатора. Посоченото ТР № 5/29.12.2014 г. по т. д. № 5/2013 г., ОСГТК, ВКС не намира приложение, поради което не обосновава твърдяното противоречие по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В т. 2 от него се приема, че сделката на разпореждане със семейното жилище – лична собственост на единия съпруг, извършена от него без съгласието на другия и без разрешение на районния съд е относително недействителна спрямо съпруга – несобственик и може да бъде заздравена с даване на съгласие от последния след сключването й. Тези разяснения относно вида недействителност на разпоредителна сделка с имот – СИО без съгласие на единия от съпрузите, са неотносими за настоящия случай на съвместно разпореждане на двамата съпрузи със спорния имот.
Поддържаните оплаквания относно неразгледани възражения за привидност/симулативност на процесния договор или нищожност с оглед близката смърт на прехвърлителя, липса на престация от страна на преобретателя към прехвърлителя, противоречие на договора с добрите нрави или сключването му поради крайна нужда са такива по чл.281 ГПК. Те не могат да послужат пряко като основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Освен това следва да се има предвид, че ответницата /чийто правоприемник е касаторът/ е обвързана от влязлото в сила решение, с което е унищожен частично договор за покупко-продажба, както и от последващото съдебно решение по чл.34 ЗЗД, с което е постановено продавачът да върне получената продажна цена. При това положение стои въпросът за допустимостта на възражението за симулативност на продажбата като прикриваща нищожен договор за издръжка и гледане /сключен в нарушение на добрите нрави/.
Касационната инстанция е инстанция по правото, не по съществото на спора, а дейността й е проверяваща /ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС и ТР № 1/17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г., ОСГК, ВКС/ – в касационното производство не могат да се сочат нови факти и да се представят нови доказателства, освен за установяване на допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалните правила относно валидността и допустимостта на решението, каквито в случая не са налице. Поради тези съображения направеното в касационната жалба доказателствено искане за допускане до разпит на свидетел, с който да се докажат твърдените факти и възражения за придобиване на процесния имот по давност, е недопустимо.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК и направеното в отговора на касационната жалба искане, жалбоподателят следва да заплати разноски на ответниците по касационната жалба М. Г. Х. и С. И. Х., [населено място], в размер на 1000 лева – възнаграждение за един адвокат, съгласно приложените доказателства.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 7055/12.11.2018 г. по гр. д. № 9806/2016 г. по описа на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Д. Г. Г., [населено място], да заплати на М. Г. Х. и С. И. Х., [населено място], разноски за производството по чл. 288 ГПК в размер на 1000 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: