О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 14
гр. София, 16.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова ч. гр. дело № 4629/2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 9858/25.10.2019 г. на Л. Н. А., чрез пълномощника адвокат Й. М., срещу определение № 426/08.10.2019 г., постановено по ч.гр.д. № 885/2019 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново, с което е потвърдено определение № 1507/09.07.2019 г., постановено по гр.д. № 1822/2019 г. по описа на Районен съд – Велико Търново, за връщане на исковата ? молба като процесуално недопустима и прекратяване на производството по делото.
В жалбата се излагат твърдения за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното определение, поради допуснати нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които според жалбоподателката водят до необоснованост и очевидна неправилност на въззивния акт.
Към частната касационна жалба е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което се преповтарят фактическите доводи, изложени в частната жалба. Твърди се, че съдът в нарушение на императивната разпоредба на чл. 297 ГПК не е съобразил влязлото в сила решение № 458/28.03.2019 г. по гр.д. № 3902/2018 г. на Районен съд – Велико Търново, с което по реда на чл. 19, ал. 3 ЗЗД е обявен за окончателен предварителен договор от 21.10.2014 г., имащ за предмет 1/2 от процесния имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****. Излагат се съображения, че искът по чл. 440 ГПК, с който е сезиран първоинстанционният съд, е предявен при наличие на правен интерес в съответствие с постановките на ТР № 8/2013 г. по т.д. № 8/2012 г. на ОСГТК, ВКС.
Ответникът по жалбата „БАНКА ДСК“ ЕАД, в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, е изразил становище за липса на основания за допускане до касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата.
Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, II г.о., констатира следното:
С обжалваното определение е потвърдено определение № 1507 от 09.07.2019 г. по гр. д. № 1822/2019 г. на Районен съд – Велико Търново, с което е върната подадената от ищцата /настоящ жалбоподател/ искова молба и е прекратено производството по делото като процесуално недопустимо.
За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е приел, че е предявен иск по реда на чл. 440 ГПК от Л. Н. А. против В. Н. А., Етажна собственост, находяща се в [населено място], [улица], Банка ДСК и „Ипокредит“ ООД., за приемане за установено, че 1/2 ид. част от недвижимия имот, предмет на принудително изпълнение в образуваното пред ЧСИ И. Ц. изпълнително дело № 650/2018 г., не принадлежи на длъжника в изпълнителното производство. Въведените в исковата молба твърдения са, че ищцата е придобила чрез предварителен договор, сключен през 2014 г., 1/2 идеална част от процесния имот, обявен за окончателен по реда на чл. 19, ал. 3 ЗЗД с влязло в сила решение № 458/28.03.2019 г. по гр.д. № 3902/2018 г. на Районен съд – Велико Търново. Въз основа служебно изискана справка от Служба по вписванията се установило, че по партидата на имота през месец октомври 2018 г. са вписани две възбрани в полза на ответниците по иска, предхождащи по време вписването на исковата молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Ищцата не отрича правото на собственост на длъжника в изпълнителното производство върху процесния имот, а извежда своите права от неговите – въз основа сключения помежду им през 2014 г. предварителен договор, обявен за окончателен с решението от 28.03.2019 г.. Липсата на спор относно принадлежността на правото на собственост по отношение на имота, върху който е насочено принудителното изпълнение, обуславя и липсата на правен интерес за ищцата от предявяване на иска по реда на чл. 440 ГПК. Твърденията на ищцата, че придобивното основание за нея се е реализирало не с решението по конститутивния иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, а със самия предварителен договор още през 2014 г., поради което и вписаните от взискателите по изпълнителното дело възбрани не са и противпоставими, поради което спорът по делото е относно приложимостта на чл. 453 ГПК – за противопоставимостта на вписаните върху имота възбрани спрямо ищеца като купувач на имота. Въззивният съд се е позовал в тази връзка на определение № 131/21.032018 г. по гр.д. № 3589/2017 г. на ВКС, съгласно което при спор относно противпоставимостта на вписаната възбрана на трето лице – последващ приобретател, само последното има правен интерес от установяване на непротивпоставимостта, но не и от установяване на безспорното си право на собственост.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., приема, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на определението, поради следното:
Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение (определение) да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на посочените в т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение (определение), за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос като общо основание за допускане до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните частни жалби. Задължението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал. 3, т. 1 на същата правна норма. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране.
С оглед съдържанието на приложеното изложение, в същото липсва ясно и точно формулиран правен въпрос по смисъла на посоченото тълкувателно решение, от значение за изхода на делото и обусловил правните изводи на въззивния съд при неговото решаване. Липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК сама по себе си е достатъчно основание за недопускане касационно обжалване на определението, без да е необходимо да се обсъжда наличието на някоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. За пълнота следва да се посочи, че изводът на въззивната инстанция за процесуална недопустимост на иска по реда на чл. 440 ГПК като предявен без правен интерес, е в съответствие с установената съдебна практика, обективирана и в цитираното от въззивния съд определение № 131/21.032018 г. по гр.д. № 3589/2017 г. на ВКС. Съгласно последната липсва правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск по реда на чл. 440 ГПК за установяване, че понастоящем длъжникът в изпълнителното производство не е собственик на процесния имот, в случаите, в които третото лице – приобретател се легитимира като собственик на същия имот въз основа разпоредителна сделка, следваща по време вписана възбрана в полза на взискател в изпълнителния процес. Приема се, че вписаната възбрана дава правото на взискателя да се удовлетвори, независимо в чий патримониум се намира имотът, т.е. правото му да събере вземането си не се следва от правото на собственост в полза на длъжника в изпълнителното производство. В този смисъл въззивният съд не се е отклонил от даденото правно разрешение.
Независимо от наличието или липсата на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, на което се е позовал и частният жалбоподател. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното определение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Липсват и съмнения определението да е нищожно или недопустимо, което да обуславя служебното му допускане до касационен контрол. Ето защо касационно обжалване на може да бъде допуснато и на това основание чл. 280, ал. 2 ГПК.
С оглед горното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на определението.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 426/08.10.2019 г., постановено по ч.гр.д. № 885/2019 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: