О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 470
София, 13.12.2016 г.
Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение в закрито заседание на пети октомври, две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Първанова т. д. № 50295 по описа за 2016г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община], представлявана от кмета Г. И. И., чрез процесуалния представител адвокат Е. Д., срещу въззивно решение № 2117 от 04.11.2015 г. по т.д. № 2620/2015 г. на Софийски апелативен съд.
Касаторът твърди, че обжалваното въззивно решение е неправилно, постановено при нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, искането за допускане на касационно обжалване се обоснова в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди се, че в противоречие с практиката на ВКС са решени следните въпроси: каква е доказателствената стойност на протоколите по Наредба № 3 от 31.07.2013г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството, когато последните са подписани от трето лице и допустимо ли е последните да послужат като доказателство за обема на извършените строително-монтажни работи /решение № 65/16.07.2012 г. по т.д. № 333/2011 г., II т.о./ ; обвързан ли е съдът от приетото по делото експертно заключение и следва ли то да бъде обсъдено във връзка с останалите доказателства по делото /решение № 60/ 25.03.2013 г. по т.д. № 475/2012 г. , II т.о./ ; следва ли въззивният съд служебно да даде указания относно подлежащите на доказване факти след като даде друга правна квалификация на иска и след като констатира, че първата инстанция неправилно е приела определен факт за релевантен по делото / ТР № 1 /2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г., ОСГТК и решение № 406/14.01.2014 г. по гр.д. №1585/2013 г., IV г.о./
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден писмен отговор от насрещната страна – [фирма], чрез процесуалния представител адвокат Е. Я., в който се поддържа че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено в обжалваната осъдителна част решение № 1699 от 22.04.2015 г. по т.д.№81/2014 г. на Окръжен съд – Благоевград, с която е уважен предявеният от [фирма] против [община] иск с правно основание чл. 61, ал. 1 ЗЗД за сумата 25 221,66 лева, представляващи стойността на извършени без възлагане разноски за допълнително извършени СМР, при изпълнението на подобект „Подмяна на котел за течно гориво с котел за биомаса и ремонт на вътрешната отоплителна инсталация в ОУ „СВ. К. О.“ – [населено място]“, предмет на договор за възлагане на малка обществена поръчка № BG161PO001/4.1-03/044-S-01 от 15.09.2011 г.
Въззивният съд е приел, че в конкретния случай не се твърди и установява изрично противопоставяне от страна на ответника на извършените от ищеца допълнителни СМР, за които не е имало сключен договор. Те са допълнителни работи за направата на бетонов бункер, необходим за функционирането на новопостроената отоплителна система. Не е установено категорично ответникът да е одобрил впоследствие процесните СМР, т.е. да е признал тяхната уместност. Представеният протокол от 13.01.2012 г. за приемане на допълнителните СМР не носи подписа на надлежен представител на общината и няма доказателствената сила на извънсъдебно признание на неизгоден за страната факт. Строителните дейности не са били включени в количествено-стойностната сметка, въз основа на която била определената договорната цена и не са изрично посочени в протокол от 04.12.2011 г. за проведена 72-часова проба на отоплителната система. Оттук и с оглед естеството на предприетата без възлагане работа следва, че тя да не е била явна и сведена до знанието на ответника. За възникването на облигационни отношения от воденето на чужда работа без възлагане не е необходимо наличието на знание и липса на противопоставяне от страна на лицето, в чийто интерес е била предприета работата. Знанието не е елемент от фактическия състав на гесцията, а противопоставянето по аргумент от чл.61, ал. 3 ЗЗД има отношение към размера на дължимото обезщетение. По отношение доказване фактическото извършване на предприетата в чужд интерес работа е прието, че се са допустими всички доказателствени средства. Протокол от 13.01.2012г., доколкото съдържа стойностна разбивка на извършените дейности, следва да се цени във връзка и с приетите по делото други доказателства като доказателство за обема на извършените дейности по вид и количество. В него фигурират подписите на трети незаинтересовани лица – представил на строителния надзор, проектант и заместник кмета на ответната община, който въпреки че не е неин представител, е служител, на който е поверено изпълнението на проекта. От приетата по делото съдебно-техническа експертиза се установява, че описаните в протокола дейности са фактически извършени, а стойността им възлиза на сумата от 25 221, 66 лева. Въззиваната инстанция е приела, че искът е доказан по основание – налице е уместно предприета работа в чужд интерес, тъй като съгласно експертното заключение отоплителната система не би могла да функционира без извършените допълнителни СМР. С оглед разпоредбата на чл. 162 ГПК претенцията по чл.61,ал.1 ЗЗД е основателна до посочения в експертизата размер.
Настоящият състав на ВКС, II, г.о. намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съобразно разясненията, дадени в ТР №1/2010г. по тълк.д. №1/2009г., ОСГТК,ВКС касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Въпросът трябва да се изведе от предмета на спора и да е от значение за решаващата воля на съда, както и да е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая касаторът сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като по поставените въпроси подържа произнасяне в противоречие с приложената задължителна практика на ВКС. Първият процесуален въпрос е неотносим. Липсва и пртиворечие с решение № 65/2012 г. по т.д. № 333/2011 г. на ВКС, II т.о. С него е прието, че двустранно подписаният между страните протокол за изпълнени видове СМР, посочени по количество и единична цена, по правната си характеристика представлява частен свидетелстващ документ, който не се ползва с обвързваща материална доказателствена сила за отразените в него факти и следва да бъде преценяван от съда по вътрешно убеждение с оглед всички доказателства по делото. Той може да бъде оспорен с всички доказателствени средства по ГПК, без проверка на истинността му по чл. 193 ГПК. В случая въззивният съд е обсъдил протокола за приемане на допълнителните СМР във връзка с приетата по делото съдебно – техническа експертиза и е приел, че последният не може да се цени като изходящ от ответната страна частен свидетелстващ документ, тъй като не е подписан от надлежен представител. Документът е ценен във връзка с останалите доказателства. По въпроса, дали съдът е обвързан от приетото по делото експертно заключение и следва ли то да бъде обсъдено във връзка с приетите по делото други доказателства е налице константна практика на ВКС, включително и посочената от касатора, която е съобразена от въззивния съд. Според нея съдът не е обвързан и следва да обсъди приетата експертиза във връзка с останалите доказателства по делото. Въззивната инстанция е обсъдила приетата СТЕ във връзка с приложените писмени доказателства и е приела, че не съществува противоречие между доказателствения материал по делото относно обема на извършените СМР по вид и количество. Последният процесуален въпрос също е неотносим. Съгласно посочената от касатора задължителна практика на ВКС, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределянето на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират доказателства. Така поставеният правен въпрос е неотносим, тъй като въззивната инстанция не е дала друга правна квалификация на предявения иск. В случая е прието, че знанието за предприета в чужд интерес работа е без правно значене за фактическия състав чл.61,ал.1 ЗЗД, поради което разсъжденията на първоинстанционния съд, че този факт трябва да се изследва, са погрешни. Следователно въззивният съд не дължи даване на указния – той не е приел, че даден релевантен за делото факт е бил изключен от подлежащите на доказване факти, вследствие на погрешна правна квалификация, а че такъв факт въобще не следва да се включва в подлежащите на установяване релевантни факти по делото.
С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените разноски в размер на 1500 лева съобразно приложения договор за правна защита.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2117 от 04.11.2015 г. по т.д. № 2620/2015 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [община] да заплати на [фирма] разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на 1500 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: