О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 161
гр. София, 27.03.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 3257/17г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Л. З., Т. А. З. и С. Л. З. от [населено място] срещу въззивно решение № 388 от 04.04.17г., постановено по в.гр.д.№ 503/17г. на Пловдивския окръжен съд, ХІV с-в, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 3729 от 05.12.16г. по гр.д.№ 6016/16г. на Пловдивския районен съд, Х с-в, с което е уважен предявеният иск по чл.108 ЗС като е признато за установено по отношение на касаторите – ответници по иска, че ищците С. Г. З. и И. И. З. са собственици на втори жилищен етаж от двуетажна жилищна сграда, със застроена площ от 79 кв.м., построена в УПИ ІІІ-1767, кв.55 по плана на [населено място] и ответниците са осъдени да им предадат владението върху имота.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че с договор за покупко-продажба, сключен с нот. акт № 137/94г., ищецът в първинстанционното производство С. Г. З. е закупил по време на брака си с ищцата И. И. З. от Г. А. З. и Н. З. дворно място с площ от 516 кв.м., съставляващо парцел ІІІ-656 в кв.55 по плана на [населено място], ведно с построената в него едноетажна жилищна сграда, застроена върху 80 кв.м., състояща се от сутерен и жилищен етаж с три стаи и салон, ведно с лятна кухня от 40 кв.м., върху която продавачите са си запазили пожизнено правото на ползване. При продажбата продавачите са се легитимирали като собственици на имота с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка № 189/1989г. Закупената жилищна сграда, която по скица е заснета като двуетажна, е построена през 1966г. – 1967г. от родителите на ищеца С. З. и на неговия брат Л. З., като от построяването си тя е двуетажна. След като двамата братя се оженили, те започнали да обитават със съгласието на техните родители по един етаж от къщата- първо Л. З. се отделил със семейството си на процесния втори етаж, а по късно С. З. заел първия етаж. Впоследствие на Л. З. било подарено съседно дворно място, в което същият построил друга къща, преди родителите му да се разпоредят със старата къща. Понастоящем процесният втори етаж от тази къща се обитава от тримата ответници, които са бивша съпруга и деца на Л. З..
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че по силата на договора за покупко-продажба от 1994г. ищците се легитимират като собственици на процесния етаж от къщата и че ответниците го държат без основание, поради което предпоставките за уважаването на ревандикационния иск са налице. Възражението на ответниците, че са придобили правото на собственост върху етажа по давност е прието за неоснователно по съображения, че същите са започнали да живеят на този етаж като негови държатели /при условията на договор за заем за послужване/ и че за да се превърнат в негови владелци е следвало да демонстрират поведение, сочещо на промяна на намерението им да държат имота за неговите собственици, което не е сторено. Във връзка с наведените във въззивната жалба доводи въззивният съд е приел, че погрешно посочения единен граждански номер на Г. З. и на бащиното име на Н. З., както и на площта на имота в издадения в тяхна полза констативен нотариален акт за собственост в случая е без значение, тъй като по делото липсва спор и доказателства собственици на имота да са били други лица, а не праводателите на ищците, както и че различието в площта на имота отразява промяната в регулационния му статут и не се отразява на правото на собственост върху него. Посочено е, че ответниците не са ангажирали доказателства за осъществявано от Л. З. и съпругата му владение върху имота от 1979г. и че обвързващата доказателствена сила на нотариалния акт от 1989г. не е оборена, както и че направеното във въззивната инстанция възражение за фиктивност на сделката е процесуално недопустимо съгласно чл.266, ал.1 ГПК, като за пълнота са изложени мотиви и за неговата неоснователност.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите: 1. Длъжен ли е съдът да обсъди събраните по делото доказателства, извършвайки съпоставка на доказателствения материал с фактите по спорното право, като се произнесе по всички искания, възражения и доводи на страните в рамките на предмета на делото и да изложи правните си доводи и 2. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, дължи ли въззивният съд даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.
Ответниците по жалбата считат, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно тази разпоредба, в приложимата редакция преди изменението, обн.ДВ, бр.86/17г. с оглед датата на подаване на касационната жалба – 17.05.17г. и § 74 ПЗР ЗИДГПК, на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуално правен въпрос, който е: 1.решен в противоречие с практиката на ВКС; 2. решаван противоречиво от съдилищата; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Съгласно дадените с ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил изводите на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в цитираната разпоредба. Поставеният от касатора правен въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства.
Първият поставен от касаторите въпрос не е решен в противоречие с представената от тях практика на ВКС – Р № 57 по гр.д.№ 1416/10г., ІІІ г.о. и др., по приложението на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, тъй като в случая съдът е обсъдил всички събрани по делото доказателства относно релевантните за спора факти и доводи на страните, както и всички направени във въззивната жалба оплаквания срещу първоинстанционното решение. Този въпрос се поставя от касаторите във връзка с направеното от тях оплакване, че въззивният съд не е обсъдил възражението им, че нот.акт № 137/94г., от който ищците черпят права, не се отнася до процесния втори етаж на жилищната сграда, което съдът е приел за неоснователно, тъй като независимо от различното описание на къщата, която съществува в сегашния си вид от момента на построяването й, ищците са закупили цялата сграда и по силата на договора за покупко-продажба се легитимират като собственици на процесния втори етаж от нея. Ето защо този въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване.
Това се отнася и до втория поставен въпрос, по който във въззивното решение липсва произнасяне и който не обуславя изхода на спора, тъй като в случая въззивната жалба не съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада по делото, по който страните не са имали възражения и в който е посочено, че ответниците е следвало да докажат твърдението си, че е налице основание да държат имота, респ. че са установили владение върху него от 1979г., продължило необезпокоявано и непрекъснато повече от 10 години, което би довело до опровергаване доказателствената сила на констативния нотариален акт за собственост на праводателите на ищците, но съдът е приел това твърдение за неоснователно, тъй като по делото е установено качеството им на държатели на имота, а не на негови владелци.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответниците по жалбата сторените от тях в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв. /съгласно представения договор за правна защита и съдействие от договореното възнаграждение в размер на 1500 лв. са платени в брой само 500 лв., като според ТР №6/12г. на ОСГТК на ВКС, т.1ответниците носят отговорност само за заплатените разноски /.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 388 от 04.04.17г., постановено по в.гр.д.№ 503/17г. на Пловдивския окръжен съд, ХІV с-в.
О с ъ ж д а Г. Л. З., Т. А. З. и С. Л. З. от [населено място] да заплатят на С. Г. З. и И. И. З. от същия град сумата 500 лв. /петстотин лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: