О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 130
София, 31.03.2017 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети януари, две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 3669/2016г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Г. М., Т. Г. С., Г. А. К. и Т. А. К., всички чрез процесуалните си представители адвокат Г. К. и адвокат Н. М., срещу въззивно решение № І-27/29.03.2016г. по гр.д.№ 1719/2015г. на Бургаския окръжен съд. Изложени са твърдения за произнасяне в решението по правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото- основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, т.2, т.3 ГПК. В хипотезата на чл.280,ал.1,т.1 ГПК се поставят следните въпроси : за обхвата на извършената от съда преценка на събрания по делото доказателствен материал; за процесуалното задължение на съда при изготвяне на доклада с оглед писмения отговор на ответника, възраженията и оспорванията на последния, да посочи как се разпределя доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти; за задължението на съда след събиране на доказателствата по делото, да прикани страните към спогодба. Прилагат се решения на ВКС, на които се твърди, че обжалваното решение противоречи. В хипотезата на чл.280,ал.1,т.3 ГПК се поставя въпрос „дали недействителността на процесното завещание влече нищожност или унищожаемост след себе си в светлината на новия ЗЗД от 1950г. /в сила от 01.01.1951г./”.
Ответникът по касационната жалба Д. Д. Д. я оспорва в писмено становище.
Ответниците по касационната жалба Р. Д. Д., Т. А. К., Д. К. Д., Й. Д. С., В. И. Д., И. Ж. Д., Н. П. Д., К. Д. К., Е. Д. К., С. К. Ф., Й. И. Д., К. Х. Д., Р. Д. Р., И. Д. Ж. и Ж. Д. И. също я оспорват в писмено становище.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и отговаря на изискванията на чл.284 ГПК.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение № 69/05.05.2015г. по гр.д.№ 550/2014г. на Карнобатския районен съд. С него е обявено за недействиетелно саморъчно завещание от 17.10.1950г. на К. Д. К.,с.Д., и е допусната съдебна делба между всички негови наследници по отношение на земеделски земи /три ниви, конкретно описани/, възстановени с решение на ПК-К. от 27.09.1994г.
Въззивният съд е приел, че страните са наследници на общия си наследодател К. К.,поч. на 12.05.1963г. –наследници по закон на неговите деца Д. Д. /поч. 1951г/, Д. Д. /поч. /, Г. Д. /поч. 1986 г./, Т. П. /поч. 2004 г. / и Т. Д. /поч. 2010 г./ С решение от 27.02.1994 г. на ПК-К. по реда на ЗСПЗЗ на наследниците на К. К. са възстановени процесните земеделски земи /три ниви/ в землището на [населено място] , [община]. Ответниците са оспорвали съсобствеността на страните с твърдение, че по силата на саморъчно завещание от 1950 г. общият наследодател К. К. е завещал всичката си земеделска земя от 122 дка в землището на [населено място] на сина си Г. Д. /техен пряк наследодател /. Искът за прогласяване нищожността на саморъчното завещание на основание чл.19, ал.1 ЗН е основателен. Касае се за завет, тъй като завещателят е притежавал и друг недвижим имот освен описаните 122 дка земеделски земи –а именно притежавал е и дворно място в землището на селото, образуващо УПИ-120 в кв. 51. Налице е частно завещателно разпореждане /чл.16 ал. 2 ЗН/, с което наследодателят се е разпоредил с конкретно определено имущество в полза на сина си Г. Д. за времето след смъртта си ,което придава на последния качеството на заветник. По силата на завета това лице бенефециер става собственик на конкретно имущество след смъртта на завещателя,тъй като заветът има пряк транслетивен ефект,но само и доколкото завещаната вещ се намира в патримониума на завещателя към момента на откриването на наследството – чл.19 ал.1 ЗН. Реституираните земеделски земи стават новооткрито наследство според законовата дефиниция на чл. 91а от ЗН и като имущество се приобщават към имуществото на наследодателя след неговата смърт. Заветникът не е наследник,а кредитор на наследството и няма качеството на правоимащо лице по смисъла на чл. 10 ал. 1 ЗСПЗЗ. В случая няма спор ,че към момента на откриването на наследството –смъртта на наследодателя през 1963 г. процесните земеделски земи не са се намирали в неговия патримониум. Без значение дали земите са били внесени в ТКЗС доброволно или не и дали наследодателят е бил член на ТКЗС или не, тъй като явно земите са били колективизирани. Към момента на смъртта на наследодателя земеделските имоти не са били в неговия патримониум, поради което и завещателното разпореждане е нищожно, поради липса на предмет. Завещанието е нищожно и на второто посочено правно основание. В него е посочено,че мотивът на наследодателя да извърши завещанието е „ с единствената цел за издръжка на мен и жена ми до края на живота ни от Г. Д. и жена му Т. Г.”. По своята правна същност завещанието е акт на безвъзмездно разпореждане.Този акт може да има и мотив заветникът да бъде възнаграден. Недопустимо обаче е завещанието да се прави с оглед бъдеща имуществена облага на завещателя от страна на заветника. Ето защо завещанието е недействително и не е породило правните си последици. Страните са съсобственици на процесните земеделски имоти по наследство от наследодател К.К.. Въззивният съд е приел за недоказано твърдението на ответниците по иска, че са придобили земите въз основа на давностно владение. Обсъдил е приетите арендни договори и е направил извод, че касаят земеделски земи в други местности и с други размери,различни от процесните. Освен това ищците също са сключвали договори за аренда на земи в същото землище с твърдение,че са част от наследството на общия наследодател.
Съобразно разясненията, дадени в ТР№1/2010г. по тълк.д.№1/2009г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл.284,ал.1,т.3 ГПК.Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение. Той определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането и до касационно разглеждане. Той трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Поставените въпроси не могат да обусловят допускане касационно обжалване на въззивното решение в някоя от сочените хипотези на чл.280,ал.1 ГПК. Доколкото част от тях касаят задължението на въззивния съд да обсъди относимите към спора доказателства следва да приеме, че е съобразена трайно установената съдебна практика,в.т.ч. посочена от касатора, според която съдът е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право и доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая въззивният съд е направил всичко това. Отделил е спорните от безспорните факти и е преценявал събраните по делото доказателства с оглед спорните факти. Отговорил е на оплакванията във въззивната жалба във връзка с преценката на доказателства и изложил мотиви в тази насока. Така даденото разрешение от въззивния съд не противоречи, а съответства на посочената от касаторите практика на ВКС. По въпроса относно изготвянето на доклада по чл.146 ГПК с оглед писмения отговор на ответника и релевираните от него възраженията и разпределението на доказателствената тежест в процеса, следва да се има предвид приетото с т.2 от ТР № 1/2013г. по тълк.д.№182013г., ОСГТК, ВКС – а именно, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при доклада на делото.В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване указания на страните за възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или порочност на доклада и дадените указания. При това положение така поставеният процесуален въпрос е ирелевантен. Въпросът за задължението на съда да прикани страните към спогодба също е неотносим. Няма данни касаторите да са предприемали действия за постигане на спогодба, за което да не им е дадена възможност от съда, такъв въпрос въобще не е поставян и не е включен в предмета на производството пред въззивната инстанция, поради което е без значение дали в последната страните са приканени към спогодба. Последният въпрос за това „недействителността на завещанието дали влече нищожност или унищожаемост след себе си в светлината на новия ЗЗД от 1950г.” е неясен и не може да бъде преценен като относим. Освен това възивният съд е приел, че завещанието е нищожно на две основания, предвидени в закона. Съобразил е установената практика на ВКС, вкл.задължителната такава по приложение разпоредбата на чл.16,ал.2 ЗН, чл.19,ал.1 ЗН, чл.91а ЗН /ТР №1/2004г., ОСГК, ВКС/ и е направил извод, че завещанието не е породило правно действие.
С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК следва да се присъдят разноски на ответника по касационната жалба Д. Д. Д. 800 лева, а на ответника по касационната жалба И. Ж. Д. – 1000 лева, установени с приложените договори за правна защита и съдействие.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № І-27/29.03.2016г. по гр.д.№ 1719/2015г. на Бургаския окръжен съд.
ОСЪЖДА С. Г. М., Т. Г. С., Г. А. К. и Т. А. К. да заплатят разноски за производството по чл.288 ГПК, както следва : – 800 лева на ответника по касационната жалба Д. Д. Д., а на ответника по касационната жалба И. Ж. Д. – 1000 лева,
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: