О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 139
София, 28.02. 2012 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на втори ноември, две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Здравка Първанова гр. дело № 863/2011 г.
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. К. П. и Е. Х. Р., лично и като законен представител на М. П. П. и Х. П. П., срещу въззивно решение от 27.04.2011г. по гр.дело № 2981/2010г. на Пловдивския окръжен съд. Изложени са твърдения за произнасяне в решението по правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Сочи се, че е неправилен и необоснован изводът, че страните по делото не са единствени собственици на имота. Правата в съсобствеността от 1974 г. насам са установени от доказателствата по делото. Освен това е налице и друго придобивно основание, установяващо равенството на дяловете – праводателите на касторите са владяли в продължение на повече от 20 години идеалните части на съсобствениците. Съдът не е решил спора съгласно дадените указания от ВКС, въпреки че са представени няколко варианта за разпределяне на ползването.Решението е постановено в противоречие с установената съдебна практика, в т.ч. и на ВКС. Не се представят съдебни решения и не се сочат такива с аргумент, че тази практика е огромна. Прилага се решение от 15.10.2010г. по гр.д.№11557/09г. на Пловдивския районен съд.
Ответниците по касация не изразяват становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и отговаря на изискванията на чл.284 ГПК.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С решение №661/2010г. по гр.д.№1437/2009г. на ВКС, І г.о. е отменено решение №217/2009г. по гр.д.№1699/2008г. на Пловдивския окръжен съд и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Прието е, че делето е неизяснено относно правата на страните върху дворното място, а именно дали праводателите на страните са придобили идеална част от парцела, която не са купили от Р. през 1970г.Доколкото при разделянето на сградата дворното място не е било включено в предмета на делбата и са го третирали като съсобствено, страните са изразили воля то да остане такова, а не да бъде обща част към учредената етажна собственост, още повече че в съсобствеността към този момент е имало и други съсобственици, чиито права не се установява да са загубени. Дадени са указания за изясняване на въпроса кои са съсобственици на дворното място и за евентуалното конституиране на всички, както и за определяне вариант за разпределяне ползването, който да отговаря на така установените права.
С обжалваното решение е отменено решение №22/2008г. по гр.д.№2015/2006г. на Пловдивския районен съд, с което е разпределено реалното ползване между страните по делото на дворното място и е постановено друго, с което е отхвърлен искът по чл.32,ал.2 ЗС. За да постанови решението си при новото разглеждане въззивният съд е приел, че с договор по нотариален акт № 26/1970г. А. Д. и И. М. са закупили от И. Р. и Й. Р. съответно 380/1180 ид.ч. и 300/1180 ид.ч. от празно дворно място с площ 1180кв.м., представялващ парцел ІІ-36, кв.39 по плана на [населено място] поле. Продавачите са останали собственици на останалите идеални 500/1180 ид.ч. от парцела. При проследяване на регулационния статут на имота е установено, че по плана от 1971г. от парцели ІІ-36 и І-36 са образувани парцели V-36, ІІ-36 и І-36. Не е извършвана делба на стария ІІ-36, съсобствеността върху него се е пренесла и върху новите имоти съобразно притежаваните части. Касае се за един и същ имот пл.№36. Парцел ІІ-36 е идентичен с парцел ІІ-80 по плана от 1975г. Във връзка с указанията, дадени от ВКС за конституиране на всички съсобственици, ищцовата страна е направила изявление, че праводателите на страните са придобили по давност цялата собственост върху дворното място. Съдът е приел възражението за неоснователно, тъй като от една страна давността не се прилага служебно, а от друга в рамките на настоящото производство по спорна съдебна администрация не се признават права,в т.ч. и спрямо трети лица, а само се установява наличието на съсобственост при определени квоти. По делото няма доказателства да е налице обективиране на твърдяната придобивна давност с констативен нотариален акт, или в спорно съдебно производство спрямо частите на третите лица.
Не са налице основанията на чл.280,ал.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане касационно обжалване на решението. Според ТР №1/2009г., ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да посочи конкретния правен въпрос от значение за изхода на делото, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Посоченият от него материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Непосочването на релевантен правен въпрос, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В случая касаторът не е формулирал правен въпрос, релевантен за изхода на делото, по който се е произнесъл въззивният съд и който да е решен в някоя от хипотезите на чл.280,ал.1 ГПК. В изложението по чл.274,ал.3,т.1 ГПК се сочат касационни оплаквания по смисъла на чл.281,т.3 ГПК, а не правни въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд. Доколкото се поддържа неизпълнение задължителните указания, дадени с отменителното решение на ВКС, следва да се има предвид, че те са спазени при новото разглеждане на делото като на страната е дадена възможност за установяване съсобствеността в спорния имот, чието разпределение се иска. Касаторът не сочи други правни въпроси, както и конкретни съдебни решения, в противоречие на които са решени, с твърдение, че съдебната практика е многобройна. Съобразно разясненията, дадени с т.3 на ТР №1/2009г., ОСГТК, касаторът следва да посочи противоречивата съдебна практика като представи влезли в сила съдебни актове, в които са формирани противоречиви изводи по въпросите, имащи значение за възприетия краен резултат по спора в обжалваното въззивно решение. Приложеното към касационната жалба съдебно решение, постановено по друг спор между страните по делото, не може да се приема като доказателство в настоящото производство по чл.288 ГПК, респ. да се преценява дали е релевантно за спора, тъй като в касационното производство не могат да се обсъждат доказателства, които страната не е представила в инстанциите по същество. Не е налице и основанието на чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Касаторът не е развил доводи, а именно че конкретен релевантен правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, т.е. за еднообразното тълкуване на закона, което по начало е насочено към отстраняване на непоследователната и противоречива съдебна практика или към промяна на създадена вече практика, или към осъвременяване на тълкуването и с оглед изменения в законодателството и обществените условия. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не може да се допусне в някоя от хипотезите на чл.280,ал.1 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 27.04.2011г. по гр.дело № 2981/2010г. на Пловдивския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: