О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 126
София, 31.03.2017 г.
Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети януари, две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Първанова т. д. № 60196 по описа за 2016 год. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Й. А. Й., чрез процесуалния му представител адвокат Е. С., срещу въззивно решение №112 от 31.03.2016г., по т.д. № 7/2016г. по описа на Апелативен съд-Пловдив.
Касаторът твърди, че обжалваното въззивно решение е неправилно, постановено при нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване се обоснова в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1, т.2 и т.3 ГПК със следните въпроси : Редовно ли е предявен за плащане запис на заповед /платим на предявяване, без протест и без разноски/ чрез отправяне на нотариална покана, връчена на лице, което участва като насрещна страна на адресата по смисъла на чл. 46, ал. 2 in fine ГПК ; Редовно ли е предявен за плащане запис на заповед, чрез отправяне на нотариална покана, връчена на лице, до което нотариалната покана не е адресирана ; За да бъде ангажирана отговорността на авалиста по запис на заповед, необходимо ли е същият да бъде предявен за плащане лично на менителничния поръчител или е достатъчно ценната книга да бъде предявена за плащане на издателя; Задължен ли е въззивният съд да се произнесе по всички въведени от страната възражения, срещу нередовното предявяване на записа на заповед както на издателя, така и на авалиста. Поддържа се противоречиво произнасяне от въззивната инстанция по въпросите относно предявяването на записа на заповед за плащане, в сравнение с прието с определение от 28.04.2011 г. по ч.гр.д. № 151/2011г. на Окръжен съд- Сливен; решение № 740 от 18.04.2002 г. по гр.д № 1148/2001 г., V г.о.; решение от 15.04.2013 г. по гр.д. № 1849/2012 г. на Районен съд – Карлово. По поставения процесуален въпрос се твърди противоречие с ППВС №1/1953 г., ППВС № 7/1965 г.; ППВС № 1/1985 г., решение № 93 от 06.07.2012 г. по т.д. № 808/2009г. на ВКС, II т.о. и определение № 284 от 07.04.2016 г. по т.д. № 1214/2015 г. на ВКС, II т.о.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място] е подал писмен отговор, в който сочи, че не са налице основанията по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението и претендира разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 363 от 13.10.2015 г. по т.д. № 314/2014 г. на Окръжен съд – Стара Загора. С последното е уважен предявеният от [фирма] по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.415 ГПК установителен иск за съществуване на парично вземане от 100 000 евро против Й. А. Й., като авалист на [фирма] по запис на заповед от 21.12.2012г. Искът е за установяване на част от вземането по ценната книга, предмет на издадената заповед за изпълнение №1838/17.07.2014 г. по ч.гр.д. №3109/2014 г. на Районен съд – Стара Загора. По силата на заповедта за изпълнение, издадена въз онова на документ по чл. 417, т. 9 ГПК, Й. А. Й. е осъден да заплати солидарно с [фирма] и Д. Х. Я. сумата от 100 000 евро, ведно със законната лихва от датата 17.07.2014 г. Въззивният съд е приел, че процесният запис на заповед, авалиран от Й. А. Й. и Д. Х. Я., е редовен от външна страна и отговаря на изискванията по чл.535 ТЗ. За да възникне отговорността на авалиста, вземането по ценната книга следва да е изискуемо. При положение, че записът на заповед е с падеж на предявяване в определен срок, същият следва да се предяви за плащане на издателя. Това е условие за настъпване на изискуемостта на вземането по отношение на всички солидарни длъжници – издател и авалист, тъй като отговарят солидарно съгласно чл.513 ТЗ. По делото е установено от приложената нотариална покана, че на 29.05.2014 г. записът на заповед е предявен на издателя, чрез Н. К. Б., управител на [фирма], назначен по реда на Закона за особените залози. Към датата на връчване на нотариалната покана това лице е управлявало търговското предприятие на длъжника – издател и е представлявало търговеца съгласно правомощията му по чл.49 ЗОЗ. Съгласно чл.485,ал.3 ТЗ менителничният поръчител отговаря както лицето, за което е поръчителствал.Следователно обезпечава задължението на издателя, задължава се да изпълни като него и отговаря от момента на изискуемостта на задължението – в случая от предявяване на менителничния ефект на издателя. Предявяването на авалиста е от значение само за отговорността му за забава. При това положение са неоснователни възраженията на ответника касаещи получаването от друго лице на адресираната до него като авалист нотариална покана.
Настоящият състав на ВКС, II, г.о. намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съобразно разясненията, дадени в ТР №1/2010 г. по тълк.д. №1/2009г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Въпросът трябва да се изведе от предмета на спора и да е от значение за решаващата воля на съда, както и да е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Първите два въпроса са неотносими за изхода на делото. Това е така защото въззивната инстанция е приела, че за ангажиране отговорността на авалиста не е необходимо предявяване на записа на заповед за плащане спрямо него. Той не е изследвал, дали процесният запис на заповед е надлежно предявен за плащане спрямо менителничния поръчител, тъй като е счел този факт за ирелевантен за изхода на делото. По поставения трети въпрос въззиваният съд е съобразил задължителната практика на ВКС, обективирана в определение № 45 от 13.01.2014 г. по ч.т.д. № 2880/2013г., I т.о. и определение № 349 от 04.05.2012 г. по ч.т.д. № 135/2011г., II т.о. С тях е прието, че за изискуемостта на вземането към издателя по запис на заповед с падеж на предявяване, е необходимо тя да бъде предявена на издателя. С предявяването се определя падежа на задължението и настъпва изискуемостта на задължението на издателя за плащане, без което липсва настъпила изискуемост на задължението на авалиста. Предявяването на запис на запис „на предявяване” има за цел да установи падежа на задължението, то е условие за настъпване изискуемостта на вземането спрямо всеки от солидарните длъжници – издател и авалист. Авалистът, аналогично на поръчителя, отговаря като длъжника, т.е. считано от момента на изискуемостта на задължението, която настъпва с предявяване на менителничния ефект за плащане на длъжника – издател. Последното е необходимо условие за възникване изискуемостта на задължението и за авалиста. Предявяването на ефекта на авалиста единствено би обусловило отговорността му за забава в изпълнение задължението, считано от този момент. С оглед цитираната практика на ВКС, която е съобразена от въззивния съд, следва да се приеме, че не са налице основата за допускане на касационно обжалване по чл. 280,ал.1,т.1-т.3 ГПК. Представената от касатора незадължителна съдебна практика, с твърдения за произнасяне в обратен смисъл, не обуславя допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, при положение, че по поставения въпрос е формирана задължителна практика на ВКС.
Поставеният процесуален въпрос също не е решен в противоречие с приложената от касатора задължителна практика. Въззивният съд е обсъдил относимите към спора факти и обстоятелства както и допустимите доказателства и е приел за неоснователни възраженията за ненадлежно връчване на нотариалната покана на издателя. С оглед отговорността на менителничния поръчител и в съответствие със задължителната практика на ВКС е приел за ирелевантен спрямо изискуемостта на вземането на факта дали записът на заповед е предявен на авалиста. Съобразена е практиката на ВКС относно процесуалните задължения на въззивния съд за мотивираност на съдебното решение. Освен това касаторът не сочи конкретно свое възражение, което да е останало необсъдено от въззивния съд, поради което и така поставеният процесуален въпрос не може да обуслови допускане касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед изхода на настоящото производство на ответната страна следва да се присъдят разноски – юрисконсултско възнаграждение, в размер на 500 лева, съгласно чл.9,ал.3 от Наредба № 1/9.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №112 от 31.03.2016г., постановено по в.т.д. № 7/2016г. по описа на Апелативен съд-Пловдив.
ОСЪЖДА Й. А. Й. от [населено място] да заплати на [фирма], седалище [населено място], разноски /юрисконсултско възнаграждение/ за производството по чл.288 ГПК в размер на 500 лева
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: