О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 276
София, 27.06.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 13.04.2016 две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
изслуша докладваното от председателя (съдията) ЗЛАТКА РУСЕВА
дело №1534/2016 година
Производството е по член 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№17150/09.02.2016г.,подадена от Р. Р. Х.,чрез пълномощника му адвокат А. С.,против решение №7875/16.11.2015г. на Софийски градски съд,въззивно отделение,ІV-Г състав,постановено по в.гр.д.№17302/2014г. по описа на същия съд,с което се потвърждава решение от 21.05.2014г. по гр.д.№26798/2012г. по описа на Софийски районен съд,75 граждански състав за допускане на основание член 34 ЗС извършване на делба между Ж. Д. Х. и Р. Р. Х. на недвижим имот-апартамент №17,ет.6 ,жилищна сграда –бл.87-А/88,вход А построена върху държавна земя,копмлекс”С.”,със застроена площ от 65,66кв.м,заедно с избено помещение № с площ от 3,39 кв.м,заедно с 3,845% идеални части от общите части на сградата и толкова идеални части от правото на строеж върху мястото,при квоти ? идеална част за Ж. Д. Х. и ? идеална част за Р. Р. Х..
В касационната жалба се правят оплаквания,че обжалваното въззивно решение е неправилно,постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон.
Ответникът по касационната жалба Ж. Д. Х.,чрез пълномощника си адвокат Н. Г.,в депозирания по делото писмен отговор на жалбата,счита че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и моли същото да не се допуска,а по същество счита жалбата за неоснователна.
Съдът с решаващите си мотгиви е констатирал,че страните по делото –ищецът Ж. Д. Х. и ответникът Р. Р. Х. са единствени законни наследници на починалата на 16.01.2011 г. тяхна майка М. С. Ч. Де-Х.. Съдът е посочил, че с договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти, и въз основа на Заповед № ДИ-03-150/87 г. от 22.07.1987 г. на Председателя на ИК на Благоевградски РНС, одобрена от Председателя на ИК на СНС – [населено място], на Ж. Д. Х. е бил продаден процесният недвижим имот, представляващ апартамент №17,т.6,жил.сграда –бл.87А/88,вх.А, построена върху държавна земя, комплекс “С.”, състоящ се от една стая, дневна, кухня и обслужващи помещения, ведно с избено помещение № 17 и 3.845 % идеални части от общите части на сградата,като с договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 175, том L., дело № 14828/1996 г., ищецът Ж. Х. е дарил на 10.07.1996 г. на своята и на ответника майка – М. С. Ч. Де-Х., гореописания имот.Съдът е отбелязъл,че ответникът Р. Х. твърди, че през м. юли 1996 г. общата наследодателка на страните-тяхна майка-М. С., вече собственик, му е предоставила за ползване процесния апартамент и че същият се е нанесъл в него и е започнал да го ползва, като приживе последната била заявила, че може да “счита имота като своя собственост”. Съдът е приел, че тези твърдения на ответника се явяват доказани само в частта, в която се установява дадено съгласие от страна на майка му Р. Х. да се пренесе да живее в имота, както и че въз основа на това съгласие същият се е и нанесъл в него през летните месеци на 1996 г. /след сключване на договора за дарение/, които твърдения се потвърждават от показанията на свидетелите, че през целия период от след 1996 г. и понастоящем процесният апартамент се е обитавал от него,но не се установяват от фактическа страна обаче твърденията на ответника Р. Х. за това, майка му да е дала съгласие същият след пренасянето си в апартамента да го държи като свой собствен, тъй като в подкрепа на това фактическо твърдение на ответника не са ангажирани и не са събрани никакви доказателства по делото.След анализ и преценка на доказателствата по делото,съдът е стигнал до извода,че в настоящия случай ползването от имота, което ответникът Р. Х. е упражнявал от 1996 г. до 2007 г., не представлява нито владение, нито дори държане по смисъла на Закона за собствеността, а има характер на търпими (съизволими) действия, тъй като установеното през м. юли 1996 г. фактическо състояние е възникнало по волята на собственичката на спорния имот, обусловено е от лични емоционални отношения между нея и ответника, израз е на добронамереност от нейна страна, и това фактическо състояние е можело винаги да бъде едностранно прекратено от същата без установяване на каквито и да било фактически и правни основания за това прекратяване.Съдът е посочил,че липсва каквото и да било доказателство по делото за наличие на уговорка между М. Х. и Р. Х. за това, че встъпвайки в ползване на имота, последният ще го държи за себе си и в своя полза, тоест – не се установява това предаване на фактическа власт да е обективирало в своя фактически състав и в съдържанието на правните си последици воля на собственика и дотогавашен владелец М. Х. да преустанови своето собствено владение и да учреди такова в полза на сина си Р. Х.,като съгласно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, установяването на наличието на една подобна уговорка е в тежест на този, който би имал интерес от нейното наличие и затова я твърди, в случая – доказателствената тежест е за Р. Х., и тази тежест не е удовлетворена от негова страна.Наред с това,съдът е приел,че не намира никаква опора в събраните по делото доказателства и твърдението на ответника Р. Х., че бил довел до знанието на майка си волята си да свои имота,и същото е останало недоказано. В резултат на това съдът е приел, че през периода 1996-2006 г., съответно – 1996 – 2011 г., в полза на ответника не е изтекла визираната в закона десетгодишна придобивна давност, поради което след смъртта на М. Х. по една втора идеална част от спорния имот е била наследена съответно от ищеца и от ответника.Съдът е отбелязъл, че упражняваната от ответника фактическа власт над апартамента в периода след смъртта на М. Х. върху идеалните части, принадлежащи на ищеца, има характер само на държане, тъй като ответникът нито разполага с транслативен титул за собственост, външно прехвърлящ в неговия патримониум и идеалните части на ищеца и поради това формално легитимиращ го като титуляр на правото на собственост и върху принадлежащите на ищеца идеални части, нито има доказателства да е манифестирал спрямо него своето своително намерение относно неговите /на ищеца/ идеални части, което, съобразно постановките на ТР № 1/2012 г. от 06.08.2012 г. по тълк. д. 1/2012 г. по описа на ОСГК на ВКС, изключва възможността тази фактическа власт да има характер на противопоставимо на съсобственика-ищец давностно владение.
В изложението си по член 284,ал.3,т.1 ГПК,приложено към касационната жалба,касаторът твърди,че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение съгласно член 280,ал.1,т.3 ГПК,като излага доводи в неговата първа част за неправилно приложение от страна на въззивния съд на закона,тъй като”не е отчел предаването на фактическата власт в полза на ответника,не е приложил института на придобивната давност,така както законът изисква при осъществяване на предвидения в правната норма фактически състав.”В тази си част се навеждат само касационни оплаквания по смисъла на член 281,т.3 ГПК,които са различни от основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение предвидени в член 280,ал.1 ГПК.Това е така,защото преценката за правилността или не на обжалваното решение ще се направи след допускането му до касационно обжалване,в производството по реда на член 290 ГПК.
В заключителната част от изложението си касаторът заявява/цитирам/:
„Ето защо заключението на решаващия съдебен състав за липса на „учредено владение” поставя твърде сериозен правен въпрос,а именно:
1.”По какъв ред следва да бъде учредено владение върху вещ/движимо или недвижима/,необходима ли е да е спазена писмена форма за действителност и неспазването на такава форма означава ли,че владението не е и не може да бъде предадено доброволно,а трябва да се приеме,че са налице търпими/”съизволими”/ действия?
2.”Достатъчно ли е устно волеизявление между предишния и настоящия владелец на вещ,за да премине фактическата власт върху нея,така че новият владелец,след изтичането на предвидения в закона срок,да има право да се позове на придобивна давност?”
3.”Когато владението се предава по съгласие между предходния и настоящия владелец,може ли да се приеме,че намерението на новия владелец да свои вещта е доведено до знанието на предходния владелец още към момента на фактическо предаване на вещта?”
Считаме,че изясняването на всички тези въпроси ще допринесат за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика,или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменението на законодателството и обществените условия,а за развитие на правото,когато законите са непълни,неясни или противоречиви,за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена,предвид настъпилите в законодателството и обществените условия промени,т.е. считаме че са налице и основанията предвидени в чл.280,ал.1,т.3 ГПК.”
Преди всичко,съгласно приетото в т.1 на Тълкувателно решение №1/2009г. на ОСГТК на ВКС,касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело,разрешен с обжалваното въззивно решение,като ВКС не е задължен да го извежда от изложението му по член 284,ал.3,т.1 ГПК,тъй като това би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна.
Видно от посочените в изложението на касатора правни въпроси,същите освен че са неотносими към цитираните по-горе решаващи мотиви на обжалваното въззивно решение,но не са разрешавани с постановеното въззивно решение.Както сам касаторът заявява в изложението си ,той самият поставя пред ВКС тези въпроси,като иска да им се даде отговор от касационния съд.Ето защо,в последното липсва формулиран правен въпрос от касатора,съгласно приетото с горепосоченото тълкувателно решение.Непосочването на правния въпрос,само по себе си е достатъчно за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение,без да се обсъждат допълнителните основания за това.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 16.11.2015г. на Софийски градски съд,гражданско въззивно отделение,ІV-Г състав,постановено по в.гр.д.№17302/2014г. по описа на същия съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: