О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 382
гр. София, 30.10.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесети септември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 3538/15г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] срещу въззивно решение № ІV-30 от 06.03.15г., постановено по в.гр.д.№ 1756/14г. на Бургаския окръжен съд с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопоизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 1171 от 03.06.14г. по гр.д.№ 1227/13г. на Бургаския районен съд, с което е признато за установено по отношение на Държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните, че [община] не е собственик на подробно описаните в решението гори, находащи се в землищата на [населено място], [населено място], [населено място] и [населено място] гора, възстановени с решения на ПК – С..
За да постанови решенето си въззивният съд е приел, че предявеният отрицателен установителен иск за собственост е процесуално допустим, тъй като решенията на поземлената комисия, с които е възстановено правото на собственост върху процесните гори на ответната община не са били предмет на съдебен контрол и подлежат на косвен такъв по настоящото дело, като държавата не е обвързана от тях. Прието е също, че тези решения не учредяват право на собственост и същите не могат да легитимират ответника като собственик на тези имоти, тъй като според действалата през годините нормативна уредба същите са представлявали т.н.”балталъци”, които са отстъпени от държавата на общините за вечно ползване, без тя да е губила някога собствеността си върху тях, което право на ползване не подлежи на възстановяване съгласно § 5 ПЗР ЗВСГЗГФ. Същото е прието и за издадения в полза на общината констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка, предвид липсата на възможност за придобиване по давностно владение на имот, изключен от гражданския оборот.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите: 1. как следва да бъде зачитана материалната доказателствена сила на представени писмени документи за доказване правото на собственост- извлечение от емлячния регистър и нотариален акт за собственост, които са изрично изброени м чл.13, ал.3 ЗВСГЗГФ като документи за доказване правото на собственост в производство по реда на чл.13, ал.8 ЗВСГЗГФ; 2. за проблемите на доказването и доказателствените средства в гражданския процес и в частност на хипотези за доказване правото на собственост върху гори от горския фонд, с оглед уредените изрично доказателствени средства в ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ, респ. за доказателствената сила на писмените доказателства при установяване правото на собственост на гори или идеални части от тях съгласно изискванията на ЗВСГЗГФ и 3. не противоречи ли на Конституцията на РБ, която прогласява правото на частна общинска собственост /чл.140/, както и нейната неприкосновеност невъзможността да бъдат възстановени на общините по реда на ЗВСГЗГФ гори, след като не са били отнети с приемането на Конституцията на РБ от 1947г., респ. това на практика не означава ли липса на правен ред за възстановяване собствеността на общините по реда на ЗВСГЗГФ. Поддържа се, че първият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, вторият е решаван противоречиво от съдилищата, както и че трите въпроса са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът по жалбата счита, че касационно обжалване на решението не следва да се допуска.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК.
Първият поставен от касатора въпрос не е решен в противоречие с представената от него задължителна практика на ВКС / Р № 446 по гр.д.№ 655/10г., ІІ г.о.; Р № 223 по гр.д.№ 205/09г., ІІ г.о. и Р № 585 по гр.д.№ 319/09г., І г.о./, с които е прието, че годни писмени доказателства за принадлежността на правото на собственост са и тези, които не съдържат данни за конкретния придобивен способ; че извлеченията от емлячните регистри са годни писмени доказателства за установяване право на собственост върху земеделски земи и гори, респ. че за нуждите на реституцията по ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ са създадени специални облекчени правила за доказване правото на собственост, като законът е придал доказателствена сила и на документи без вещнопрехвърлително дейстивие, тъй като въззивният съд не е взел друго становище по тези въпроси и не е приел, че посочените писмени доказателства принципно не са годни да установяват принадлежността на правото на собственост. В случая искът е отхвърлен по други съображения, а именно че според вида на процесните имоти и действалите през годините разпоредби същите са били държавна собственост, поради което представените от ответника по отрицателния установителен иск писмени доказателства не могат да го легитимират като техен собственик. Според установената съдебна практика материалната доказателствена сила на официалните свидетелстващи документи се отнася за фактите, които са предмет на удостоверителното изявление на издалия ги орган, като е допустимо тя да бъде опровергана чрез доказване на тяхната невярност.
Във връзка с втория поставен въпрос, който е твърде общо формулиран за да може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, касаторът се позовава на противоречие с две решения на РС-Чепеларе, които не са представени с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, което е негова задължение според дадените с т.2 на ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС разяснения, поради което ВКС не може да извърши преценка дали въпросът е решаван противоречиво от съдилищата /същото се отнася и за посоченото във връзка с първия въпрос Р № 245 по гр.д.№ 11/08г. на С.окръжен съд/.
По третия поставен въпрос във въззивното решение липсва произнасяне, тъй като решаващият съд не е приел, че имотите са били отнети от общината по силата на Конституцията от 1947г., а е прието, че тя никога не е била техен собственик.
Във връзка с последното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не са изложени релевантни доводи за обосноваване на значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането му от касационната инстанция с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването й, съгласно дадените в т.4 на посоченото тълкувателно решение разяснения, които предпоставки в случая не са налице.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.4 ГПК, вр. с чл.7,ал.2, т.4 и чл.9, ал.3 от Наредба №1/04г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на 6433,62 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № ІV-30 от 06.03.15г., постановено по в.гр.д.№ 1756/14г. на Бургаския окръжен съд.
О с ъ ж д а [община] да заплати на Държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните сумата 6433,62 лв./шест хиляди четиристотин тридесет и три лева и 62 ст./ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: