О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 19
София, 12.01. 2015 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети октомври, две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 5161/2014г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. А. Г. и Х. Л. Г., А., срещу въззивно решение №835/07.05.2014г. по гр. дело №1891/2012г. на Пловдивския окръжен съд. В две приложения по чл.284,ал.3,т.1 ГПК са изложени твърдения за постановяване в решението по правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В изложение №1 се сочат нарушения на материалния и процесуалния закон, както и необоснованост на обжалваното решение. Твърди се, че ищците са изпълнили доказателствената си тежест в процеса, но въззивният съд оставил в сила решението на първоинстанционния съд, който пък не се произнесъл относно възражението за подобрения и за липса на обект на правна защита – жилище. Въззивният съд не е изложил свои мотиви, а препратил към мотивите на първоинстанционния съд. Той е допуснал със заключение на вещи лица да се обори доказателствената сила на официален документ – Схема на жилищен имот. Поставят се следните въпроси : при наличие разминаване между заснетия в АК обект и заключение на вещи лица, кое доказателство е меродавно за актуалния правен статус на обекта, следва ли да се приеме, че съдът се е произнесъл по непредявен иск след като се претендира право на собственост върху складови помещения в приземен етаж, а по делото се представя актуална скица, в който е видно, че такива няма и имотът е жилище, следва ли по преюдициален въпрос за актуалния правен статус на обекта съдът да изиска произнасяне от компетентния орган – АК, допустимо ли е по спор по чл.108 ЗС съдът да се произнася по въпроса дали жилището отговаря на нормативните изисквания за жилище. В изложение №2 също се излагат касационни оплаквания във връзка с приетото относно статута на имота – жилище или складово помещение, както и по отношение на приетото по възражението за признаване право на задържане. Сочат се ППВС №6/1984г. и се прилагат съдебни решения, на които постановеното противоречало.
Ответникът по касация И. Л. Г. оспорва жалбата в становище по чл.287,ал.1 ГПК.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение №166/2012г. и №197/2012г., постановени по гр.д.№ 1605/2011г. на Асеновградския районен съд. С първото е уважен искът за собственост по чл.108 ЗС, предявен от И. Л. Г. срещу Х. Л. Г. и Н. А. Г. за ? ид.ч. от приземния етаж на жилищна сграда с идентификатор 00702.530.55.1 по КК на А., находяща се в ПИ 00702.530.55, отхвърлено е искането по чл.72,ал.3 вр.ал.1 ЗС на Х. Г. и Н. Г. за признаване право на задържане на недвижимия имот до заплащане на направените в него подобрения и е разпределено ползването на имота между страните по делото, съгласно заключението на техническата експертиза. С второто решение е отхвърлена молбата на Х. Г. и Н. Г. за допълване на постановеното решение №166/2012г. с произнасяне по възражение за заплащане стойността на вложени от ответниците средства за подобрения в имота. Въззивният съд е възприел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, както и правните съображения като е препратил към мотивите по реда на чл.272 ГПК. Приел, че процесният недвижим имот, находящ се в приземния етаж на двуетажна сграда, не е самостоятелен обект на правото на собственост. Той е принадлежност към двата жилищни етажи, всеки от които пък е собственост на страните по делото. Той не отговаря на изискванията на СПН от 1963г., СПН 1977г., 1995г., 2001г. е 2004г. за жилище.Сградата не е заварена към 17.05.1963г., тъй като е посторена по – късно.Ето защо е неприложимо ТР№96/1971г., ОСГК, според което етажи в съсобствени жилищни сгради, заварени към 1963г. могат и да не отговарят на СПН от 1963г. само ако представляват обособени от по-рано жилища. Претенцията на ответниците за признаване право на задържане е неоснователна, тъй като не е установено дали и с колко се е увеличила стойността на имота в резултат на извършени ремонтни дейности.Освен това собственик, който е извършил подобрения в съсобствен имот със съгласието на останалите съсобственици, не може да се ползва от разпоредбата на чл.71,чл.72 и чл.74 ЗС. Неговите отношения се уреждат с останалите съобразно чл.30,ал.3 ЗС или чл.60 ЗЗД при липса на съгласие на останалите, или чл.59 ЗЗД при противопоставяне на извършването на подобренията. Съдът не дължи произнасяне с отделен диспозитив за отхвърляне искането по чл.72 ЗС по отношение заплащането на подобренията, тъй като не е налице предявен насрещен иск.Освен за релевираното възражение за признаване правото на задържане, съдът не се произнася по претенция за заплащане на подобрения като самостоятелен иск.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на основанията на чл.280,ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР№1/2010г. по тълк.д.№1/2009г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл.284,ал.1,т.3 ГПК.Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение. Той определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането и до касационно разглеждане. Правният въпрос трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. В разглеждания случай посоченото от касатора в изложениеята по чл.284,ал.3,т.1 ГПК относно допуснатите от съда нарушения на материалния и процесуалния закон не представлява формулиран по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК и цитираното ТР ясен и точен правен въпрос, който да е бил в предмета на спора пред въззивния съд и да е релевантен за изхода на делото. Изложеното в тази връзка представлява касационни оплаквания, които обаче не могат да обосноват допускане касационно обжалване на решението в производството по предварителна селекция на жалбите по реда на чл.288 ГПК. Въпросите, касаещи изводите на съда, че не е налице самостоятелен обект на правото на собственост, а обслужващо помещение – обща част, са фактически. Изводите са изградени въз основа на събраните по делото доказателства, в т.ч. назначената във въззивното производство СТЕ, като в съответствие с разпоредбата на чл.272 ГПК въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд. Ирелевантно е дали е налице разминаване в записания вид на обекта в заснетия в АК и действително съществуващия такъв, тъй като съдът е приел за установено, че се касае не за самостоятелен обект на правото на собственост – жилище, а за приземие, обслужващо самостоятелните етажи в сградата. Въпросът е предмет на разглеждане в производството по иска за правото на собственост и изводите съответстват на приетото в ТР№96/1971г. С оглед изложеното не може да се направи извод за произнасяне по непредявен иск, в каквато насока са твърденията на касаторите. Не налице противоречива съдебна практика по изложените въпроси, видно от представените решения. Следва да се има предвид, че решение по гр.д.№4398/2013г. на Великотърновски районен съд, което не е влязло в сила, не съставлява съдебна практика по смисъла на ТР№1/2010г., ОСГТК. Втората група въпроси, касаещи възражението за право на задържане, също не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на решението. Това е така, защото съдът е приел за недоказано твърдяното увеличение стойността на имота от една страна, а от друга, че на касаторите не могат да се признаят права по чл.72 ЗС в качеството им на съсобственици на имота, поради това, че не са владелци. Изводите са в съответствие с ТР№85/1968г. и ППВС №6/1974г. Всички останали доводи са за необоснованост на обжалваното решение. Наличието и обаче е основание по чл.281,ал.1,т.3 ГПК за касиране на вече допуснато до касационно обжалване въззивно решение, а не основание по чл.280,ал.1 ГПК.
С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационно обжалване на решението. С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски в размер на 700 лева, съгласно приложения договор за правна защита.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №835/07.05.2014г. по гр. дело №1891/2012г. на Пловдивския окръжен съд.
ОСЪЖДА Н. А. Г. и Х. Л. Г., А., да заплатят на И. Л. Г. разноски в размер на 700 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: