О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 180
гр. София, 17.10. 2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова ч. гр. дело № 2867/2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал.3, т.2 ГПК, вр. с чл.577 ГПК, вр. с чл.32 а ПВ.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], представлявано от управителя Р. Д. Р., чрез процесуалния представител адвокат Г. Ц., срещу определение № 13283 от 12.06.2018 г. по ч. гр. д. № 6315/2018 г. на Софийски градски съд. Касаторът поддържа, че определението е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила, и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т.3 ГПК. Иска отмяната му и постановяване на друго, с което да се разпореди вписването на нотариален акт № 85/2018 г., с присъждане на направените съдебни разноски.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че са налице основанията на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК за допускане касационно обжалване на определението. Във връзка с основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК се поставя въпрос за индивидуализацията на дадено паркомясто като годен обект на прехвърлителна сделка. Касаторът твърди, че отговорът на въпроса е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като съдилищата прилагат погрешно разпоредбите на ЗУТ относими към паркоместата и техния правен статут, както и при извършване на разпоредителни сделки, подлежащи на вписване. В хипотезата на чл. 280, ал.2 ГПК се излагат съображения, че въззивният съд не е осъществил правомощията си при преценка допустимостта и валидността на обжалвания акт и е споделил изцяло доводите на съдията по вписванията, който е излязъл извън правомощията си, визирани в ТР № 7 от 25.04.2013 г. по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГТК, ВКС.
Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл.275, ал. 1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на обжалване съгласно чл.274, ал.3, т.2 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, ВКС взе предвид следното:
С обжалваното определение е потвърдено определение № 350 от 05.04.2018 г. постановено от съдия по вписванията при Софийски районен съд, с което е отказано да бъде разпоредено вписване на нотариален акт № 85, том І, рег. № 4518 от 2018 г. по описа на нотариус с рег. № 536 по молба на настоящия жалбоподател с вх. № 20873 от 05.04.2018 г.
Въззивният съд е приел, че съгласно чл.32а, ал. 1 от Правилника за вписванията /ПВ/ съдията по вписванията извършва проверка дали представеният акт подлежи на вписване и дали отговаря на изискванията на закона. В т. 6 от ТР № 7 от 25.04.2013 г. по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГТК, ВКС, са посочени хипотезите, при които съдията по вписванията може да откаже вписване на представен му акт в регистъра на основание, че същият не отговаря на изискванията на закона. Съгласно чл.6, ал.1, б. „в“ ПВ имотът, предмет на сделката следва да бъде описан като се посочи неговият вид, местонахождение, номер на имота, площ и/или застроена площ и граници. В представения нотариален акт е описано, че се прехвърлят 12,50 кв. м. идеални части от правото на собственост върху УПИ, описани са границите на УПИ – то, неговият идентификатор по КК и КР на [населено място], като е посочено, че идеалните части съответстват на открито паркомясто № 13 с площ за паркиране от 12,50 кв. м., разположено в североизточната част на УПИ. При така направеното описание на имота, въззивният съд е приел, че предметът на сделката не е индивидуализиран съобразно изискванията на чл.6, ал.1, б. „в“ ПВ – не е посочен размерът на продаваната идеална част от УПИ, която съответства на 12,50 кв. м., не може да се приеме и че предмет на сделката е реална част от УПИ. След като се прехвърлят идеални части от УПИ, следва да се представи данъчна оценка на имота, тоест на целия УПИ, какъвто документ не е приложен към молбата. Липсата на необходимото съдържание в акта относно идентификацията на имота и данъчна оценка за същия е достатъчно основание съдията по вписванията да откаже вписването поради противоречие със закона.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., приема, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на определението, поради следното:
Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос като общо основание за допускане до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните частни жалби. Задължението на жалбоподателя по чл.284, ал.1, т.3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал.3, т. 1 на същата правна норма. За да е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване следва да е обоснована необходимостта от произнасяне на касационния съд по правен въпрос, разглеждането на който ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респективно при непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Въпросът за индивидуализацията на паркомястото като недвижим имот, годен за прехвърлителна сделка, е неотносим към правните изводи на въззивния съд и не може да обуслови самостоятелно допускане до касационно обжалване на определението на соченото основание по чл.280, ал. 1, т.3 ГПК. Така поставен, той представлява въпрос по същество на правен спор за това дали паркомястото само по себе си може да бъде предмет на прехвърлителна сделка иили не като предполага и преценка на фактите и обстоятелствата по конкретното дело. В случая въззивният съд не е приел, че паркомястото, като част от УПИ, е негоден предмет на сделката. Решаващите му изводи за законосъобразност на атакувания отказ за вписване са два : имотът не е в достатъчна степен индивидуализиран съобразно изискванията на чл.6, ал. 1, б. „б“ ПВ и представената към нотариалния акт за вписване данъчна оценка не удостоверява оценката на прехвърляемите идеални части от УПИ – това, което се прехвърля с акта. Съгласно указанията на ТР № 7 от 25.04.2013 г. по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГТК, ВКС, т. 6, проверката, която съдията по вписванията (съответно съдът по жалба срещу отказ за вписване) извършва съгласно чл.32а, ал. 1 ПВ относно изискванията на закона, се ограничава до това дали актът подлежи на вписване, съставен ли е съобразно изискванията за форма и има ли предвиденото в Правилника за вписванията съдържание. Съдията по вписвание е длъжен да провери молбата за съответствието й с разпоредбата на чл.6 ПВ и да откаже вписване, ако тя не съдържа посочените реквизити – за идентификация на страните (чл.6, ал. 1, б. „а” ПВ) и за идентификация на имота (чл.6, ал. 1 б. „в” ПВ). Всяка друга проверка (включително и на материалноправните предпоставки на акта, освен ако това е изрично предвидено в закон) е израз на недопустимо превишаване на правомощията. В случая съдията по вписванията и съдът при произнасяне по законосъобразността на отказа са извършили проверка на съдържанието на нотариалния акт в посока идентификация на прехвърления обект, без да са изследвали статута на паркомястото, с оглед преценката дали е налице годен обект на подлежащата на вписване разпоредителна сделка, т. е. материалноправните предпоставки на акта. Изводът, че следва да се откаже вписване на нотариалния акт е обоснован не с липсата на годен обект на прехвърляне, а с недостатъчната му индивидуализация и липса на представена данъчна оценка за УПИ, идеални части от които се продават.0 Следва да се посочи, че паркомястото не е самостоятелен обект на правото на собственост (респективно и обект по смисъла на § 5, т. 39 от ДР на ЗУТ), а необособена и несамостоятелна реална част от такъв обект – парцел, сграда или отделен обект в нея, то не може да бъде прехвърлено с договор, но прехвърлянето на идеални части от самия обособен обект (парцел, сграда или отделен обект в нея) е напълно възможно /в този смисъл решение № 171 от 08.08.2014 г. по гр. д. № 4175/2013 г., ВКС, ІV г. о./. Въпрос за изводите на въззивния съд за законосъобразност на отказа поради липса на данъчна оценка за УПИ не се повдига, навеждат се само отделни оплаквания, които не обуславят допускане на касационно обжалване на определението.
Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предложение трето, ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт (постановен „contra legem“, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма). В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидната неправилност на обжалваното определение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.
С оглед горното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на определението.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 13283 от 12.06.2018 г. по ч. гр. д. № 6315/2018 г. на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: