О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 290
гр.София, 11.06. 2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на десети април, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдия Първанова гр. дело № 177/2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. П. Г.,гр.В., чрез процесуалните му представители адвокати Р. и И., срещу въззивно решение № 1709/19.10.2018г. по гр. д. № 1683/2018 г. по описа на Окръжен съд – Варна.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се твърди наличие основанията по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение по редица въпроси. Поставят се процесуалноправни въпроси : за задължението на въззивния съд да обоснове решението си върху приетите за достоверни факти по делото и върху закона като обсъди всички относими доказателства заедно и поотделно и във връзка с доводите и възраженията на страните; за задължението на въззивния съд да обсъди в решението си изложените от страната доводи в писмената и защита, представена при условията на чл.149,ал.3 ГПК в определен от съда срок, за задължението на въззивния съд изрично да се произнесе по разноските за първоинстанционното производство, когато решението е обжалвано в тази част на самостоятелно основание. Поставя се и въпрос за задължението на съда, сезиран с иск по чл.124,ал.1 ГПК вр.чл.79, ал.1 ЗС да установи дали са кумулативно налични всички изискуеми елементи от фактическия състав на придобивната давност и след това да се произнесе по основателността на иска. Представят се решения на ВКС с твърдение, че обжалваното им противоречи.
Ответникът по касационната жалба С. С. К., [населено място], не изразява становище по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:
С въззивното решение е потвърдено решение №1180/2018г. по гр.д.№7461/2017г. на Районен съд – Варна, с което са отхвърлени предявените по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК от Г. Г. срещу С. К. него искове за признаване за установено, че е собственик на – 1/2 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор №**** по КККР на [населено място] /подробно описан/ и на 1/2 ид.ч. от изградения в същия поземлен имот гараж с идентификатор № **** на основание участие с парична вноска от 5 000лв. при закупуване на терена със сградата от ответницата, чрез договор от 26.10.1995г. и на основание придобивна давност, текла в периода 1995г. – 2005г.
Въззивният съд е приел, че искът по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на по Ѕ ид.ч. от процесните недвижими имоти се основава на фактически твърдения, че страните са във фактическо съпружеско съжителство от средата на 1992г. През м. октомври 1995г. с общи средства закупили описаните недвижими имоти, за което е съставен НА № 58/1995г. В закупуването на имотите ищецът участвал със средства в размер на 5 000 лева. Същевременно от 26.10.1995г. до настоящия момент владее и ползва имотите в съсобственост с ответницата. Полага грижи за стопанисването, ремонта и поддържането му, като заплаща всички консумативни разходи и данъци. Въпреки уговорката им, ответницата не е прехвърлила полагащата му се 1/2 ид.ч. от правото на собственост в предписаната форма, което поражда правен интерес от търсената с исковете защита. Нотариален акт № 58/1995г. обективира договор за покупко- продажба, сключен на 26.10.1995г., с продавачът е продал на ответницата по иска процесните недвижими имоти -вилно място и сграда. Въззивният съд е обсъдил гласните доказателства и е приел за установено твърдяното фактическо съжителство. От правна страна е приел, че съгласно чл. 77 ЗС правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, изрично предвидени в закона, а именно приращение, преработване, построяване от суперфициар; заместващи решения на съд по чл.19, ал. 3 ЗЗД, по чл. 33, ал. 2 ЗС; публична продан; съдебна делба и др. Фактическото участие с парични средства при закупуване на недвижим имот от друго лице, не е годно придобивно основание по смисъла на чл. 77 ЗС за правото на собственост върху недвижим имот. Фактът на предаване на пари на трето лице, без участие на даващия паричните средства в правната сделка като страна по нея, не може да породи право на собственост върху недвижимия имот, предмет на договора за покупко- продажба, оформен съгласно чл. 18 ЗЗД с нотариален акт, но между страни, различни от ищеца. Договорите пораждат действие между страните по тях и само в предвидените в закона случаи – спрямо трети лица /чл. 21, ал. 1 ЗЗД/, а прехвърлянето на правото на собственост върху конкретен имот настъпва по силата на самия договор /чл. 24, ал. 1 ЗЗД/. В случая не се твърди, че ищецът е бил страна по договора, оформен с НА № 58/1995г., а предаването на парични средства на трето за спора лице /брокер съгласно свидетелските показания/ не е годно придобивно основание по отношение правото на собственост върху недвижим имот. Така поддържаното придобивно основание е негодно да породи твърдяното право. Недоказано е и поддържаното при условията на евентуалност придобивно основание – давностно владение. Съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години. За да има придобивен ефект давността и упражняването на фактическа власт върху една вещ да може да се определи като владение, владението трябва да е постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно и несъмнително. Като елемент от придобивната давност владението трябва да е явно и несъмнително и да се осъществява постоянно – да няма инцидентен характер и да е от такова естество, че да не позволява на други лица да владеят вещта. Фактическата власт върху имота може да се упражнява и чрез периодични посещения в имота стига същите да сочат намерение имотът да се счита за свой и да не са прекъсвани от действия на трети лица. Обективният признак на владението обаче изисква упражняване на непосредствена власт върху вещта, защото по този начин се отблъсква владението на собственика.
След преценка на доказателствата по делото въззивният съд е приел за неустановени посочените обективни и субективни елементи на владението. Посочил е, че показанията на свидетеля Д. не съдържат конкретни и ясни данни относно факта и момента на установяване на фактическата власт върху имота. Освен това показанията са разколебани от тези на свидетеля К., както и от писмените доказателства. За недоказан по делото е приет обективният елемент на придобивната давност за сочения период 1995г.-2005г.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Поставените процесуалноправни въпроси за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност, както и доводите и възраженията на страните, и да изложи мотиви за установената фактическа обстановка, не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на решението. Общо заявените в изложението доводи за неправилност и необоснованост на фактическите и правни изводи на съда, във връзка с преценката и обсъждането на доказателствата по делото, представляват касационни оплаквания по съществото на спора, които не могат да послужат като правни въпроси по смисъла на ТР № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, както и като самостоятелно основание за допускане касационно обжалване на решението по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК в производството по предварителна селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК. Те са основания за касиране на вече допуснато до касационно обжалване въззивно решение поради евентуална неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. За пълнота следва да се посочи, че в съответствие с установената практиката на ВКС, в т. ч. и посочените от касатора решения по приложение на процесуалните правила, задължаващи решаващия съд да отдели спорните от безспорните по делото факти и обстоятелства и да прецени събраните в процеса доказателства с оглед спорните факти, твърденията и доводите на страните, въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и е посочил кои факти приема за установени и кои не, както и кои свидетелските показания кредитира и защо. Направил е изводите си за неоснователност на иска на така предявените придобивни основания след като е обсъдил в съвкупност събраните по делото относими към спора доказателства. В съответствие с данните по делото и с разпоредбата на чл. 172 ГПК съдът е анализирал и ценил свидетелските показания. Неотносим е въпросът задължението на съда, сезиран с иск по чл.124,ал.1 ГПК вр.чл.79, ал.1 ЗС, да установи дали са кумулативно налични всички изискуеми елементи от фактическия състав на придобивната давност, тъй като решаващите изводи са за недоказаност на първия елемент от фактическия състав и при това положение изследването на останвалите не е необходимо. Във връзка с твърдяното владение с намерение за своене, респ. съвладение на по 1/2 ид.ч., осъществявано от единия фактически съжител спрямо другия /или наред с него/, следва да се има предвид, че действителният собственик не е владелец на имота по смисъла на чл.68 ЗС, тъй като не свои чужд имот, а установената фактическа власт върху имота му от неговия фактически съжител е основана на облигационни и лични отношения. При това положение завладяването на имота от последния /своенето/ следва да е предпоставено от т.нар. преобръщане на владението /interversio possessionis/. Въпросът за задължението на съда да обсъди изложените в писмената защита доводи на страната не може самостоятелно да предпостави допускане касационно обжалване на въззивното решение. Обстоятелството, че в защитата въззивникът е поддържал само заявеното при евентуалност придобивно основание – давност, е ирелевантно и не рефлектира върху правомощията и задължениято на въззивния съд като инстанция по съществото на спора. Последният не е бил десезиран по надлежния ред с така предявения иск и изложените от него мотиви във връзка с въведеното придобивно основание – даване на парична сума с оглед придобиване на имота по време на фактическо съжителство /без надлежно въведен иск за разкриване на симулация на сделката/ не се отразяват на решаващите му изводи за неоснователност на иска за собственост на двете предявени основания.
Така поставеният въпрос за присъдените от първоинстанционния съд разноски, не може да се разглежда в производството по чл.288 ГПК, тъй като касае процедура по чл.248 ГПК, за каквато няма данни да е провеждана.
Въпреки изхода на производството по чл. 288 ГПК на ответника по касация не следва да се присъждат разноски поради липса на искане и данни за направени такива.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1709/19.10.2018г. по гр. д. № 1683/2018 г. по описа на Окръжен съд – Варна.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: