О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 485
гр. София, 20.12.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 3169/16г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. К. М. от [населено място] срещу въззивно решение № 6 от 12.02.16г., постановено по в.гр.д.№ 295/15г. на Разградския окръжен съд с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 14 от 07.08.15г. по гр.д.№ 176/12г. на Тутраканския районен съд в частта, с която е изнесен на публична продан недвижим имот – сграда с идентификатор 73496.500.3589.1 по кадастралната карта на [населено място] с площ от 88 кв.м. със статут на паметник на културата /бивша сладкарница „Златна ябълка”, а преди това дюкян с мазе и таванска стая/, както и в частта, с която са уважени претенциите на съделителите Р. М. Г. и Д. И. М.-Г. срещу касатора по сметки – същият е осъден на основание чл.31, ал.2 ЗС да им заплати по 3566,59 лв., обезщетение за лично ползване на имота за периода 24.11.10г. до 19.02.14г., ведно с лихви.
Делбата на пороцесния имот е допусната с влязло в сила решение от 27.12.12г. по посоченото дело на РС-Тутракан между Р. М. Г., Д. И. М.-Г. и В. К. М. с квоти ? ид.част за първите двама съделители при условията на съпружеска имуществена общност и ? ид.част за третия съделител.
От заключенията на техническите експертизи е установено, че сградата е реално неподеляема по смисъла на чл.203 ЗУТ, тъй като за да бъде разделена на два дяла е необходимо да бъдат извършени значителни преустройства /изграждане на преградни стени, стълби, санитарни възли, отделни входове, водопровод и канализация/ засягащи натоварванията и промяна на нейната конструкция. Освен това същата представлява паметник на културата и за реалното й разделяне е необходимо съгласуване и писмено становище от НИНКН по чл.84 ЗКН, каквото не е представено. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че единственият способ за извършването на делбата е публичната продан. По отношение претенцията по сметки е прието, че ответникът е ползвал целия имот, като е възпрепятствал ищците да го ползват според правата си. Същият е бил поканен от тях с нотариални покани от 24.11.10г. и от м.02.12г. да им предостави възможност да ползват имота.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК по въпросите: 1. Необходимо ли е въззивният съд да излага в решението си собствени мотиви и може ли въпреки липсата на препращане към мотивите на първоинстанционния съд в решението на въззивния съд да се приеме, че последният се е възползвал от възможността па чл.272 ГПК; 2. Задължен ли е при постановяване на решението си въззивният съд да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани / чл.236, ал.2 и чл.272 ГПК/ 3. Кога налагащите се в имота преустройства са значителни по смисъла на чл.203 ЗУТ и следва ли въззивният съд служебно да събере доказателства за поделяемостта на имота- предмет на делбата, при изразено в делбеното дело становище на техническите органи, че имотът е поделяем и при съдържащ се във въззивната жалба довод за поделяемост на този имот; 4. Възможно ли е да се даде отговор дали необходимото преустройство на делбения имот е свързано със значителни преустройства и неудобства, ако няма остойностяване на преустройствата; кога преустройствата са значителни по смисъла на чл.203 ЗУТ и за да се приеме, че неудобствата са значителни, следва ли да са конкретизирани от съда или от съделителя, който твърди това; 5. Кой е началният момент на привременната мярка по чл.344, ал.2 ГПК- моментът на искането за постановяването й или моментът на влизане в сила на съдебния акт за постановяването й и 6. следва ли съсобственикът да заплаща на другия съсобственик обезщетение за ползване на целия имот, без да се взимат предвид квотите им в съсобствеността, когато другият съсобственик е отдал неговата част под наем на трето лице.
Ответникът по жалбата счита, че касационно обжалване на посоченото въззивно решение не следва да се допуска. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Посочените от касатора първи два въпроса не са решени в противоречие с представената от него задължителна практика на ВКС, тъй като в случая въззивният съд е изложил собствени мотиви по съществото на спора, респ. фактически и правни изводи, въпреки, че изрично е препратил и към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл.272 ГПК, като същевременно е дал отговор и на направените във въззивната жалба оплаквания.
По следващите два въпроса във въззивното решение липсва произнасяне, тъй като въззивният съд не е приел, че съществува становище на техническите органи за поделяемост на имота, което дори да съществуваше не би било задължително за съда, доколкото се касае правен, а не за технически въпрос. Освен това изслушаната по делото пред първата инстанция тричленна техническа експертиза в съдебно заседание е дала становище, че стойността на преустройствата, необходими за обособяване на два реални дяла би надхвърлила почти двойно стойността на целия имот, а не 10-15 % от неговата стойност, както е възприето от съдебната практика за да се направи извод, че преустройствата не са значителни, още повече, че във връзка с поделяемостта на имота от решаващия съд са изложени и други съображения. След като този въпрос е бил изяснен от събраните по делото доказателства пред първата инстанция, вкл. две експертизи, въззивният съд не е бил длъжен до допуска изслушване на нова експертиза по същия въпрос, поради което и противоречие с ТР № 1/13г. на ОСГТК на ВКС, т.3 не е налице. Ето защо тези въпроси не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване.
Същото се отнася и за последните два въпроса, тъй като по делото не е правено искане по чл.344, ал.2 ГПК за постановяване на привременни мерки в делбата и съдът не се е произнесъл по такъв въпрос, а присъденото обезщетение е съобразно притежаваните от ищците права върху имота, като твърдението на ответника, че през посочения период е отдавал имота под наем на трето лице е прието за недоказано.
Във връзка с релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не са изложени никакви доводи за обосноваване значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането му от касационната инстанция с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването й, съгласно дадените в ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т.4 разяснения и в случая тези предпоставки не са налице. Липсват основания за допускане на касационно обжалване при съществуваща вероятност за нищожност или недопустимост на въззивното решение съгласно т.1 от същото тълкувателно решение. Присъждането на обезщетение за личното ползване на съсобствения имот за минал период не прави решението процесуално недопустимо, какъвто довод прави касаторът. Според практиката на ВКС такова обезщетение може да бъде присъдено именно за период, предшестващ исковата молба.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответниците по жалбата сторените от тях разноски в настоящото производство в размер на 300 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 6 от 12.02.16г., постановено по в.гр.д.№ 295/15г. на Разградския окръжен съд.
О с ъ ж д а В. К. М. от [населено място] да заплати на Р. М. Г. и Д. И. М.-Г. от същия град сумата 300 лв./триста лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: