О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№49
гр. София, 25.01.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи ноември, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 2368/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. М. М., [населено място], чрез процесуалния й представител адвокат П. М., срещу въззивно решение № 42/21.03.2018 г. по в. гр. д. № 118/2018 г. по описа на Окръжен съд – Сливен. Поддържа се, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за постановяване на решението по правен въпрос, отговорът на който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно – при преценка на обстоятелството дали са налице основания за уважаване на исковата и насрещната претенция, касаещи упражняването на вещни права върху недвижим имот, следва ли да се приеме, че точното описание на надвижимия имот съгласно действащия план на населеното място в исковата молба и в постановените съдебни решения е едно от абсолютно необходимите условия за валидност на постановеното съдебно решение.
Ответникът по касация – В. М. П., [населено място], не взема становище в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:
С въззивното решение е потвърдено решение № 1132/22.12.2017 г. по гр. д. № 282/2017 г. по описа на Районен съд – Сливен, с което е признато за установено между С. М. М. и В. М. П., на основание чл. 111, вр. чл.108 ЗС, вр. чл. 56 ЗС, че В. М. П. е титуляр на ограничено вещно право на ползване на недвижим имот в [населено място], обл. Я., представляващ дворно място с площ 112 кв. м., съставляващо ПИ № **** в кв. 116 по плана на града от 1985 г., заедно с построената в него едноетажна жилищна сграда, представляваща самостоятелно жилище със застроена площ 46 кв. м. и другите подобрения в мястото, при граници: улица, ПИ № **** и ПИ № ****; осъдена е С. М. да предаде владението върху имота на В. П. и на основание чл. 59 ЗЗД да й заплати обезщетение за лишаване от ползване за периода 27.05.2016 г. – 22.06.2016 г.; отхвърлен е като неоснователен предявеният на основание чл. 59 ЗЗД от С. М. против В. П. насрещен иск за заплащане на сумата 8 600 лв., представляваща стойността на направени разноски за ремонт, поддръжка и запазване на описания имот, както и за изграждането на допълнителната второстепенна постройка в него, с което се е запазил имотът и се е увеличила стойността му.
Въззивният съд е приел, че с нотариален акт за дарение на недвижим имот № 74/18.12.2006 г. Д. Д. Ж. е учредил на ищцата В. М. П. право на безвъзмездно и пожизнено ползване, и дарил на нейния син Г. И. И. собствеността върху процесния имот. През 2013 г. ищцата и синът й се съгласили в дворното място ответницата /сестра на ищцата/ със свои средства да изгради временна, сглобяема постройка, в която да живее със своя син. През същата година последните се установили да живеят в къщата, а ищцата – в дървената постройка, с уговорката, че това положение е временно. На 11.05.2016 г. с нотариална покана – акт 106/10.05.2016 г., ищцата поканила ответницата да освободи къщата и да се настани в сглобяемата постройка или да й заплаща обезщетение за лишаване от право на ползване по 10 лв. дневно. Ответницата не освободила имота.
Въззивният съд е изложил съображения, че под упражняване на вещното право на ползване следва да се разбира не само постоянното обитаване на жилището /недвижимия имот/, а всяка форма на фактическо и правно използване – постоянно или временно пребиваване, място за съхранение на лични вещи, за извършване на дейности, свързани с ежедневния бит, стопанска дейност и др. Ползвателят може да предостави ползването на имота на друго лице под формата на наем, каквато възможност регламентира чл. 60 ЗС, както и под формата на заем за послужване, и това съответно обективира упражняване на правото му чрез другиго. В случая предложението от страна на ищцата ответницата и синът й да се нанесат временно да живеят в къщата, да не заплащат наем за това, приемането на предложението и настаняването на двамата в жилището обективира всички белези на договор за заем за послужване. От 2013. до 2016 г. отношенията между страните са се развивали на плоскостта на този договор, като ответницата и синът й са живели и ползвали имота безвъзмездно въз основа на постигнато между нея и ищцата съгласие, т. е. ищцата е упражнявала правото си на ползване чрез трето лице. Ищцата е титуляр на правото на ползване, което е възникнало за нея въз основа на годно правно основание – писмен договор в нотариална форма, то е пожизнено, необременено с условия и се простира върху спорната жилищна постройка, като това й право не е прекратено. Имотът, предмет на ограниченото вещно право, се владее от ответницата без основание.
Имотът, в който се намира спорната постройка, е описан в решението съгласно титула, с който е учредено вещното право на ползване, липсват и съмнения за неговата индивидуализация, доколкото при предявяване на исковата молба са представени удостоверение и скица, в които е отразена актуалната му номерация по действащите КККР.
По отношение на насрещния иск, съдът е приел, че страните в материалното правоотношение, свързано с неоснователното обогатяване от извършване на подобрения и разходи в чужд имот, са подобрителят и собственикът, в случая искът е насочен срещу лице, което не е собственик на подобрения имот, поради което е неоснователен.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на соченото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства.
Въпросът за необходимата индивидуализация на недвижимия имот съгласно действащия план на населеното място в исковата молба и в постановените съдебни решения не обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение не соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Според установената практика на ВКС, ищецът е длъжен да индивидуализира спорното материално право в исковата си молба чрез основанието и петитума на предявения иск. Когато предмет на спора е правото на собственост или друго вещно право върху недвижим имот, ищецът трябва да посочи всички негови индивидуализиращи белези – вид, местонахождение, граници, площ, номер по действащия кадастрален и регулационен план или друг вид план, а когато за населеното място има влязла в сила кадастрална карта – идентификатора на имота. В случая всичко това е сторено. Имотът е в достатъчна степен индивидуализиран, включително чрез представяне на скица съобразно действащия план на града, одобрен със заповед № РД-18-103/28.11.2008 г. на изпълнителния директор на АГКК към исковата молба, спор за идентичността на имота, описан в нотариалния акт за дарение, с който ищцата легитимира правото си на ползване и съществуващия в действителност недвижим имот – обект на кадастъра, не е повдиган между страните, липсва и неяснота относно това кой е спорният имот. Индивидуализацията на недвижимия имот съобразно действащите кадастрални данни не е част от изискванията за редовност на исковата молба, тъй като тези данни могат да бъдат събрани в хода на процеса, както чрез представяне на скица, установяваща как имота е заснет и нанесен в кадастралната карта /както в случая/, така и чрез други доказателствени средства – например съдебна експертиза, а могат да бъдат изискани и служебно от съда. Кадастралната карта има информативно значение и от гледна точка дали и как даден имот е отразен в нея, няма пряко действие върху действително притежаваните вещни права. Произнасянето на въззивния съд е в рамките на заявената претенция, а описанието на процесния имот по стария план на [населено място] и по нотариалния акт № 74/18.12.2006 г. в постановените съдебни решения не е порок, обуславящ вероятната им недопустимост с оглед така дадените разяснения.
За да бъде от значение за точното прилагане на закона, правният въпрос и неговото разглеждане следва да допринасят за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая не са изложени съображения как отговорът на поставения въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото с доводи относими към основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съгласно разясненията на т. 4, ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС – неяснота или непълнота в закона, липса на практика или загубила актуалност такава, което да налага допускане на обжалването.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 42/21.03.2018г. по в. гр. д. № 118/2018 г. по описа на Окръжен съд – Сливен.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: