О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 362
гр. София, 20.06.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесети май две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 422/12г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Ц. К. от [населено място] срещу въззивно решение от 15.12.11г., постановено по гр.д.№ 1726/11г. на Софийския градски съд, ІVб състав с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение от 30.11.10г. по гр.д.№ 12924/08г. на Софийския районен съд, 25 с-в, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от М. Ц. К. срещу Н. Б. А. иск по чл.76 ЗС за предаване държането на апартамент № 79, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес].
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че извършеният на 09.11.07г. въвод във владение на процесния имот, въз основа на несъдебно изпълнително основание-нотариален акт (чл.237, б.ж ГПК/отм./) в полза на ответницата срещу [фирма] в ликвидация е извършен законосъобразно /арг. от чл.332, ал.3, чл.416 и 417 ГПК /отм./, вр. с чл.358 ГПК/ и че не са налице предпоставките за предоставяне на защита по реда на чл.76 ЗС, тъй като ищецът не е обитавал имота и не е бил заварен в него за да противопостави свои права на държател (наемател) към момента на въвода, респ. че имотът не е отнет неправомерно или по скрит начин.
Като основание за допускане на касационно обжалване касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1. какво е правното основание на предявените искове; длъжен ли е въззивният съд при наличие на съответно оплакване във въззивната жалба да обсъди този въпрос, повдиган пред първата инстанция и да констатира и отстрани евентуално нарушение на първоинстанционния съд; в случай, че изложеното в исковата молба насочва към хипотезите на няколко законови текстове, включително конституционни; допустимо ли е съдът да се ограничи до най тесния и да отхвърли исковата претенция; при отчуждение по ЗТСУ настаненият в оборотно жилище с надлежна настанителна заповед явява ли се владелец на вещно право /например право на ползване/ по смисъла на чл.75 ЗС и защитен ли е от тази норма и нормите в чл.444 ГПК, както и чл. ЗЗ от Конституцията на РБ и ратифицираните международни конвенции; 2.налице ли е скрит начин на отнемане по смисъла на чл.76 ЗС, когато апартамент е отнет със съдействие на ЧСИ в отсъствието на владелеца или държателя, без той да е уведомяван, без изпълнително или съдебно дело срещу него, при последвало продължително укриване на извършителите; при наличието на такива твърдения, доказателства и дори признания и пред двете съдебни инстанции, те длъжни ли са да ги обсъдят и да формират решаващата си воля въз основа на тях и закона, като се мотивират надлежно; нарушаването им представлява ли съществено нарушение на основните начала в процеса; 3.допустимо ли е съд, разглеждащ искове по чл.75 и чл.76 ЗС да замести задължителната проверка по чл.358 ГПК на нареждане или действия на съдебен изпълнител или друг държавен орган с позоваване на решение на друг съд по друго дело, по друг закон и на друго основание, с което се оставя без уважение жалба против действията на съдебен изпълнител и такова позоваване съставлява ли съществено процесуално нарушение и длъжен ли е въззивният съд при наличието на съответно оплакване да го констатира, санкционира и отстрани; 4. допустимо ли е принудително изпълнение /въвод/ срещу лице, което не е страна по изпълнителното дело и в продължение на години до въвода е упражнявало фактическа власт върху имота въз основа на надлежно издадена настанителна заповед; 5. законно ли е изпълнително действие, за което съдебният изпълнител не е съставил надлежен протокол; длъжен ли е съдът при наличие на съответно своевременно оспорване да разгледа този въпрос; 6. длъжен ли е съдът , при наличие на съответни доводи и иск по чл.212 ГПК да провери действителността /нищожността/ на приет от него писмен договор; длъжен ли е въззивният съд да разгледа този въпрос при наличие на съответно оплакване във въззивната жалба; 7.налице ли е нарушение на принципите на служебното начало в процеса, вкл. съдът да съдейства на страните за установяване на истината, за равенство на страните, за преценка на всички доказателства и доводи, когато съдът не е допуснал относими към спора своевременно посочени доказателства, вкл. такива по оспорване доказателствата на другата страна, когато съдът не е обсъдил събраните доказателства и доводите на страните, когато съдът в решението си се е позовал на оспорени доказателства без процедура и произнасяне по оспорването и когато съдът е постановил решение без да се произнесе по всички искове; длъжен ли е въззивният съд да отстрани такива нарушения при наличието на съответно оплакване; 8. може ли да бъде законосъобразен въвод в полза на купувач, попадащ в кръга на лицата, за които чл.185 ЗЗД е въведена категорична забрана да бъдат купувачи /чл.26 ЗЗД/; 9. налице ли са права на касатора, изключващи правото на ответницата – взискател по изпълнителното дело; 10. допустимо ли е въззивникът в писмена защита да излага съображения във връзка с оплакванията си, формулирани във въззивната жалба и длъжен ли е съдът да обсъди тези съображения.
Ответницата по жалбата счита, че същата не следва да се допуска до разглеждане.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно тази разпоредба на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуално правен въпрос, който е: 1. решен в противоречие с практиката на ВКС; 2. решаван противоречиво от съдилищата; 3.от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Според дадените с ТР № 1/09г., ОСГТ, т.1 посочването на материалноправния или процесуалноправния въпрос е задължение на касатора и същите трябва да са от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. ВКС не разполага с правомощия да извежда правния въпрос от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, респ., от касационното жалба, а може единствено да го уточни.
Във връзка с първата група поставени въпроси касаторът не се позовава на противоречива практика (това важи и за третия, петия, шестия и десетия въпрос), а относно втората група въпроси същият се позовава на противоречие на въззивното решение с Р № 1168 по гр.д.№ 543/74г. на ВС и с Р № 685 по гр.д.№ 1385/08г. на ВКС, І г.о., с които е прието, че за уважаване на иска по чл.76 ЗС е необходимо владението или държането да е отнето чрез насилие или по скрит начин, т. е. нарушението да е осъществено чрез употреба на сила или заплашване по отношение на владелеца или държателя или да е осъществено в такова време или по такъв начин, че да не е могло да му бъде известно веднага, например като е използвано негово отсъствие, респ. отнемането на имота да е извършено по начин и време, които правят трудно възприемането му от владелеца или държателя. Такова противоречие в случая не е налице, тъй като въззивният съд не е взел друго становище по тези въпроси, а посочените решения са постановени въз основа на други факти.
По отношение на четвъртия поставен въпрос същият се позовава на противоречие с Р № 747 по гр.д.№ 497/06г. на ВКС (със същото е прието, че изпълнение срещу лице, което владее даден имот отпреди завеждане на делото и заявява права, които изключват правата на взискателя не може да се проведе, тъй като това лице е следвало да бъде ответник по претенцията на взискателя и спрямо него постановеното решение не е задължително – чл.220, ал.1 ГПК/отм./, както и че правата на третото лице са гарантирани от закона чрез принципна недопустимост на принудителното изпълнение и не се нуждаят от защита по реда на чл.416 ГПК/отм./), каквото също не е налице, тъй като разглежданият случай е друг – прието е, че касаторът не е бил владелец или държател на имота към момента на въвода и не е заявил върху него самостоятелни права, изключващи правата на взискателя.
Не е налице и противоречие на обжалваното решение с Р № 886 по гр.д.№ 1553/09г. и Р № 691 по гр.д.№ 1620/09г. на ВКС, І г.о., Р № 742 по т.д. № 481/08г. на ВКС , ІІ г.о. и Р № 719 по гр.д.№ 1539/09г. на ВКС, І г.о. (първото се отнася за задълженията на първоинстанционния съд, произтичащи от чл.145 и чл.146 ГПК и за съответните задължения от въззивната инстанция, когато са допуснати нарушения по тези текстове от първоинстанционния съд, а останалите за допуснати от въззивния съд нарушения по чл.188, ал.1 и чл.189, ал.2 ГПК /отм./) във връзка със седмата група поставени въпроси, тъй като в разглеждания случай такива нарушения от първоинстанционния и от въззивния съд не са допуснати. Позоваването на Р № 752//88г. на ВС, ІІІ г.о. и Р № 30 по н.д.№ 929/90г. на ВС, ІІ н.о. е също неоснователно, тъй като същите не са постановени по граждански спорове и са извън приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК – първото решение е постановено по административен спор, а второто по наказателно дело (срв. дадените с ТР № 1/09г. на ОСГТК разяснения).
Осмият поставен по-горе въпрос не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, тъй като по него във въззивното решение липсва произнасяне и същият е извън предмета на спора по чл.76 ЗС. Същото важи и за последния въпрос, който е по съществото на спора. Ето защо позоваването във връзка с тези въпроси на противоречие с ППВС № 6/74г., т.10, Р № 1206 по гр.д.№ 235/00г. на ВКС, ІІ г.о., Р № 184/ по гр.д.№ 2772/04г. на ВКС, ІV г.о. и Р № 747 по гр.д.№ 497/06г. на ВКС е неоснователно.
Съгласно дадените с ТР № 1/09г. на ОСГТК, т.4 точното прилагане на закона и развитието на правото по чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
В разглеждания случай във връзка с посочените предпоставки релевантни доводи не са изложени и същите по отношение на поставените от касатора въпроси не са налице.
С оглед на казаното подадената от М. Ц. К. от [населено място] касационна жалба не следва да се допуска до разглеждане.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответницата по жалбата Н. Б. А. от [населено място] направените от нея разноски в настоящото производство в размер на 950 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение от 15.12.11г., постановено по гр.д.№ 1726/11г. на Софийския градски съд, ІVб състав.
О с ъ ж д а М. Ц. К. от [населено място] да заплати на Н. Б. А. от [населено място] сумата 950 лв./деветстотин и петдесет лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: