Определение №128 от 31.3.2017 по гр. дело №60337/60337 на 2-ро гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 128

гр. София, 31.03.2017 г.

Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев т. д. № 60337/16 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. А. А., О. Ф. А. и В. Л. Р., лично и като законен представител на Е. Я. Г. и Д. Я. Г. от [населено място], обл. Р. срещу въззивно решение № 372 от 29.02.16 г., постановено по гр. д. № 4606/15 г. на Софийския апелативен съд, VIII с-в, в потвърдителната му част с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е отменил първоинстанционното решение от 03.07.2015 г. по гр.д. № 15426/13 г. на Софийския градски съд, в частта с която са отхвърлени предявените от Г. А. А. и О. Ф. А. против „Застрахователна компания Олимпик – клон България“ КЧТ искове с правна квалификация чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за разликата над 100 000 лв. до 140 000 лв., както и в частта, с която са отхвърлени предявените от В. Л. Р. и Н. Ш. И., починал в хода на въззивното производство и заместен от наследниците му по закон В. Л. Р., Е. Я. Г. и Д. Я. Г., против „Застрахователна компания Олимпик – клон България“ КЧТ искове с правна квалификация чл. 226, ал.1 КЗ /отм./ за разликата над 100 000 лв. до 130 000 лв., вместо което е осъдил застрахователното дружество да заплати допълнителни обезщетения на Г. А. А. и О. Ф. А. по 40 000 лв. на всеки, ведно със законната лихва, считано от 12.01.2013 г. до окончателното изплащане на сумите; на В. Л. Р. и общо на наследниците на Н. Ш. И. -В. Л. Р., лично и като законен представител на Е. Я. Г. и Д. Я. Г., по 30 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 12.01.2013 г. до окончателното им изплащане; и разноски по делото като е потвърдил първоинстанционното решение в останалата обжалвана част, с която са отхвърлени исковете до пълно предявените размери от по 200 000 лв., предявени като частични от по 360 000 лв.
За да формира извода си за основателност на предявените искове по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, въззивният съд е приел, че за увреждащия лек автомобил “Ф. Г.” с per. [рег.номер на МПС] , управляван от виновния водач А. И. има сключена застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите, з.п. № 28112002468157/31.10.2012 г., със срок на валидност една година, считано от 01.11.2012 г. до 31.10.2013 г. сключен с ответника. Установено е наличието на увреждане от управляващия застраховано при ответното дружество моторно превозно средство, неговото противоправно поведение и вина, както и причинно-следствената връзка между деянието и причинените на ищците увреждания, изразяващи се в претърпени неимуществени вреди от смъртта на децата им. Прието е че, възражението за недоказаност на противоправното поведение на водача на лекия автомобил, който също загинал в катастрофата, е несвоевременно направено, тъй като не е заявено с отговора на исковата молба. Ответникът не е оспорил надлежно заявения в исковата молба механизъм на станалото на 12.01.2013г. ПТП, съответстващ на описания в протокола за ПТП, а именно: шофиране с несъобразена с пътните условия скорост, в резултат на което автомобилът напуска пътното платно вдясно, по посока на движението и се удря в крайпътно дърво, в резултат на което е възникнал пожар, при който всички в колата са изгорели. Прието е, че размерът на присъдените обезщетения от по 100 000 лв. са занижени и несъответни на практиката на съда за сходни случаи към началото на 2013 г. Установено е от събраните гласни доказателства сериозен интензитет и обем на мъките и страданията, търпени от ищците вследствие загубата на децата им. Формиран е решаващ извод, че синът на първите двама ищци Ф. О. А. е бил на 17 г., а те съответно – майката на 35 г. и бащата на 38 г., установената от свидетелските показания близост и топли отношения между тях при съвместното им съжителство, тежко преживяваната загуба и страдания по единственото им дете, сочат, че справедливото в случая обезщетение за началото на 2013 г., с оглед социално-икономическите условия в страната към процесния период, е в размер на сума от по 140 000 лв. за всеки от тях. Синът на вторите двама ищци Н. Я. Г. е бил на 18 г., а те съответно – майката на 35 г. и бащата на 42 г., установената от свидетелските показания близост в отношенията при съвместното им съжителство и тежко изживяваната загуба, от една страна, а от друга – тези ищци имат още двама синове, конституирани като наследници на починалия в хода на въззивното производство баща, и предвид социално-икономическите условия в страната към процесния период сочат, че справедливото обезщетение е по 130 000 лв. за всеки от тях. Прието е, че възражението за съпричиняване на резултата, поради непоставени предпазни колани, е неоснователно, тъй като ответното застрахователно дружество, не ангажира доказателства, въз основа на които да се установи твърдението, че загиналите младежи са били с непоставени предпазни колани, както и че неизпълнението на това задължение е допринесло за фаталния край. Още повече, че с оглед механизма на процесното ПТП и факта на запалване на лекия автомобил използването или не на предпазен колан е без значение и не би предотвратил настъпването на смъртта на пострадалите.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалниправни въпроси, обусловили изхода на делото, а именно:
1. Следва ли при определяне справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия;
2. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно пар. 27 ПЗР на КЗ /отм./ и обществено- икономическите и социални условия в страната;
3. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя;
4. Длъжен ли е съдът да търси „Точен паричен еквивалент” на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент” на същите като гаранция за това е отчитане на всички задължителни и всички специфични за случая обстоятелства, въведени с ППВС № 4/68 г., гарантиращи правилното приложение на принципа на справедливост;
5. Игнорирането на съществени и значими обстоятелства, задължителните критерии за правилно приложение на чл. 52 ЗЗД, предпоставя ли нарушение на принципа на справедливост;
6. Може ли обстоятелството, че семейството има друго дете да се въведе като един особено значителен критерий, представляващ основание за присъждане на по-ниско по размер обезщетение, при равни други обстоятелства;
7. Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави реално с доказателствата по делото, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС № 4/68 г.
8.Длъжен ли е въззивният съд повторно да разреши материалноправния спор и свързана ли е дейността му с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез самостоятелна преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материално правна норма – длъжен ли е въззивният съд да реши спора по същество като изложи собственото си становище по крайния изход на спора;
9.Липсата на обсъждане на налични по делото доказателства, представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото
По отношение на така поставените въпроси, касаторът се позовава на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, като сочи противоречива практика.
Ответникът по касация не взема становище по допустимостта на касационното обжалване.
Допускането на касационното обжалване на въззивното решение на Софийския апелативен съд е обусловено от посочване от страна на касаторите на конкретен правен въпрос от значение за изхода на делото, обусловил правните изводи на въззивния съд по спорния предмет /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/, при което произнасянето на въззивния съд по него е в отклонение от задължителната съдебна практика, респ. в противоречие с друго влязло в сила съдебно решение или произнасянето на касационнта инстанция по този въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
При така поставените в основата на обжалваното въззивно решение мотиви настоящата касационна инстанция намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените от касаторите правни въпроси. Формулираните материалноправни въпроси относно приложението на установения с чл. 52 ЗЗД принцип на справедливост, критериите за определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и релевантни ли са за критерия по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР КЗ /отм./ и обществено-икономическите условия в страната като следва ли при определяне справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия, действително са от обуславящо изхода на спора значение, но по отношение на тях не са налице допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Следва да се отбележи, че в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера на обезщетението, доколкото критериите дори и да са единни, не водят и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като определянето на различен размер на обезщетенията не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размерът на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. По приложението на понятието „справедливост“, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика по смисъла на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например № 407 по гр. д. № 1273/2009 г. на III г. о., № 394 по гр. д. № 1520/2011 г. на III г. о., № 391 по гр. д. № 201/2011 г. на III г. о., № 395 по гр. д. № 159/2011 г. на III г. о., № 3 по гр. д. № 637/2011 г. на III г. о, № 51 по гр. д. № 465/2011 г. на IV г. о. и др. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. С решение № 95 от 24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на І т.о. постановено по реда на чл. 290 ГПК е даден отговор на въпроса релевантни ли са за критерия по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане като е прието, че при прилагането на критерия по чл.52 ЗЗД за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди, лимитите на застраховане нямат самостоятелно значение, а могат да бъдат взети предвид само при отчитане на конкретните икономически условия, имащи значение за формиране на критерия за справедливост, но определените от съда обезщетения, следва да бъдат съобразен с действително претърпените неимуществени вреди по критериите на чл.52 ЗЗД, а не с лимита на отговорността на застрахователя.
В конкретния случай, въззивният съд е формирал решаващия си извод за справедливото в случая обезщетение за началото на 2013 г., с оглед социално-икономическите условия в страната към процесния период. Не е налице твърдяното от касаторите противоречие на постановеното от въззивния съд с приложената и цитирана съдебна практика, тъй като съдебните решения са постановени по казуси с различна конкретната фактическа обстановка. Наличието на задължителна съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т.3 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване.
По отношение на въпроса относно дали обстоятелството, че семейството има друго дете, може да се въведе като един особено значителен критерий, представляващ основание за присъждане на по-ниско по размер обезщетение, при равни други обстоятелства, касаторите не обосновават наличието на нито един от допълнителните критерии за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
Процесуалноправните въпроси, свързани със задължението на въззивния съд да основе фактическите си констатации на събраните по делото доказателства като извърши съвкупна преценка на същите, по съществото си не представляват конкретен процесуалноправен въпрос от обуславящо изхода на спора значение. Тези задължения на съда следват от пределно ясната формулировка на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, които не допускат колебания при тяхното тълкуване и изясняване на действителния им смисъл. На практика въпросите са поставени в контекста на релевираните от касаторите оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждане на събраните по делото доказателства, и в този смисъл същите имат отношение не към преценката за допускане на касационното обжалване, а към тази за евентуална неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. 2 ГПК във фазата на разглеждане на касационната жалба.
Предвид изложеното следва да се приеме, че не са налице предвидените в процесуалния закон предпоставки за ангажиране на правораздавателната компетентност на ВКС по спора.
Направените в раздел III на изложението оплаквания срещу въззивното решение в частта му за разноските, респ. формулираният във връзка с тях въпрос не могат да бъдат предмет на обсъждане в настоящото производство, тъй като те по своята същност представляват молба по чл.248 ГПК за изменение на решението в тази му част, по която компетентен да се произнесе е въззивният съд.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:

Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 372 от 29.02.16 г., постановено по в. гр. д. № 4606/15 г. на Софийския апелативен съд.
И з п р а щ а делото на Софийския апелативен съд за произнасяне по молбата по чл.248 ГПК.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: