О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 497
гр. София, 17.10..2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети септември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 514/12г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. Ц. Г., А. Ц. Й., непълнолетен, със съгласието на своята майка В. А. С. и В. Ц. Й. чрез своята майка и законна представителка В. А. С. срещу въззивно решение от 20.12.11г., постановено по гр.д.№ 3654/10г. на Софийския градски съд, ІVв отделение с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е оставил в сила решение от 16.07.09г. по гр.д.№ 5945/07г. на Софийския районен съд, 51 с-в, с което е отхвърлен иска по чл.108 ЗС на Л. Ц. Г., А. Ц. Й. и В. Ц. Й. срещу Столична община за ревандикация на таванско помещение, находящо се на втори надпартерен етаж в сградата на [улица], както и алтернативно предявената претенция за признаване за установено, че това помещение представлява обща част на сградата.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че процестният имот през периода 1984г.-1999г. е бил държавна собственост, а до 07.05.2007г. частна общинска собственост, след което е бил продаден на третото лице помагач И. Б. Т., която заедно със семейството си е била настанена в него под наем на основание чл.43 ЗОС през 2004г. От 1962г. етажът е обособен като самостоятелен обект на правото на собственост (жилище), а не е представлявал обща част, като е бил предмет на няколко разпоредителни сделки. С оглед на това е прието, че ищците като собственици на два магазина в жилищната сграда не притежават и съответните идеални части от процесния етаж, както и че не са придобили имота по давност предвид разпоредбата на чл.86 ЗС. Обстоятелството, че понастоящем имотът е частна собственост е прието за правно ирелевантно, доколкото разпоредителната сделка е извършена след датата на исковата молба, с която ищците са въвели претенцията си за придобиване правото на собственост върху имота по давност чрез изтичане на срока по чл.79, ал.1 ЗС, считано от 1996г.
Като основание за допускане на касационно обжалване касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса следва ли срокът на придобивната давност, който тече по време на процеса, да бъде зачетен от съда при постановяване на решението. Поддържа се че решението е постановено и в противоречие с практиката на ВКС.
Ответникът по жалбата Столична община не взема становище по нея, а третото лице помагач И. Б. Т. счита, че жалбата не следва да се допуска до разглеждане.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода на делото в мотивираното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, респ. от касационната жалба (срв. дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК, т.1 разяснения).
В случая по формулирания от касаторите правен въпрос във въззивното решение липсва произнасяне, тъй като решаващият съд не е приел за установено те да са владели имота след предявяването на двата иска, с първия от които се претендира предаване владението върху имота от ответника. Ето защо този въпрос не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване.
Освен това не са изложени и съображения за обосноваване на значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането им от касационната инстанция с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по прилагането й или с оглед нейното осъвременяване, съгласно дадените в ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т.4 разяснения и в случая тези предпоставки не са налице.
Във връзка с твърдените в изложението противоречия на въззивното решение с представената практика на ВКС не са формулирани конкретни правни въпроси, а са направени общи касационни оплаквания за неправилност на същото, по които ВКС не дължи произнасяне в настоящото производство по чл.288 ГПК. Наред с това тази практика се отнася до различни от настоящата хипотези и противоречие с нея не е налице.
С оглед на казаното подадената касационна жалба не следва да се допуска до разглеждане.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение от 20.12.11г., постановено по гр.д.№ 3654/10г. на Софийския градски съд, ІVв отделение.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.