О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№83
гр. София, 19.02.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети януари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 6099/15г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. П. К., А. Д. К. и Т. В. К. от [населено място] срещу въззивно решение № 1382 от 17.07.15г., постановено по в.гр.д.№ 1537/15г. на Пловдивския окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 882 от 16.03.15г. по гр.д.№ 7428/14 г. на Пловдивския районен съд, с което е признато за установено по отношение на тримата касатори, че Н. И. А. е собственик по наследство на 11/54 ид.части от поземлен имот с идентификатор 56784.523.396 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място] с площ от 246 кв.м. и от построената в него жилищна сграда със застроена площ от 60 кв.м. и е осъдил същите да предадат на ищеца владението върху 11/54 ид.части от имотите на основание чл.108 ЗС.
По делото е установено, че с решение от 28.06.02г. по гр.д.№ 2503/99г. на Пловдивския окръжен съд е допусната съдебна делба на процесния имот между М. Н. П., П. К. С., В. К. А., В. К. А. и държавата, като искът за делба е отхвърлен по отношение на ответниците А. К. и Т. К.. Последните двама са участвали в делбата като са претендирали права върху целия имот по силата на сключен с един от съсобствениците на имота /М. Х./ алеаторен договор от 1999г. През втората фаза на делбата същите са участвали като трети лица помагачи на държавата, която е наследила притежаваните от тяхната праводателка 4/18 ид.части от имота, който през 2009г. с влязло в сила решение е изнесен на публична продан. С нот.акт № 77/04г. ответниците А. Д. К. и Т. В. К. са подарили на третия ответник В. К. /дарителите са нейни снаха и син/ процесния имот. Съделителката В. А. е починала на 07.07.2008г. и е оставила за свой наследника по закон ищеца Н. А..
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че сключеният между ответниците договор за дарение е относително недействителен съгласно чл.76 ЗН и че същият е могъл да породи действие по отношение на притежаваните от праводателката на А. К. и Т. К. права върху имота само ако той се падне в неин дял, т.е. в дял на държавата, което не е станало. Прието е също, че ответницата В. К. не е придобила правото на собственост върху имота въз основа на кратката придобивна давност, тъй като е знаела, че имотът принадлежи на други лица и не е имала качеството добросъвестен владелец, нито че са налице предпоставките на чл.79, ал.1 ЗС, тъй като до приключване на делбеното производство давност не е текла, а след това не е изтекъл 10 годишният давностен срок.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите: 1. приложението на нормата на чл.76 ЗН в делбеното производство отрича ли придобитите от приобретателя по определена сделка права или тези права се считат за относително недействителни в отношенията между сънаследниците /съсобствениците-съделители в делбата/, с оглед участието на съделителя при допускане на делбата; 2. ако тези права се прехвърлят в предписаната от закона форма /нотариален акт/, с правна сделка в полза на едно трето лице, то придобитите от приобретателя права обосновават ли права на добросъвестен купувач и владелец, т.е. правата по чл.70, ал.2 ЗС с оглед възможността този приобретател да се позове на кратката 5 годишна дваност, в качеството си на добросъвестен приобретател и владелец и 3. ако с решението си делбеният съд е изнесъл имота на публична продан, която не е извършена, т.е. собствеността не е прекратена, може ли в отношенията между съсобствениците, от една страна и между тях и третото лице-приобретател, от друга, владелецът на имота да се позове на изтекла давност. Поддържа се, че първите два въпроса са решени в противоречие със съдебната практика, а третият въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът по жалбата счита, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е: 1.решен в противоречие с практиката на ВКС; 2. решаван противоречиво от съдилищата; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Според дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения задължение на касатора е да посочи правния въпрос от значение за изхода на делото в мотивираното изложение по чл.284, ал.1, т.3 ГПК, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да уточни поставения от касатора правен въпрос, но не и да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба.
В случая поставените от касаторите правни въпроси не обуславят изхода на спора, като първите два от тях не са решени в противоречие с представената задължителна /ТР № 1/04г. на ОСГК/ и незадължителна /четири решения, постановени по реда на отменения ГПК/ практика на ВКС, отнасяща се до различни от настоящата хипотези, а третият въпрос не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като посочените в т.4 на цитираното тълкувателно решение предпоставки не са налице.
Във връзка с първия въпрос следва да се отбележи, че предмет на спора и на постановеното въззивно решение са притежаваните от ищеца по наследство от неговата майка 11/54 ид.части от процесния имот, по отношение на които двете сделки нямат вещнопрехвърлително действие, а не притежаваните от праводателката на касаторите идеални части от тях, за които намира приложение разпоредбата на чл.76 ЗН съгласно посоченото тълкувателно решение. Ето защо този въпрос, макар и засегнат в мотивите на обжалваното решение, не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване.
Вторият въпрос също не обуславя изхода на спора, тъй като в случая съдът е приел, че касаторката В. К. не е имала качеството добросъвестен владелец, тъй като към момента на сключването на договора за дарение е знаела, че нейните праводатели не са били собственици на претендираните от ищеца идеални части от имота, а не поради неспазване на предписаната от закона форма, респ. че правното основание не е годно да я направи собственик. С оглед на това представената практика на ВКС във връзка с него е неотносима към предмета на спора.
Същото се отнася и за последния въпрос, тъй като съдът не е приел, че неизвършването на публичната продан лишава касаторката от възможността да се позове на изтекла придобивна давност, а е прието че такава не е изтекла. Във връзка с развитите по този въпрос доводи на касаторите следва да се отбележи, че неизвършването на публичната продан няма никакво отношение към правата на ищеца върху имота понастоящем, за които права, както се посочи по-горе, разпоредбата на чл.76 ЗН не намира приложение.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по жалбата направените от него разноски в настоящото производство в размер на 600 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 1382 от 17.07.15г., постановено по в.гр.д.№ 1537/15г. на Пловдивския окръжен съд.
О с ъ ж д а В. П. К., А. Д. К. и Т. В. К. от [населено място] да заплатят на Н. И. А. от същия град сумата 600 лв./шестстотин лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: