Р Е Ш Е Н И Е
№ 77
С. 25.06.2019 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори май, две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретаря Ина Андонова
изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 2332/2018г.
Производството е по реда на чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на E. А. Х., Р., чрез процесуалния и представител адвокат А. М., срещу въззивно решение № 3/12.02.2018 г. по гр. д. № 264/2017 г. по описа на Окръжен съд – Разград.
С определение № 70/04.02.2019г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение за проверка на даденото разрешение на процесуалноправния въпрос относно дейността на въззивната инстанция и задължението да извърши самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, както и задължението да обсъди доводите и възраженията на страните като изложи собствени мотиви по съществото на спора, със задължителната практика на ВКС – т. 2, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС и т. 19, ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК, ВКС и др.
Касаторът сочи неправилно прилагане на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания за отмяна по чл.281,т.3 ГПК.
Ответниците по касация – З. А. А., С. Ю. Х.,Г. Н. И., Г. Н. А., М. Н. М., Н. Н. А., А. Ю. Ю. и М. Ю. Ю. не изразяват становище по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав ІІ г.о. при проверка на заявените в касационната жалба касационни основания, намира следното:
С въззивното решение е потвърдено решение № 235/2017 г. по гр. д. № 2422/2016 г. по описа на Районен съд – Разград. С него е отхвърлен, предявеният от Е. А. Х. срещу З. А. А., С. Ю. Х.,Г. Н. И., Г. Н. А., М. Н. М., Н. Н. А., А. Ю. Ю. и М. Ю. Ю. иск за делба на недвижим имот – дворно място и построената в него сграда, находящи се в [населено място], [община] /подробно описани/. Въззивният съд е преповторил фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, съгласно които за собственик на процесните имоти с констативен нотариален акт №83/1974г., издаден по обстоятелствена проверка, е признат А. К., по време на брака му с А. А.. А. К. е починал на 01.09.1978г. По аргумент на чл.103СК(1968г.) като придобит по оригинерния способ на изтекла по време на брак придобивна давност, процесният имот попада в режим на СИО.Преживялата съпруга А.А. /Н. И./ е починала на 03.04.1986г. От брака си съпрузите имат четири деца –син Н. Х., починал преди тях- 25.09.1975г. и три дъщери- З. А., Е. Х., Х. А.. След смъртта на последната през 2012г., по силата на наследствено правоприемство към наследяване на процесния имот са призовани нейните низходящи – А. Ю. и М. Ю.. По заместване, съгласно чл.10 ЗН, към наследяване на откритото от общите на страните наследодатели наследство, като деца на починалия преди тях син Н. Х., са призовани низходящите му Г. И., Г. Н. е М. Н.. Съпругата му С. Х. не е призована към наследяване на процесния имот и не няма качество на съсобственик по наследство. Последната е заживяла в имота и е в непрекъснато обитание на същия от 1963г. В този дом починал съпругът й, в него отгледала децата им, грижила се е за домакинството на наследодателите до смъртта им, извършвала ремонти, плащала данъци и разходи по поддръжката на имота. Напускала го е спорадично, само когато е отивала на гости на дъщерите си в чужбина. От 1963г. е владяла имота –непрекъснато и необезпокоявано в продължение на повече от десет години и се снабдила с констативен нот. акт №94/2007г., легитимиращ я като изключителен собственик на имота. Констативният нотариален акт по чл. 483 ГПК(отм.), респ. чл.537 ГПК има обвързваща доказателствена сила за третите на охранителното производство лица и за съда като ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота. До доказване на обратното тази доказателствена сила важи спрямо всички. Оборването на доказателствената сила на нотариалния акт предполага пълно обратно доказване, каквото не е проведено от ищцата. Като чужда на останалото след смъртта на общите на останалите страни наследодатели наследство, в периода от 1986, когато починала свекърва й, считано до 2007г., когато се е позовала на този факт, С. Х. е придобила собствеността върху имота по силата на изтекла в нейна полза придобивна давност. Упражняващият фактическата власт съсобственик се явява владелец на собствените си идеални части и държател на правата на останалите съсобственици само когато имуществената общност е възникнала от наследяване, което следва от факта, че единственото условие за придобиване на наследството като съвкупност от права, задължения и фактическо състояние е приемането му – чл. 48 от ЗН, съответно само когато твърдението за давностно владение се противопоставя на сънаследници или техни правоприемници, владелецът следва да докаже, че е променил намерението, с което е упражнявал фактическата власт и тази промяна е станала достояние на останалите сънаследници. Във всички останали случаи, включително и при обикновена съсобственост важи презумпцията на чл. 69 ЗС. По смисъла на цитираната разпоредба се предполага, че който упражнява фактическата власт има качеството владелец, докато не се докаже, че държи за другиго. В случая, обосновано от доказателствата и съответно на приложимия материален закон, първоинстанционният съд е приел за устатновено, че С. Х. няма качеството на сънаследник по отношение на претендирания до делба имот. Считано от 2007г. и относимо към дата на предявения срещу нея иск, тя е изключителен собственик на имота по давност и в тежест на ищцата, респ. на останалите, оспорващи това и право страни, е било оборването на ползващата я по чл.69 ЗС презумпция.
С оглед рамките на производството по чл.290,ал.2 ГПК и рамките на касационната жалба, във връзка с релевантите за изхода на спора правни въпроси, поставени в изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК, по които е допуснато и касационното обжалване с определението по чл.288,ал.1 ГПК, настоящият състав намира следното : Въпросите са относими към правомощията на въззивната инстанция като инстанция по същество. Съобразно задължителната практика на ВКС, вкл. ТР №1/2013г., ОСГТК, въззивната инстанция е инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания.Тя е длъжна да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл.235,ал.2 ГПК и чл.236,ал.2 ГПК като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл.263,ал.1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи /Р №63/2015г. по т.д.№.674/2014г., ІІ т.о., Р №186/2015г. по гр.д.№4465/2014, ІV г.о./. Въззивният съд трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и не може да препрати към мотивите на първоинстанционния съд, без да изложи собствени такива след преценка на релевантните към спора обстоятелства. Той трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните, при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото /решение на ВКС по гр.д.№761/2010г., ІV г.о., по гр.д.№4744/2010г., І г.о. , по гр.д.№853/2016г., ІІ г.о./
По основателността на касационната жалби.
С оглед отговора на процесуалните въпроси, по които е допуснато касационното обжалване, настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение следва да се отмени и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В противоречие с цитираната практика на ВКС той не е изложил собствени мотиви по съществото на правния спор, не е обсъдил поддържаните от настоящия касатор E. А. Х. доводи и възражения срещу соченото от ответника С. Х. придобивно основание – давностно владение по чл.79 ЗС, изключващо правата на сънаследниците в процесните имоти. Въззивният съд е приел, че С. Х. не се легитимира като сънаследник /наследник на А. и А., чието наследство е предмет на делбата/ и съсобственик в процесния имот, т.е. че е трето на съсобствеността, възникнала от наследяване, лице. Същевременно твърдението и, че е придобила имота по давност, за което е съставен и КНА е прието за доказано, без да са обсъдени моментът основанието, на което същата е установила фактическа власт върху имота и е живяла в него. В тази връзка касаторът е поддържал становище, че ответницата е била държател в имота – живяла е там с непълнолетните си деца /които са наследници на общите наследодатели по право на заместване/ като тяхна майка и снаха на собствениците –наследодатели. Въззивният съд не е изследвал този въпрос и не е изложил мотиви за момента и основанието, на което е получена фактическата власт върху имота – твърди се установяване на владение върху него едновременно с обитаването му заедно със собствениците,които също са живели там. Не е направено разграничение между държане, установено на облигационно основание, и владение. При въведен спор трябва да се изследва въпроса след като упражняването на фактическата власт е започнало за другиго и следователно липсва намерение да се държи вещта като своя, кога държането е преобърнато във владение, насочено срещу собственика – interversio possessionis. Ищцата Е. Х. е оспорила правата на ответницата по констативния нотариален акт за собственост. Ищцата обосновава своето право на собственост на наследствено правоприемство по отношение на наследодатели, които са се снабдили с титул за собственост. С ТР № 11 /21.03.2013 г. по тълк.д. № 11 /2012 г. на ВКС, ОСГК е обобщена съдебната практика и са дадени разяснения по въпросите за доказателствената сила на констативните нотариални актове за право на собственост върху недвижим имот, издадени по реда на чл. 587 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността правото на собственост, както и за разпределението на доказателствената тежест в процеса, когато и двете страни легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота. Прието е, че с оглед легитимиращото действие на нотариалното удостоверяване на правото на собственост, оспорващата страна, която не разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право.Когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било констативни или такива за правна сделка/, то разпределянето на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл.154,ал.1 ГПК като всяка страна следва да докаже своето право, т.е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание.
Като не е обсъдил горните въпроси въззивният съд е постановил незаконосъобразно решение, което следва да бъде отменено, а делото да се върне за ново разглеждане от друг състав, който да разгледа спора по същество. При преценката на основателността и въведеното от ответницата С. Х. възражение, че е собственик на имота по давност и при така поддържаните възражения от ответната страна, следва да се съобразят постановките на ТР № 11 /21.03.2013 г. по тълк.д. № 11/2012 г., ОСГК на ВКС.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. на основание чл.293,ал.3 ГПК
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивно решение № 3/12.02.2018 г. по гр. д. № 264/2017 г. по описа на Окръжен съд – Разград.
Връща делото на същия съд за разглеждането му от друг състав.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: