О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 62
София 10.02.2016 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети ноември, две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 5227/2015г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Х. Б. и [фирма], [населено място], чрез пълномощника им адвокат П. В., срещу въззивно решение №232 от 22.05.2015г. по гр. дело № 598/2014г. на В. окръжен съд.
Касаторът е изложил твърдения за произнасяне в решението по правни въпроси в хипотезата на чл.280,ал.1,т.1 ГПК, а именно : длъжен ли е въззивният съд да следи служебно за недопустимостта на предявен отрицателен установителен иск и иск за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот, предявен само срещу едната страна по договора като обезсили първоинстанционното решение и прекрати производството по делото; задължително ли е за съда влязлото в сила съдебно решение по отношение на спорното право. Сочи се, че по първия въпрос е налице противоречие с ТР №8/2013г., ОСГТК, ТР №1/2013г., ОСГТК и ТР №1/2001г., ОСГК, ВКС. По втория въпрос е налице противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 464/2014г. по гр.д.№2488/2013г., ІV г.о. и решение №281/2011г. по гр.д.№ 87/2011г., І г.о. Прилага се цитираната практика на ВКС.
Ответникът по касационната жалба [община] не изразява становище по чл.287,ал.1 ГПК.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С решението на окръжния съд е обезсилено решение №148/06.06.2014 год. по гр.дело №465/2013 год. на Районен съд-Козлодуй в частта, с която е обявена нищожността на нот. акт №91,том II-ри,рег.№3212, нот.дело №241 от 09.10.2009 год. за покупко-продажба на недвижим имот, като постановено по непредявен иск и делото е върнато на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения от [община] против [фирма] иск с правно основание чл.26, ал.2,пр.1 от ЗЗД за обявяване нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот по нот.акт №91/2009г. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която предявеният против М. Х. Б. иск с правно основание чл.124,ал.1 ГПК и искане по чл.537,ал.2 ГПК са уважени,като е признато за установено,че той не е собственик на жилищна сграда с площ 135 кв.м., описана в нотариален акт № 87/2000г. за собственост върху недвижим имот,придобит по ЗВСВОНИ и наследство и същият нотариален акт е отменен в частта досежно правата на Б. върху масивната жилищна сграда.Първоинстанционното решение е потвърдено и в частта, с която е уважен предявеният против [фирма] иск с правно основание чл.124,ал.1 ГПК като е признато за установено,че дружеството не е собственик на сграда с идентификатор 37798.512.125.1 -жилищна с площ 135 кв.м. и сграда с идентификатор 37798.512.125.2 с площ 79 кв.м.,находящи се в поземлен имот с идентификатор 37798.512.125 по КК и КР на [населено място].
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че ищецът твърди,че той и първият ответник са съсобственици на недвижим имот с идентификатор 37798.512.125 по КК и КР на [населено място] като [фирма] притежава 224/793 идеални части. Същевременно дружеството се легитимира като собственик с нотариален акт за покупко-продажба №91/09.10.2009г., в който освен идеалните части от имота са описани и две сгради-жилищна сграда с площ 135 кв.м. с идентификатор 37798.512.125.1 и сграда с площ от 79 кв.м. с идентификатор 37798.512.125.2. Страни по обективираната в нотариален акт №91 сделка са М. Б. като продавач и [фирма] като купувач. Продавачът се е легитимирал с нот.акт №87/2000г. за собственост върху недвижим имот,придобит по ЗВСВОНИ и наследство, в който не фигурира селскостопанска сграда с площ 79.00 кв. м. Правото на собственост на Б. е възстановено с решение №265/04.07.1994 год. на ОС-Враца само за 224/3680 идеални части от имот пл.№1395 в кв.100 по плана на [населено място], но без намиращата се в него жилищна сграда с площ 135 кв.м. Отделно от това при съставянето на нот.акт №87/2000 г. той не е представил Заповед №167/14.04.1986 год. на ОбНС-К.,от която е видно,че е обезщетен парично със сумата от 7151,02 лева. Ответното дружество не е собственик на нито една от двете сгради, описани в нот.акт №91. С писмо от 28.04.2010 г. [община] е уведомила дружеството за възникналия проблем със собствеността му,като го е приканила да предприеме действия по частична отмяна на нотариален акт №91. Ответникът не е предприел никакви действия, поради което за общината възниква правен интерес от образуване на гражданско дело. Заявеният петитум е да бъде признато за установено, че [фирма] не е собственик на сграда с идентификатор 37798.512.125.1 сграда с идентификатор 37798.512.125.2, находящи се в поземлен имот с идентификатор 37798.512.125 по КК и КР на [населено място],и да бъде обявена нищожността на нотариален акт №91/09.10.2009г., обективиращ договора за покупко-продажба на недвижим имот. Искът срещу Б. е да се признае за установено,че той не е собственик на жилищната сграда с площ 135 кв.м., описана в нот.акт №87/28.09.2000 г. и да се отмени нотариалният акт в тази част.
Въз основа на твърденията в исковата молба и становището на ответника, въззивният съд е приел наличие на правен интерес от предявяване на отрицателния като установителен иск. Позовал се е на разясненията, дадени с ТР №8/27.11.2013г., ОСГТК, ВКС. По съществото на спора е приел, че ответникът Б. не е представил никакви доказателства за правото си на собственост върху жилищната сграда. От представените от ищеца е установено, че със Заповед №167/15.04.1986 год. на ОбНС -К. и на основание чл.95 вр. чл.98 от З. е отчуждено за жилищно строителство дв.пл.№1395 в кв.100 по плана на [населено място], цялото с площ 3680 кв.м., ведно с построените в него масивно жилище, масивна стопанска постройка, навес, подобрения в двора и трайни насаждения.Според тази заповед имотът е бил съсобствен на петима човека,в т.ч. ответника, който е притежавал 224/3680 идеални части от дворището и неустановена идеална част от жилището. Имотът е оценен изцяло на 55572.30 лв., а ответникът е обезщетен парично със сумата 7151.00 лв., съответстваща на неговия дял от съсобствеността. След влизане в сила на ЗВСОНИ по З.,ЗПИНМ и др. той е поискал отчуждаването на собствената му идеална част да бъде отменено,а правото на собственост възстановено. [община] е постановила отказ, който е отменен с решение №256/ 04.07.1994 год. на ОС-Враца по адм.дело №1566/1992 год. Отчуждаването е отменено частично- за 224/3680 идеални части от дворището с намиращата се в него жилищна сграда „досежно правата на М. Б.“ и е възстановено правото му на собственост върху 224/3680 части от недвижимия имот. В решението е посочено, че след реституцията между отчуждения съсобственик и държавата ще възникне съсобственост. Производството по отмяна на отчуждаването се е развило по реда на ЗВСОНИ по З.,ЗПИНМ и др. Няма дани по делото ответникът да е изпълнил в срок изискването на чл.6,ал.1 с.з. за възстановяване на полученото обезщетение. Оттук не е установено да е настъпил реституционният ефект на решението по адм.дело №1566/1992г. на ОС-Враца. Дори е да е осъществена реституционната процедура, Б. би могъл да се легитимира като съсобственик само на идеална част от жилищната сграда, съответна на неустановените му права по отношение на тази сграда преди извършеното през 1986 г. отчуждаване, а не на цялата сграда. Отчуждаването е отменено частично – на 224/3860 ид.ч. от дворище с намираща се в него жилищна сграда – досежно правата на Б. и е възстановено правото на собственост върху 224/3680 ид.ч. Искането по чл.537,ал.2 от ГПК е основателно и нотариален акт №87//28.09.2000г. в частта,с която е признато правото на собственост на Б. върху масивната жилищна сграда, находяща се в парцел ІV-ти,пл.№1398 в кв.260 по регулационния план на [населено място] от 1982 г., следва да бъде отменен. Искът срещу [фирма] също е основателен,тъй като дружеството е закупило двете сгради от Б., който не е бил техен собственик към датата на сделката. Той не е установил, правото си на собственост върху жилищната сграда. Не е доказал правото си на собственост и върху стопанската сграда,за която няма никакви данни кога е построена. Тя не е била включена в реституционната процедура, не е посочена и в констативния нот.акт №87/2000г.От доказателствата по делото следва извод, че към датата на договора за покупко-продажба продавачът не е бил собственик на жилищната сграда с площ от 135 кв.м. и на селскостопанската сграда с площ 79 кв.м. Купувачът не е могъл да придобие правото на собственост от несобственик. Договорът не е породил целения от страните вещно-правен ефект. Първоинстанционното решение е недопустимо в частта, с която е обявена нищожността на нотариален акт №91/09.10.2009г. Действително,ищецът непрецизно е посочил в петитума, че иска обявяване нищожността на нотариалния акт, но в обстоятелствената част на исковата молба са изложени доводи за нищожност на сключения в нотариална форма договор за продажба в хипотезата на чл.26,ал.2,пр.1 от ЗЗД – поради невъзможен предмет. Тази квалификация е възприета и от ответника по този иск [фирма] в отговора по чл.131 от ГПК, и от съда (лист 84),който в обжалваното решение е приел,че е сезиран и с иск по чл.26,ал.2,пр.1 от ЗЗД,като в мотивите е обсъждал основателността именно на този иск.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките на чл.280,ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението. Повдигнатите въпроси, касаещи допустимостта на отрицателния установителен иск, не са решени в противоречие с ТР №8/2013г., по тълк.д.№8/2012г., ОСГТК. С това решение се прие, че правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост е налице, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва от ответника, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Обстоятелствата, на които ищецът е обосновал правния си интерес от водене на отрицателния установителен иск, обосновават възприетите с цитираното ТР предпоставки, обуславящи допустимостта на този иск. Ето защо изводите на въззивния съд не са в противоречие с практиката на ВКС, в т.ч. и ТР№8/2013г. по тълк.д.№8/2012г., ОСГТК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на решението. Въпросът,касаещ допустимостта на иск за прогласяване нищожност на договор за покупко-продажба, вкл. активната и пасивна материалноправна и процесуалноправна легитимация, е неотносим. Това е така, защото въззивният съд не е разгледал този въпрос, а е приел, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск и е върнал в тази част делото за разглеждане на предявения иск за нищожност на процесния договор. При това положение в производството по чл.288 ГПК не може да се релевират доводи за наличието на правен интерес и допустимостта на неразгледания установителен иск по чл.26,ал.2 ЗЗД, както и за съвместната процесуална легитимация на страните по договора.
Втората група правни въпроси, касаещи пределите на СПН на постановеното в реституционното производство съдебно решение, не са решени в противоречие със сочените от касатора решения на ВКС. С решение № 464/2014г., ІV г.о. е прието, че влязлото в сила съдебно решение е задължително за страните, техните правоприемници и за съда като обективните предели на СПН обхващат искането и основанието на спорното право – чл.297 и чл.298 ГПК.Със СПН се установява съществуването или несъществуването на заявеното от ищеца право, предмет на делото.Преклудиращото действие на СПН се изразява в невъзможността съществуването на правото да се оспорва въз основа на факти, които са възникнали преди този момент. С решение № 281/2011г. на І г.о. е прието, че съдът е длъжен да зачете влязлото в сила решение по отношение на лицата, които са били страни по делото, както и спрямо определен кръг трети лица – наследниците и правоприемниците на страните.Решението следва да се зачете и по отношение на онези трети лица, които не са били страни в преюдициалното производство, но то може да им бъде противопоставено, тъй като не заявяват собствени права към спорното право.Влязлото в сила решение не обвързва и не може да бъде противопоставено единствено на онези трети лица, които не са участвали като страна по делото, но предявяват самостоятелни права върху предмета на спора. В разглеждания случай спорът по делото, а и решаващите изводи на въззивния съд са за обхвата на реституционното решение – какво е реституирано на ответника Б., а не дали е налице реституция и дали е завършена процедурата, а оттук какви права е притежавал и прехвърлил на дружеството – купувач.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение въззивно решение №232 от 22.05.2015г. по гр. дело № 598/2014г. на В. окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: