О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 208
гр. София, 24.04.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр.д. № 4530/2018г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. А. С. от [населено място] срещу въззивно решение № 140 от 11.07.2018г., постановено по в.гр.д.№ 672/2017г. на Пловдивския апелативен съд, І с-в, в уважителната му част, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е отменил решение № 140 от 02.02.2016г. по гр.д.№ 663/2015г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която отхвърлен предявеният от Д. И. С. против касатора иск с правна квалификация чл.30, ал.1 ЗН за намаляване на дарение с 48,07 % и вместо него е намалил с 48,07% дарението на недвижим имот, извършено от В. С. И. в полза на Р. А. С., обективирано в н.а. 173/2011г. и н.а. за поправка № 187/11г., за допълване на запазената част на ищцата от наследството на В. С. И. /неин дядо по бащина линия/, починал на 21.11.2014г.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че ищцата в първоинстанционното производство Д. И. С. е единствен призован към наследяване наследник по закон /по право на заместване/ на своя дядо В. С. И., починал на 24.11.2014г. – дъщеря на единствения син на наследодателя И. В. С., починал на 30.03.2005г., приела наследството на дядо си по опис. С договор за дарение от 08.08.2011г., сключен с нот.акт н.а. 173/2011г. и н.а. за поправка № 187/27.12.2011г., наследодателят В. С. И. е прехвърлил на ответника Р. А. С. притежаваните от него идеални части от описаните в акта недвижими имоти, находящи се в [населено място] на обща стойност 105 092,62 лв. Наследодателят е притежавал и 3/4 ид.части от друг недвижим имот в [населено място] на стойност 1349.85 лв., не е имал задължения и не е извършвал други дарения, поради което съдът е приел, че запазената част на ищцата е накърнена с 50 521.54 лв., респективно че дарението следва да се намали с 48,07 %, до какъвто размер предявеният иск по чл.30 ЗН е уважен. Във връзка с възражението на ответника, че договорът за дарение е привиден по делото е установено, че на 28.12.2011г. страните по договора са подписали декларация – договор, с която са заявили, че нямат и никога не са имали намерение воля за сключване договор за дарение договор, а са желаели да сключат договор за прехвърляне на имот срещу задължение за гледане и издръжка. За тази декларация-договор е прието, че представлява нов договор, различен от дарението, а не обратен документ, доказващ симулацията на дарението, който е нищожен на основание чл.26, ал.2, пр.2 и 4 ЗЗД, поради липса на воля на наследодателя на ищцата за подписването му. Този извод е мотивиран с данните от събраните при повторното разглеждане на делото от въззивния съд гласни доказателства, съгласно дадените с отменителното решение на ВКС № 86 от 17.11.2017г. по гр.д.№ 4710/2016г. задължителни указания, според които отношенията между ищцата и нейния дядо са били много добри, който след дарението бил много разстроен, смятал, че са го измамили и са му взели къщата, искал да развали договора но не завел дело поради липса на средства. Освен това е посочено, че по делото не установено ответникът лично или чрез негови близки да е полагал ежедневни грижи за прехвърлителя и да му е давал издръжка, нито да е имало някаква конкретна причина и да е планирано от страните по договора за дарение да се създаде привидност спрямо третите лица, която да е прекратена с подписването на декларацията-договор. За пълнота на изложението е посочено, че в случая разпоредбата на чл.36 ЗН не намира приложение, тъй като ищцата е съсобственик в имотите и на друго основание.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпросите: 1. За равенството на страните в процеса по отношение на това за едната страна да бъдат допуснати шестима свидетели, а на другата двама, както и налице ли е нарушение на принципа на равнопоставеност на страните и на диспозитивното и служебното начало въззивният съд да допусне на ищеца събирането на гласни доказателства, каквито вече са събрани в предходната инстанция и да обоснове въззивното решение на тези свидетелски показания; 2. Длъжен ли е въззивният съд при новото да с съобрази с указанията, дадени от ВКС в отменителното му решение; 3. За пълно и главно доказване и за доказването с косвени доказателства и 4. За задължението на въззивния съд да се произнесе по всички възражения на странните в съответствие с действителното правно основание на исковата претенция като обсъди защитните тези на страните във връзка със събраните доказателства и изложи собствени мотиви за основателност или неоснователност на иска. Поддържа се, че поставените въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, а първият въпрос е и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът по жалбата счита, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
За да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение е необходимо с него да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Съгласно дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не и да го извежда от съдържанието на изложението или от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване.
В случая поставените от касатора въпроси по своята същност представляват общи касационни оплаквания по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, свързани са с конкретна преценка на данните по делото и не предполагат даването на принципни отговори, поради което не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. Във връзка с тях следва да се отбележи, че броят на допуснатите на страната свидетели е в зависимост от броя на обстоятелствата, за които страната носи доказателствена тежест, а позоваването на повторно събрани доказателства, които вече са били събрани от първоинстанционния съд по надлежния ред е без правно значение. Съгласно установената практика, включително представеното от касатора Р № 740 по гр.д.№ 1935/09г., І г.о., при повторно разглеждане на делото от въззивния съд за него са задължителни указанията на ВКС по прилагането и тълкуването на закона, които в случая са спазени, а не относно преценката на доказателствата по делото, които е следвало да бъдат събрани при това разглеждане. Третият въпрос е твърде общо формулиран за да може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, като по отношение на него следва да се отбележи, че според практиката на ВКС (Р № 154 по гр.д.№ 1425/15г., / г.о. и др.) релевантният за спора факт подлежи на пълно доказване от страната, която носи доказателствената тежест, което може да се проведе успешно и чрез установяването на косвени факти, които следва да са свързани в такава система, която да изключи всяка вероятност, но да създаде сигурност, че релевантният факт се е осъществил. В случая въззивният съд е приел, че е налице поредица от косвени доказателства, които сочат на категоричен извод, че наследодателят на ищцата не е планирал да създаде привидност по отношение на трети лица като сключи договор за дарение, който да прикрива целен договор за издръжка и гледане. Последният въпрос е поставен във връзка с направено от касатора оплакване, че въззивният съд не е обсъдил доводите му за неоснователност на иска, тъй като при изчисляване на масата по чл.31 ЗН следва да се вземат предвид дарение, което наследодателят е направил в началото на м.януари 2012г. на А. С. – с бенефициер ищцата за сумата 33 200 евро, както и дарение, направено от наследодателя в полза на нейния баща, за които въззивният съд изрично е посочил, че по делото не е установено такива дарения да са били направени.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация сторените от нея разноски в настоящото производство в размер на 3000 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 140 от 11.07.2018г., постановено по в.гр.д.№ 672/2017г. на Пловдивския апелативен съд, І с-в.
О с ъ ж д а Р. А. С. от [населено място] да заплати на Д. И. С. от [населено място] сумата 3000 лв./три хиляди лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: