О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 281
гр. София, 03.06.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр.д. № 386/2019г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на И. Ц. И. и А. К. И. от [населено място], както и на А. Ц. А. и О. Ю. Ц. от [населено място] срещу въззивно решение № 1204 от 29.06.2018г., поправено с решение № 1867 от 09.11.2018г., постановени по в.гр.д.№ 633/2018г. на Варненския окръжен съд с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.
С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 1270 от 28.03.2017г. по гр.д. № 7547/2016г. на Варненския районен съд, с което по предявения от М. С. Ф. и М. Ф. Ф. против касаторите иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК е признато за установено, че ищците са собственици на недвижим имот – гараж с площ от 21 кв.м., представляващ обект с идентификатор ***** по КК на [населено място], находящ се в [населено място],[жк], [улица], изграден в сграда № 8, построена в ПИ с идентификатор *** по КК на [населено място].
По делото е установено, че с договор за покупко-продажба, сключен с нот.акт № 122/2002г. ищците в първоинстанционното производство М. С. Ф. и М. Ф. Ф., които са съпрузи от 1982г., са закупили от ответниците И. Ц. И. и А. К. И., също съпрузи, апартамент с площ от 100 кв.м., находящ се на първия етаж от сградата, в която се намира процесният гараж, по отношение на който ищците са установили фактическа власт по силата на предварителен договор за покупко-продажба от 28.08.2002г., подписан от А. К. И. като подавач. Гаражът е построен въз основа на отстъпено право на строеж върху държавна земя и съгласно удостоверение от 11.04.2012г. представлява търпим строеж съгласно § 16, ал.1 ПР ЗУТ. С влязло в сила решение по гр.д.№ 408/2013г. на ОС-Варна са отхвърлени предявените от И. Ц. И. и А. К. И. против М. С. Ф. и М. Ф. Ф. за връщане на заетия им за послужване гараж, а с влязло в сила на 25.01.2016г. решение по гр.д.№ 5547/2014г. на РС-Варна са отхвърлени и предявените от тях срещу същите ответници искове по чл.108 ЗС за предаване на владението му по съображения, че ищците не са собственици на имота /исковата молба по второто дело е вписана на 17.06.2014г./. С договор за покупко-продажба, сключен с нот акт № 6/16.02.2016г., И. Ц. И. и А. К. И. са продали процесният гараж на ответника А. Ц. А., а с протокол за въвод във владение от 24.02.2017г. на ЧСИ имотът е отнет от продавачите и предаден на купувача. На 26.04.2012г. ответникът И. Ц. И. е подал тъжба до началника на 4-то РПУ при ОДВ на МВР-Варна с искане за издаване на предупредителен протокол против ищците, поради това, че същите отказват да му предадат ключовете от собствения му гараж, напълнен със собствени им вещи.
При тези данни и въз основа на установените от събраните доказателства гласни доказателства факти, въззивният съд е приел, че ищците са установили владение върху процесния гараж най-късно на 24.10.2002г. въз основа на сключения предварителен договор и с изтичането на предвидения в закона 10 годишен срок давностен срок са го придобили по давност. Посочено е, че предявяването на иск за връщане на предадена на облигационно основание вещ нито прекъсва, нито спира придобивната давност, а с отхвърлянето на ревандикационния иск се заличават последиците от неговото предявяване, т.е. счита се, че давността не е била прекъсвана или спирана. С оглед на това е прието, че ответниците А. А. и О. Ц. са закупили гараж от несобственици, поради което сключеният с нот.акт №6/2016г. договор няма вещнопрехвърлително действие и не може да ги лигитимира като негови собственици. С оглед установените противоречия в показанията на свидетелите съдът е посочил на коя група свидетели кредитира показанията и на коя не дава вяра, като е изложил и съображенията си за това.
По отношение доводите на ответниците за недопустимост на установителния иск за собственост е посочено, че отхвърлянето на ревандикационния иск срещу настоящите ищци не е пречка за предявяването на иска, тъй с това решение са отречени правата на ищците по това дело, но не са признати права на ответниците и двете дала не са с идентичен предмет. Прието е също, че съществуващата възможност ищците да предявят осъдителен иск за защита на своето право не води до липсата на правен интерес от предявяването на установителния иск за собственост, а доводът за недопустимост на първоинстанционото решение, поради това, че според касаторите не е допустимо с гласни доказателства да се установява придобиване по давност на право на собственост върху имот, построен върху държавна земя, е приет за неоснователен по съображения, че подобно ограничение законът не съдържа, нито това би било основание за недопустимост.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на касаторите И. Ц. И. и А. К. И. се сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпросите: 1. Налице ли е правен интерес у ищците-несобственици от водене на установителен иск за придобиване по давност на оригинерно основание на недвижим имот (гараж) с твърдения, че владеят гаража от 01.09.2002г. до предявяването на иска – 30.06.2016г. при наличие на официални документи, съгласно които собствениците са титуляри на ограничено вещно право – право на строеж върху държавна земя и са се снабдили с удостоверение за търпимост на 11.04.2012г.; 2. Тече ли придобивна давност на ограничено вещно право за трето лице, извън титуляра на договора за отстъпено право на строеж върху държавна земя; 3. Допустими ли са показания на свидетели за установяване на придобиване по давност на имота за периода до 11.04.2012г.; 4. Длъжен ли е съдът да прекрати производството поради липса на правен интерес у ищците, след като констатира фактите, че липсват установените в закона положителни процесуални предпоставки и е налице отрицателна такава – към 30.06.2016г. не е изтекъл законовия срок за придобиване по давност; 5. Придобиват ли по давност недвижимия имот – гараж несобствениците, които не сочат доказателства да са го владели необезпокоявано, да са манифестирали, че своят вещта за себе си и собствениците да са разбрали за това намерение без да са се противопоставили, а напротив – да са проявявали активност: заплащали са данъци, като собственици са извършвали действия пред администрацията за издаване удостоверение за търпимост и като такива са били признати от компетентния орган; потърсили са защита от правораздавателен орган срещу самоуправство от страна на несобствениците и компетентният орган е съставил на последните предупредителен протокол по ЗМВР да предадат ключовете от гаража; 6.Предварителният договор между страните за покупко-продажба на процесния гараж има ли вещноправно действие, превръща ли се в безсрочен след подписването му само от единия съпруг-собственик; чия е доказателствената тежест за установяване на предаване на владение по предварителния договор за покупко-продажба; длъжен ли е собственикът да доказва, че свои за себе си, ако несобствениците по никакав начин не са манифестирали обратното – че те своят за себе си; 7. Относно задължението на съда да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правнорелевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани, за да признае или отрече претендираните права от насрещните страни, респ. за задължението на съда да обсъди доводите на страните, които имат значение за решението по делото.
Като основание за допускане на касационно обжалване касаторите А. Ц. А. и О. Ю. Ц. поддържат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпросите: 1. Допустим ли е при липса на правен интерес установителен иск за придобиване по давност на оригинерно основание на недвижим имот (гараж) от ищците-несобственици с твърдения, че владеят гаража от 01.09.2002г. до предявяването на иска – 30.06.2016г. при приети от съда писмени доказателства – документи за собственост (неоспорени от ищците), удостоверяващи право на собственост на ответниците-купувачи, респ. на праводателите им: нот.акт № 6/2016г., договор за отстъпено право на строеж върху държавна земя от 12.03.1969г. и удостоверение за търпимост от 11.04.2012г.; 2. При конкуренция на придобитите права върху недвижим имот по силата на акт, подлежащ на вписване, следва ли да бъдат зачетени правата, придобити на основанието, вписано първо по време и ред по партидата на недвижимия имот, съобразно правилата на ПВ; 3. Тече ли придобивна давност на ограничено вещно право за трето лице, извън титуляра на договора за отстъпено право на строеж върху държавна земя; 4. Основание ли е за прекратяване на производството по иска при липсата на установените в закона положителни процесуални предпоставки и наличието на отрицателна такава – към 30.06.2016г. не е изтекъл законовия срок за придобиване по давност; 5. Допустимо ли се явява въззивното решение, постановено по недопустим иск ; 6. Придобиват ли по давност недвижимия имот (гараж) ищците – несобственици, които не сочат доказателства да са получили владените по неосъществен предварителен договор за покупко-продажба, не са владели имота необезпокоявано, не са манифестирали, че своят вещта за себе си и собствениците да са разбрали за това намерение без да са се противопоставили; владелци или държатели са ищците- несобственици, които не са предприели нито едно действие досежно имота пред административен или данъчен орган, не са захранили с електроенергия и вода “мазата”, нито са я боядисали или измазали- не са сменили монтирани още през 1985г. прозорец и врата и др.; 7. Собствениците загубили ли са собствеността си, проявявайки активност: заплащали са данъци, праща ли са служители те си да “пристягат колите” преди пътуване по служба в страната, позволили са на несобствениците да си сложат вещи в гаража, дали им ключ, защото в гаража се намират общ водопровод и общ мръсен канал; като собственици са извършвали действия пред администрацията за издаване удостоверение за търпимост и като такива са били признати от компетентния орган; вписали са имота в АГКК; потърсили са защита от правораздавателен орган срещу самоуправство от страна на несобствениците и компетентният орган е съставил на последните предупредителен протокол по ЗМВР да предадат ключовете и др.; 8. Владелци или държатели са собствениците, които са предприели процедура по узаконяване на гаража, подали заявление пред администрацията, представили са нотариално заверени декларации от съседите си за съгласие, снабдили са се с удостоверение за търпимост на 11.04.2012г.; ако са го сторили като държатели – снабдяването с удостоверение за търпимост е ли манифестиране на “държателя” – собственик пред “владелеца” – несобственик, че първият свои за себе си и прекъснал ли е придобивната давност на “недобросъвестния владелец по предварителния договор”; 9. Длъжен ли е съдът при прилагане на принципа за служебен контрол по допустимостта на иска, респ. на обжалваното решение, да разгледа делото според точния смисъл на законите (чл.5 ГПК) и при очевидното противоречие и резерви в ТР № 4/2012г. на ОСГК на ВКС да направи правни изводи, основани на конституционните разпоредби и на такива по международни договори, които имат предимство пред вътрешното законодателство, за да даде защита и на собственика-ответник по установителен иск за придобиване по давност на имота му и 10. Относно задължението на съда да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правнорелевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани, за да признае или отрече претендираните права от насрещните страни, респ. за задължението на съда да обсъди доводите на страните, които имат значение за решението по делото. И в двете изложения се поддържа, че решението е и очевидно неправилно.
Ответниците по жалбите М. С. Ф. и М. Ф. Ф. са подали писмени отговори, в които изразяват становище, че касационно обжалване на въззивоното решение не следва да се допуска. Претендират разноски от касаторите А. Ц. А. и О. Ю. Ц..
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение предпоставя с него да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Съгласно дадените в ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения формулираният от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства.
В случая поставените от касаторите И. Ц. И. и А. К. И. въпроси във връзка с допустимостта на предявения иск не са в състояние да обусловят допустимостта на касационното обжалване. На първо място обстоятелството, че гаражът е построен въз основа на отстъпено през 1969г. в полза на първите двама ответници право на строеж върху държавна земя и снабдяването им с удостоверение за търпимост на 11.04.2012г. нямат никакво отношение към наличието на правен интерес у ищците от воденето на установителния иск за собственост на оригинерно основание. Освен това съдът не е констатирал липсата на положителни процесуални предпоставки нито наличието на процесуални пречки за да е имал задължението да прекрати производството по делото. Съгласно практиката на ВКС /ТР № 1/2011г. на ОСГК, т.1 и др./ правото на строеж по смисъла на чл.67 ЗС е упражнено при изграждане на сградата в груб строеж или завършване на съответния етап на строителството в хипотеза на чл.152, ал.2 ЗУТ. Следователно с изграждането на сградата в груб строеж (а не с идването на удостоверение за търпимост) учреденото право на строеж се е трансформирало в право на собственост върху отделните самостоятелни обекти на правото на собственост в нея, включително върху процесния гараж, за който не са съществували пречки от 2002г. да бъде годен обект на владение и на придобиване на правото на собственост върху него по давност, а не на ограниченото вещно право на строеж, какъвто иск не е предявен. Липсва каквото и да било противоречие на въззивното решение с посоченото тълкувателно решение, както и с ТР № 4/2012г. на ОСГК на ВКС, според което позоваването не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл.79 ЗС, а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок. Изложените в мотивите на първото тълкувателно решение съображения относно характеристиките на ограниченото вещно право на строеж нямат никакво отношение към настоящия спор и позоваването на тях е неоснователно, нито тези решения имат отношение към третия поставен въпрос, който също е решен в съответствие с установената практика.
Следващият въпрос не е решен в противоречие с ТР № 1/2012 г на ОСГК на ВКС, което не се отнася до него, а до приложението на презумцията по чл.69 ЗС в отношенията между съсобственици. Според практиката на ВКС получилият владението върху вещта по силата на сключен предварителен или неформален договор за покупко-продажба с нейния собственик се ползва от правилото на чл.69 ЗС, поради което не е нужно да доказва, че владее вещта за себе си, както е прието и в обжалваното решение.
Следващият въпрос няма отношение към съображенията на съда за уважаването на иска и не обуславя изхода на спора, тъй като съдът не е приел, че предварителният договор за покупко-продажба има вещноправно действие, че този договор се е превърнал в безсрочен или че ищците не носят доказателствената тежест за установяване началния момент на владението, както и че собственикът е длъжен да доказва, че свои вещта за себе си. Няма отношение към предмета на спора и представената практика на ВКС, отнасяща се до исковете по чл.19, ал.3 ЗЗД .В случая съдът е приел, че ищците са установили фактическа власт върху имота в края на 2002г. въз основа на всички събрани по делото доказателства, включително гласни.
Липсва противоречие с ТР № 1/2001г., т.19 на ОСГК на ВКС, ППВС № 1/1953г., ППВС № 7/1965г. и ППВС № 1/1985г., тъй като в случая съдът е обсъдил всички доказателства и доводи на страните относно релевантните за спора факти, като част от тези доводи са приети за неподкрепени от тези доказателства, а други за неотносими към предмета на спора.
В изложението към жалбата на А. Ц. А. и О. Ю. Ц., са поставени същите въпроси, макар и част от тях да са формулирани по по-различен начин, за които се отнасят изложените по-горе съображения, включително за петия и деветия въпрос за допустимостта на въззивното решение, като в допълнение следва да се отбележи, че посочените от касаторите чл.17, ал.1 КРБ, чл.77 ЗС и ЕКПЧОС – чл.6, във вр. с Протокол № 1 нямат никакво отношение към допустимостта на предявения иск. Във връзка с допълнително поставените въпроси следва да се отбележи, че вторият въпрос няма обуславящо изхода на спора значение, тъй като ищците не черпят права от решението, с което предявеният срещу тях ревандикационен иск е отхвърлен, а са се позовали на изтекла в тяхна полза придобивна давност, като по отношение на тези касатори е прието, че не са придобили правото на собственост на имота по силата на прехвърлителната сделка, тъй като по време на нейното сключване ищците са били придобили имота на оригинерно основание и продавачите не са били негови собственици, поради което не са могли да прехвърлят права, каквито не притежават. Не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване и останалите въпроси, тъй като съдържат твърдения за факти, които не са приети за установени по делото и не предполагат даването на принципни отговори, като никъде в мотивите към решението си съдът не е приел, че собственикът на един имот е негов владелец или държател по смисъла на чл.68 ЗС. Във връзка с тях в допълнение следва да се отбележи, че съгласно практиката на ВКС придобивната давност се прекъсва само при наличието на посочените чл.116 ЗЗД , вр. с чл.84 ЗС хипотези, а не и други действия на собственика.
Във връзка с релевираното от всички касатори основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не са изложени никакви доводи за обосноваване значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането им от касационната инстанция, с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването й, съгласно дадените в т.4 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, които предпоставки относно поставените въпроси не са налице.
Атакуваното решение отговаря на изискванията за валидност и допустимост. Същото не е и очевидно неправилно, доколкото от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото касаторите А. Ц. А. и О. Ю. Ц. следва да заплатят на ответниците по касация сторените от тях в настоящото производство разноски в размер на 800 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1204 от 29.06.2018г., поправено с решение № 1867 от 09.11.2018г., постановени по в.гр.д.№ 633/2018г. на Варненския окръжен съд.
О с ъ ж д а А. Ц. А. и О. Ю. Ц. от [населено място] да заплатят на М. С. Ф. и М. Ф. Ф. сумата 800 /осемстотин лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: