О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№272
С., 25.06.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 13.05.2015 две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
изслуша докладваното от председателя (съдията) ЗЛАТКА РУСЕВА
дело №2395/2015 година
Производството е по член 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№2679/26.02.2015г.,подадена от Е. К. Ч.,Г. Е. Ч.,К. Е. Ч. и К. Ц. Й.,чрез пълномощника си адвокат Л. В. Д. против решение №170/26.01.2015г. на Софийски апелативен съд,постановено по гр.д.№51/2014г. по описа на същия съд,с което се потвърждава решение от 18.10.2013г.,постановено по гр.д.№7912/2010г. по описа на Софийски градски съд,1г.о,8 състав за отхвърляне на предявените от Ц. К. Й. и К. Ц. Й./като наследници по закон на първоначалната ищца В. К. Й./,от Е. К. Ч.,Г. Е. Ч. и К. Е. Ч. срещу Столична община,субективно съединени искове с правно основание член 108 ЗС относно недвижим имот:незастроен имот с площ от 2390кв.м,представляващ част от имот с кадастрален №68134.4356.149 по КК на район”Л.”,СО,одобрена със Заповед №РД-18-14/06.03.3009г. на Изпълнителния директор на А. при описани в решението съседи.
В касационната жалба се правят оплаквания,че обжалваното решение е неправилно,като се иска неговата отмяна.
С решаващите си мотиви въззивният съд е констатирал,че предявеният на основание чл.108 ЗС във връзка с чл.2, ал.2 ЗВСОНИ иск е за ревандикация на незастроен имот (индивидуализиран по кадастралната карта), с площ от 2390 кв.м., представляващ част от имот с кадастрален идентификатор № 68134.4356.149 по кадастралната карта на р – н Л., Столична община, одобрена със Заповед № РД-18-14/06.03.2009г. на изп.директор на А. (която, съгласно допуснатото уточнение на иска, е обозначена с т.1, 2, 3, 4,1 по приложената от вещото лице Р. П. комбинирана скица), при съседи: имот с кадастрален идентификатор № 68134.4356.147; имот с кадастрален идентификатор № 68134.4356.482; имот с кадастрален идентификатор № 68134.4356.159,като твърденията на ищците са, че този имот с площ от 2390 кв.м. като част от имот от около 23 дка, представляващ целия имот със стар пл.№ 523 от кв.80 в С., местност „ бул.С.”, собственост на техния наследодател, никога не е бил отчуждаван, нито е заплащано обезщетение за него, но е бил неправомерно отнет от ответника – без отчуждителна процедура, а чрез преместване на съществуващата ограда на 137 СОУ „А. К.“ след издаване на заповед № РД – 09- 422/10.10.2002г. на кмета на район „Л.” за частично изменение в действащия план за регулация за УПИ I „за училище” с цел създаване на два нови имота за училище, което изменението засяга претендирания имот, който бил фактически завзет и оградата на училището била преместена след 2002г.Съдът е отбелязъл че по делото е безспорно установено, че :ищците са наследници по закон на К. Г. Ч., притежавал в собственост нива с площ от 50 декара, намираща се в землището на [населено място], в местността «Л.» съобразно н.а. № 100/ 06.08.1926г., като със заповед № 1684/1957г. по регулационна преписка № 95/1957г. на Димитровски РНС от имота са били отчуждени 5516 кв.м. при граници съобразно в скица № 3-95/57, издадена на 19.11.1957г. за целите на отчуждаването от С.-Димитровски, а по регулационна преписка № 58/1959 г са били отчуждени още 4370 кв.м,както и с актове за държавна собственост №№ 3539/60г. и 1062/60г. е актуван като държавен целият имот № 523 от кв.150 м. „М. предградие“, който имот според пояснението е бил „отчужден за построяване на училище и мероприятието е осъществено,а също така безспорно с решение № 0267/09.03.2007г. на ОСЗГ Нови Искър е възстановен на наследниците на К. Ч. в съществуващи (възстановими) стари реални граници имот с площ от 4700 кв.м., представляващ бивша нива, попадащ в строителните граници на бившето [населено място], като част от имот с пл. № 523 и е отказано възстановяването на собствеността върху друга част от същия имот, представляващ бивша нива с площ от 17138 кв.м., поради това, че тя попада в границите на урбанизирана територия, която е застроена.Във връзка с твърденията на ищците в исковата молба и поддържаните правни основания-наследство и реституция при условията на член 2,ал.2 ЗВСОНИ,съдът е отбелязъл предвидените в ЗВСОНИ кумулативни предпоставки за възстановяване на собствеността върху имот,а именно: имотът да е бивша собственост на ищците или на техния наследодател преди отчуждаването, имотът да е бил отнет по реда на някои от посочените в чл.1 и чл.2 ЗВСОНИ нормативни актове, или е бил отнет без законово основание, или е бил отчужден не по установения законов ред, за него да не е било платено обезщетение, да е бил собственост на държавата, общините, обществени организации или техни фирми или ЕД по чл.61 ТЗ към момента на реституцията и да е съществувал реално до размера, в който е бил отчужден по смисъла на чл.2, ал.3 ЗВСОНИ,а по отношение на имотите, посочени в чл.2, ал.2 ЗВСВОНИ тези условия следва да са налице към момента на влизане в сила на тази изменена разпоредба – 22.11.1997 г., като отнемането без законово основание или отчуждаването не по установения законов ред от държавата, от общините и от народните съвети е следвало да бъде извършено в периода от 9 септември 1944 г. до 1989 г./в този смисъл т. 3 от Тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006 г. по т. гр. д. № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС/.Съдът е стигнал до извода,че в случая не е налице кумулативност на законовите предпоставки към 22.11.1997г,тъй като действително спорният имот като част от общия имот е бил собственост на наследодателя на ищците К. Ч., но както самите ищци сочат, спорната част от имота не е била отчуждавана и по делото не са ангажирани годни доказателства за отнемането му по реда на някои от посочените в чл.1 и чл.2 ЗВСВОНИ нормативни актове, отнемането му без законово основание, доколкото е налице, е станало чрез преместване на оградата на училището, по твърдение на самите ищци, след 2002г., т.е. след законово посочения краен срок 1989г.Съдът e отбелязъл,че действително в актовете за държавна собственост от 1960г. е посочено, че от наследодателя на ищците е отчужден целия имот пл.№ 523, за което е платено обезщетение и мероприятието, за което е отчужден – за училище – е изпълнено,но доколкото по правната си същност актът за държавна собственост е официален свидетелстващ документ с обвързваща материална доказателствена сила, необорена от ищците, отразените в акта факти следва да се смятат за установени, което в конкретния случай означава да се приеме, че отчуждаването е засегнало целия имот, за което наследодателят на ищците е получил обезщетение и е изпълнено мероприятието, за което е бил отчужден,като и при тази хипотеза отново не са налице предпоставките по чл.2, ал.2 З..
В изложението си на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,приложено към касационната жалба касаторите заявяват/цитирам/:
„І.На първо място налице са основанията за допускане на касационно обжалване по чл.289,ал.1т.1 от ГПК.В. съд е разрешил съществени за изхода на делото правни въпроси в противоречие със задължителната практика на ВКС по въпроса за възстановяване на собствеността върху имоти по чл.2,ал.2 от ЗВСОНИ.
1.1.Основният правен въпрос,който е от значение за изхода по настоящето дело с оглед постановеното от въззивния съд решение,е въпросът съставянето на А.,с който един имот е актуван като държавна собственост,представлява ли доказателство,че имотът е отнет по смисъла на чл.2,ал.2 ЗВСОНИ.”
като се излагат доводи,че съставянето на посочените А. за целия имот пл.№523,включително и за процесната част,незасегната от отчуждаването,включва хипотезата на отнемането на същата без законово основание,като изводите на съда според касатора противоречат на приетото в т.1 на ТР №6/2005г. на ОСГК на ВКС,според което когато незаконни отнети или отчуждени не по установения ред от държавата,общините и народните съвети в периода от 09.09.1944г. до 1989г. недвижими имоти са били застроени и не съществуват до размера,в който са били отнети или отчуждени,се прилагат разрешенията на т.1 и т.2 от ТР №1/1995г. на ОСГК на ВКС за допустимостта на реституцията,ако строежът е законен.
Така формулирания от касаторите правен въпрос е неотносим към приетото с решаващите мотиви на въззивното решение,тъй като за процесната част от имота се твърди от ищците и се приема,че същата не е засегната от отчуждителните процедури,не е била застроявана до 1989г.,като завземането според самите ищци,сега касатори, е станало след 2002г.Следователно,и посочената от касаторите задължителна практика също е неотносима към постановеното с въззивното решение.
В т.1.2 от изложението си касаторите твърдят,че/цитирам/:
„Налице е касационно основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по процесуални въпроси от значение за спора,а именно за последиците от липсата на точен доклад по чл.146 ГПК и с оглед служебното задължение на въззивния съд да се произнесе и по допустимостта на първоинстанционното решение съобразно разпоредбите на чл.269 и чл.270,ал.3 ГПК.”
Като се излагат касационни оплаквания във връзка с постановено определение на въззивния съд от 20.01.2014г.,с което са оставени без уважение доказателствените искания, формулирани във въззивната жалба, които съдът е отказал поради липса на условия за това на основание чл.266 ГПК,което според касаторите е в противоречие с Тълкувателно решение №1/2013г. на ОСГТК на ВКС.Тези касационни оплаквания по смисъла на член 281,т.3 ГПК,изложени в тази точка от изложението на касаторите,са различни от основанията по член 280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,защото преценката за правилността на решението ще се направи след допускането му до касационно обжалване в производството по член 290 ГПК.
В точка 2 от изложението си касаторите се позовават на наличието на хипотезата на член 280,ал.1,т.2 ГПК,като формулират два правни въпроса/цитирам/:
„кога е налице неправомерно отнемане на имота по смисъла на чл.2,ал.2 от ЗВСОНИ и по-конкретно,липсата на надлежна процедура по отчуждаване на имота представлява ли неправомерно отнемане.”
Като се излага отново аргументи за необсъждане според касатора на процедурата по отчуждаването,неправилна преценка на писмените доказателства,и се цитира съдебна практика на ВКС,постановена по реда на ГПК/отм/.В тази част от изложението се съдържат изключително касационни оплаквания по смисъла на член 281,т.3 ГПК,както и така формулираният въпрос не кореспондира на приетото с решаващите мотиви на въззивното решение.
По отношение на т.2.2. от изложението на касаторите,свързано с отбелязванията в А. за изплащане на обезщетение и как следва да се обсъжда това и да се преценява с останалите по делото доказателства,касационният съд намира че такъв правен въпрос не е разрешаван със постановеното в решаващите мотиви на обжалваното въззивно решение,респ. е неотносим към приетото с последните.
С оглед изложеното,не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №170/26.01.2015г. на Софийски апелативен съд,гражданска колегия,ІІ състав,постановено по гр.д.№51/2014г. по описа на същия съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: