О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 344
гр. София, 15.10.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети септември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 3648/14г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Х. Ч., Г. Т. К. и А. Г. К. от [населено място] срещу въззивно решение № 58 от 19.02.2014г., постановено по в.гр.д.№ 509/13г. на Смолянския окръжен съд с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 389 от 25.07.13г. по гр.д.№ 1212/12г. на Смолянския районен съд, с което е признато за установено на основание чл.124, ал.1 ГПК по отношение на ищеца [фирма]-в несъстоятелност, [населено място], че ответниците М. Х. Ч., Г. Т. К. и А. Г. К. не са собственици на поземлен имот с идентификатор 67653.936.52 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място] с площ от 2 352 кв.м. и ответниците са осъдени да заплатят на ищеца сумата 1 339,63 лв. разноски.
За да постанови решението си въззивният съд е приел предявеният иск за процесуално допустим по съображения, че ищецът в първоинстанционното производство не е собственик на имота, но го владее, както и че ответниците, на които същият е възстановен с решение на ОСЗГ-С. от 2004г., като наследници на Н. К. Х., починал през 1915г., също не са негови собственици, тъй като по делото не е установено те, респ. наследодателят на втория от тях, да са притежавали правото на собственост върху този имот към момента на образуването на ТКЗС. Освен това е прието, че имотът не е подлежал на реституция съгласно чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ, тъй като е бил застроен през 60-те години на миналия век с вилна сграда за нуждите на държавното предприятие „Родопска тъкан”, като в последствие е ограден. Сградата е с капацитет 32 легла, като нормативно определения прилежащ терен към нея е по-голям, отколкото е площта на процесния имот.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК по въпросите: 1. кой е собственикът – бивш, настоящ или бъдещ, на процесния имот и може ли да бъде придобит по давност; 2.допустим ли е отрицателния установителен иск, ако ищецът не притежава самостоятелно право върху имота и не може да се позовава на фактическо състояние за да придобие права върху него, ако отрече правата на ответниците по иска поради невъзможност да се придобива държавна собственост по давност във връзка с разпоредбата на чл.10б, ал.1 и ал.5 ЗСПЗЗ; 3.какви обстоятелства трябва да установят ответниците във връзка с правото им на реституция и допустимо ли е оспорване на правото им на собственост до образуването на ТКЗС, след като ответното дружество не заявява права към този момент; 4. какви са пределите на косвения съдебен контрол за законосъобразност на издаденото в полза на ответниците реституционно решение относно процесния имот и допустимо ли е този контрол да се основава на недоказани предположения; 5.представлява ли застрояване по смисъла на чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ единичната сграда – вилна, еднофамилна, продадена на встъпилото в процеса трето лице и променен ли е характерът на имота с построяването й ; 6. кой има право да претендира прилежащ терен, кой е компетентният орган да определи площта му и въз основа на какви критерии и 7. ако страната, спечелила делото, е заплатила по-голяма от дължимата такса за съдебното производство, трябва ли ответната страна да бъде осъдена да й ги заплати.
Ответникът по жалбата счита, че касационно обжалване на посоченото въззивно решение не следва да се допуска.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Съгласно тази разпоредбата на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решение, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е: 1. решен в противоречие с практиката на ВКС; 2. решаван противоречиво от съдилищата; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Според дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК, т.1 разяснения касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода на делото в мотивираното изложение по чл.284, ал.1, т.3 ГПК, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства.
В случая първият поставен от касаторите въпрос е по съществото на спора и не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване.
Вторият въпрос относно допустимостта на предявения отрицателен установителен иск, респ. на въззивното решение е решен в съответствие с дадените в ТР № 8 от 27.11.13г. по т.д.№ 8/12г. на ОСГТК задължителни разяснения, според които правен интерес от предявяването на такъв иск е налице, когато ищецът се позовава на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Обстоятелството, че понастоящем не е възможно да се придобие по давност имот, който е частна държавна собственост поради наложения мораториум не може да обуслови друг извод.
Втората част на третия въпрос /първата е по съществото на спора/ и свързаният с него четвърти въпрос само по себе си не обуславят изхода на спора, тъй като предявеният иск е уважен не само поради приетото от съда, че ответниците не са били собственици на процесния имот преди образуването на ТКЗС, което противоречи на практиката на ВКС, според която ищецът не е могъл да прави такива възражения в настоящото дело, но и по причина, че след обобществяването на земята същият е бил застроен от държавата и не е подлежал на реституция съгласно чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ, което съответства на тази практика.
Следващият въпрос също е по съществото на спора, тъй като отговорът му зависи от конкретна преценка на данните по делото, но независимо от това той не е решен в противоречие с представената от касаторите във връзка с него задължителна и незадължителна практика на ВКС / Р № 373 по гр.д.№ 1309/10г., І г.о.; Р № 22 по гр.д.№ 1339/09г., ІІ г.о. и Р № 1992г. по гр.д. № 317/01г./, отнасяща се до различни от настоящата хипотези.
По отношение на останалите два въпроса не се сочи противоречие с никаква практика, а във връзка с третото релевирано основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не са изложени никакви доводи за обосноваване на значението на всички поставени въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, респ. за необходимостта от разглеждането им от касационната инстанция с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването й, съгласно дадените в т.4 на посоченото по-горе ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС разяснения, които предпоставки в случая не са налице.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по жалбата сторените от него разноски в настоящата производство в размер на 850 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 58 от 19.02.2014г., постановено по в.гр.д.№ 509/13г. на Смолянския окръжен съд.
О с ъ ж д а М. Х. Ч., Г. Т. К. и А. Г. К. от [населено място] да заплатят на [фирма] – в несъстоятелност, [населено място] сумата 850 лв./осемстотин и петдесет лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: