О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 155
гр. София, 27.03.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр.д. № 4149/18г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. С. М. от [населено място], В. област срещу въззивно решение № 17 от 17.04.2018г., постановено по в.гр.д.№ 49/2018г. на Видинския окръжен съд с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.
С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 443 от 27.11.2017г. по гр.д.№ 1880/2016г. на Видинския районен съд, с което е допусната съдебна делба между С. С. П. и С. С. М. на ПИ № ****в кв.30 по плана на [населено място], с площ от 1170 кв.м., ведно с построените в него масивна жилищна сграда и паянтови постройки; на УПИ **** в кв.54 по плана на [населено място] село, с площ от 1494 кв.м., ведно с построените в него едноетажна масивна жилищна сграда и паянтова постройка, както и на подробно описани в решението земеделски земи и гори при квоти по 1/2 ид част за всеки съделител.
По делото е установено, че процесните имоти са принадлежали на бащата на страните С. М. Н., починал на 28.06.1986г., и на неговата майка Ф. Й. Н., починала на 30.12.1976г., като и на техния дядо М. В. Г., починал на 08.07.1960г., като неговата дъщеря Г. М. Н., починала на 11.07.2007г., е майка на страните. Урегулираният поземлен имот в [населено място] село е принадлежал на майката на страните по силата на сключен с нот.акт № 70/1963г. договор за покупко- продажба, а с нот.акт № 21/2010г. ищцата е призната за собственик на 1/2 ид.част от имот в [населено място] по наследство и давностно владение. Правото на собственост върху земеделските земи и гори е възстановено по реда на ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ съответно на бащата на страните и на наследниците на техните баба и дядо. Във връзка с възражението на касатора, че е придобил идеалните части от имотите на своята сестра по кратката придобивна давност е прието, че той е бил техен държател, а не владелец и е следвало да демонстрира спрямо нея намерението си да ги владее като свои, респ. че дори владение да е осъществявано, то е обикновено по своя характер, а не добросъвестно по смисъла на чл.70 ЗС, тъй като не установено въз основа на правно основание, годно да го направи собственик.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че казусът е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения, както и в противоречие с практиката на ВКС, както и че е от значение за развитието на правото. Поддържа се, че решението е вероятно недопустимо и очевидно неправилно.
Ответникът по жалбата С. С. П. е подала писмен отговор, в който изразява становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че касационно обжалване на посоченото въззивно решение не следва да бъде допуснато, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
За да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение е необходимо с него да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Съгласно дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл.280, ал.1 ГПК
В случая касаторът не е формулирал никакъв правен въпрос, позовава се на противоречие с ППВС № 7/1973г., ТР № 18/1974г. и ТР № 148/1986г. на ОСГК на ВС и на решение № 270 по гр.д.№ 1162/2009г. на ВКС, ІІ г.о., каквото не съществува, нито е изложил някакви доводи за наличието на посочените в т.4 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, поради което основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК не са налице.
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че касаторът се позовава на посочената практика във връзка с неговия довод, че предявеният иск за делба е недопустим, респ. че и постановеното решение за нейното допускане е недопустимо, тъй като ищцата не е приела наследствата на общите им наследодатели, който не кореспондира на установената практика на ВКС. Съгласно тази практика приемането на едно наследство може да стане изрично по реда на чл.49, ал.1 ЗН или когато наследникът извърши действие, което несъмнено предполага неговото намерение да приеме наследството /чл.49, ал.2 ЗН/. Тези действия могат да бъдат най-различни като несъмнено такова действие представлява предявяването на иск за делба на сънаследствен имот. Съгласно ТР № 1/1998г. на ОСГК на ВКС няма правно значение възражението за давност по отменения чл.50 ЗН, направено след 27.07.1992г. за наследствата, открити до 27.07.1987г.
Липсва и релевираното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, доколкото от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Ето защо касационно обжалване на решението не може да бъде допуснато и на тези основания.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 17 от 17.04.2018г., постановено по в.гр.д.№ 49/2018г. на Видинския окръжен съд.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: