О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 476
София, 16.12.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 12.10.2016 две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
изслуша докладваното от председателя (съдията) ЗЛАТКА РУСЕВА
дело №61304/2016 година
Производството е по член 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. №2744/16.03.2016г.,подадена от [фирма],София,чрез пълномощника й адвокат С. К. Д.,против решение №9/09.02.2016г. на Бургаски апелативен съд,постановено по в.т.д.№346/2015г. по описа на същия съд,с което се отменя решение №374/01.10.2015г. постановено по т.д.№33/2015г. по описа на Бургаски окръжен съд и вместо него е постановено:отхвърля предявения от [фирма],София,иск да бъде прието за установено,че „ЕТ М.-И. Г.”,гр.Б.,им дължи към 21.08.2014г. сумата от 87 363,58 лева,представляваща обезщетение за неиздължена главница по Договор за финансов лизинг на пътно превозно средство №85732/09.10.2008г.,дължима за периода 09.09.2009г. до 09.12.2010г.,включително,ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата в размер на 87 363,58 лева,считано от датата на подаване на заявление в съда-21.08.2014г.-до окончателното й изплащане и разноски в заповедното в производство в размер на 3 955,27лв.
В касационната жалба се правят оплаквания,че въззивното решение е неправилно,като се иска неговата отмяна.
С решаващите си мотиви,въззивният съд е констатирал,като безспорно, че на 09.10.2008 г. между страните е сключен договор за финансов лизинг, с нотариална заверка на подписите, по силата на който [фирма], като лизингодател се е задължил да придобие и предостави за ползване на [фирма] верижен багер срещу задължение на последния, като лизингополучател, да заплаща възнаграждение / месечни лизингови вноски/, съгласно погасителен план, като последния има право да придобие собствеността след заплащане на всички лизингови вноски или при изтичането на срока му.Също така е отбелязано,че безспорно – с писмено волеизявление /нот.покана връчена на 15.12.2010 г./, на основание чл.87 ал.1 ЗЗД, лизингодателят е прекратил действието на договора, поради виновно неизпълнение от страна на лизингополучателя, и на основание чл.88 ал.1 ЗЗД има право на обезщетение за вредите от неизпълнение в размер на дължимите лизингови вноски,като лизинговата вещ е върната на лизингодателя и последният се е разпоредил с нея впоследствие.Съдът е приел,че след като страните не спорят, а и от доказателствата по делото е видно, че договора за финансов лизинг ,сключен между тях, е бил прекратен едностранно от страна на лизингодателя ,чрез предизвестие, по реда на чл.87 ал.1 ЗЗД, даденият срок за изпълнение на незаплатените към този момент лизингови вноски е изтекъл през м.декември 2010 г., то следва, че към датата на депозирането в съда на заявлението за издаване на Заповед по чл.417 ГПК за процесната сума – 21.08.2014 г., вземането за обезщетение за неизпълнен договор е било погасено по давност с изтичане на тригодишния давностен срок, съгласно чл.111 б.“б“ ЗЗД . В резултат на това,съдът е стигнал до извода, че предявеният иск- да бъде установено, че [фирма] дължи на [фирма], сумата от 87 363.58 лв., неиздължена главница по договор за финансов лизинг на пътно превозно средство за периода от 09.09.2009 г. до 09.12.2010 г. ,следва да бъде отхвърлен, тъй като вземането за процесните суми е погасено по давност,което води до отхвърляне и на акцесорния иск по чл.86 ЗЗД – след като по давност е погасено вземането за главници, то не се дължи и вземането за лихви.
В изложението си по член 284,ал.3,т.1 ГПК,приложено към касационната жалба,касаторът заявява,че е налице хипотезата на член 280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК.
В точка първа от изложението си,касаторът твърди,че/цитирам/:
„Постановявайки своя акт Апелативен съд Б. намирам,че се е произнесъл по следния процесуалноправен въпрос,който е от значение за точното прилагане на закона,както и за развитие на правото,като с постановеното решение е решил същия в противоречие с практиката на ВКС/Решение №144 от 10.05.2012г.,постановено по гр.д.№609/2011г.,ІVго и точка 2 на Тълкувателно решение №1/2013г. на ОСГТК,/,а именно :”Обвързан ли е съда при постановяване на своя акт от правната рамка на спора,дадена в доклада по делото,в това число и с квалификация на иска и разпределената между страните доказателствена тежест.”
Преди всичко,съгласно приетото в т.1 на Тълкувателно решение №1/2009г. на ОСГТК на ВКС,касаторът е длъжен да формулира точно и ясно правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело,разрешен с обжалваното въззивно решение,който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело.
Така формулирания от касатора правен въпрос е неотносим съм приетото с решаващите мотиви на обжалваното въззивно решение,поради което е неотносима и цитираната от последния задължителна съдебна практика на ВКС.Още повече,че хипотезата ,визирана в ТР №1/2013г.-т.2,свързана с преценката на въззивния съд относно неправилна квалификация дадена от първоинстанционния съд и възприемане на правилната такава,не е налице в настоящия случай,тъй като с постановеното въззивно решение няма промяна на дадената от съда правна квалификация на разрешения спор,с който последния е бил сезиран.Различните правни изводи в обжалваното въззивно решение,за разлика от тези, направени от първоинстанционния съд в постановеното от него решение,се отнасят до възражението за погасяване по давност на правото на иск за това вземане,като с обжалваното въззивно решение е прието,че е приложима тригодишната давност,съгласно член 11,б.”б”ЗЗД,а не общата петгодишна давност,както е било прието от първоинстанционния съд.
В точка втора от изложението си,касаторът твърди/цитирам/:
„За са обоснове отхвърлянето на претенцията ни,Апелативният съд е приел,че искът за обезщетение за вреди се погасява с тригодишна давност,съгласно чл.111,б.”б” ЗЗД,каквото оплакване не е направено от страна на въззивника в депозираната от него жалба”,поради което счита,че съдът се е произнесъл по процесуалноправен въпрос,а именно:
„При ограничения въззив допустимо ли е въззивният съд да отмени първоинстанционното решение извън посочените от въззивника основания/оплаквания/ за неправилност на решението”,като се позовава на противоречие със задължителна практика на ВКС-т. 1 на Тълкувателно решение №1/2013г. по описа на ОСГТК.
Тези твърдения на касатора,не отговарят на изложеното във възивната жалба,в която на страница втора и следващите от същата,се заявява от въззивника,настоящ ответник по касационната жалба,че относно задължения по договор за лизинг,който е договор с периодично изпъление,се прилага кратката тригодишна давност,като се позовава тази връзка и на задължителна практика на ВКС.
В точка трета от изложението е формулиран материалноправен въпрос/цитирам/:
„Прекратяването на договор поради виновно неизпълнение на страна променя ли правната природа на падежираните и неплатени вземания до датата на разваляне на договора.Т.е. същите от дължими на договорно основание стават ли дължими на извъндоговорно основание,например,обезщетение за вреди от неизпълнен договор”,който бил от значение за точното плигане на закона.
Видно от цитираните по-горе решаващи мотиви на въззивното решение,така формулираният правен въпрос е напълно неотносим към последните,като по никакъв начин този въпрос не е свързан с правните изводи,обусловили изхода по конкретното дело.
Непосочването на правния въпрос,респективно формулиране на неотносим такъв към приетото с решаващите мотиви на обжалвания съдебен акт,съгласно приетото с Тълкувателно решение №1/2009г. на ОСГТК на ВКС,само по себе си е достатъчно за недопускане на касационно обжалване на последния,без да се обсъждат допълнителните основания за това.
С оглед изложеното,касационният съд намира,че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на възивното решение.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №9/10.02.2016г. на Бургаски апелативен съд,постановено по в.т.д.№346/2015г. по описа на същия съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: