О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 94
гр. София, 21.02.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети януари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 2555/17г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. А. Г. от [населено място] срещу въззивно решение № 139 от 21.03.17г., постановено по в.гр.д.№ 56/17г. на Смолянския окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е отменил решение № 332 от 16.09.16г. на Смолянския районен съд, с което е отхвърлен предявеният иск с правна квалификация чл.54, ал.2 ЗКИР и вместо него е признал за установено по отношение Б. А. Г., С. И. Г. и С. Н. В., че към момента на одобряване на кадастралната карта на [населено място] със заповед № 300-5-26/28.04.2004г. на изп.директор на АГКК, ищците Г. Х. М. и М. С. С.-М. са били собственици на част от имот с идентификатор 67653.921.46, обозначена като триъгълник АБВ на скица № 1 към заключението на вещото лице инж.Ив.М., която част е заключена между погрешно нанесената в кадастралната карта източна граница на собствения им имот с идентификатор 67653.921.47 и вярната граница, преминаваща по линията АБВГ, с имота на ответниците с идентификатор 67653.921.46 на скицата, неразделна част от решението.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че по плана на [населено място], кв.Р. от 1930г. спорната част, обозначена от съда като триъгълник АБВ на скица № 1 към заключението на изготвената съдебно-техническа експертиза, е била част от имот пл.№ 349, принадлежал на праводател на ищците /комб. скица № 6/. Имотът е включен в съсобствен парцел VІІ-349, 350, 352 от кв.29, като сградите, обозначени с № 2 и № 3 в имота на ищците, под които се намира спорната част, и с № 2 в имот пл. № 350 на ответниците, са построени на границата между двата имота на калкан съобразно положението по този план, за който е прието, че не е бил приложен, тъй като липсват данни за уреждане на регулационни сметки за уравняване на дяловете в съсобствения парцел. При следващия план от 1965г. са образувани парцели VІ- 1333, 1332, 1334 и VІІ-1322, 1327, като по този план спорната част е заснета като част от имот № 1322 на ответниците, отреден за друг парцел, без да е налице основание за това, поради което съдът е приел, че границата между двата парцела е заснета неправилно. Следващият план от 1980г. повтаря положението според плана от 1965г. и тази грешка е пренесена в кадастралната карта от 2004г. Спорната част е заета от сгради на ищците, не е владяна от ответниците и при липсата на данни ищците да са загубили правото си на собственост върху нея, въззивният съд е приел исковете за основателни, тъй като кадастралната карта не отразява действителното положение според принадлежността на правото на собственост.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса за значението на регулационния план на [населено място] от 1965г. в контекста на ТР № 3/93г. на ОСГК на ВС.
Ответниците по жалбата Г. Х. М. и М. С. С.-М. считат, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно тази разпоредба, в приложимата редакция преди изменението, обн.ДВ, бр.86/17г. с оглед датата на подаване на касационната жалба – 26.04.2017г. и § 74 ПЗР ЗИДГПК, на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуално правен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС; решаван противоречиво от съдилищата; от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Съгласно дадените с ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения посоченият от касатора правен въпрос, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС разполага с правомощието да уточни поставения въпрос, но не може да допуска касационно обжалване по друг въпрос, освен при нищожност или недопустимост на въззивното решение. Следователно допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в цитираната разпоредба. Непосочването на конкретен правен въпрос, чието разрешаване е обусловило изводите на въззивния съд, по отношение на който да се преценят допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т. 1- 3 ГПК, е достатъчно основание за недопускане на въззивното решение до касационен контрол.
В случая поставеният от касатора въпрос е по съществото на спора и не предполага даването на принципен отговор, породи което същият не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Освен това не е налице противоречие с ТР № 3/93г. на ОСГК на ВС, с което е прието, че съгласно чл.110, ал.1 ЗТСУ/отм./ дворищнорегулационният план има непосредствено отчуждително действие по отношение на недвижимите имоти, придадени към парцели на други физически и юридически лица, но регулацията получава значение на безусловно придобивно основание от деня, когато е приложена, т.е. когато настъпи трансформация на регулационните линии в имотни граници при хипотезите на чл.33, ал.1 и 2 ЗТСУ/отм./, тъй като до тогава при евентуалното й изменение или създаване на цялостна нова регулация се изхожда от първоначалното положение на имотите. В обжалваното решение не е взето друго становище по тези въпроси, нито касаторът сочи в какво се състои противоречието.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация Г. Х. М. строените от него в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. Разноски в полза на ответника М. С. С.-М. не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват данни такива да са били направени от нея.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 139 от 21.03.17г., постановено по в.гр.д.№ 56/17г. на Смолянския окръжен съд.
О с ъ ж д а Б. А. Г. от [населено място] да заплати на Г. Х. М. сумата 600 лв./шестстотин лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: