О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 291
гр. София, 11.06. 2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети март, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 4708/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Й. Г. К. /конституирана на мястото на починалата в хода на процеса ответница М. Г. Н./, [населено място], чрез пълномощниците си адвокат В. Н. – Л. и адвокат М. Ц., и на М. С. Й., А. М. Й., Я. С. Д., С. Я. Д., В. Я. Д. и „Анамар Дивелъпмънт“ АД, гр.София, чрез адвокат М. С., срещу въззивно решение № 1818/13.07.2018 г. по гр. д. № 686/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд. Касаторите обжалват въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 6534/26.09.2017 г. по гр. д. № 13996/2010 г. по описа на Софийски градски съд, като неправилно – постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В двете касационни жалби се релевират идентични оплаквания по правилността на въззивното решение – посочва се, че въззивният съд не е съобразил доводите на физическите лица – ответници относно началния момент на осъществяваното от тях владение върху процесните имоти /18.03.1996 г., когато са въведени във владение от Поземлена комисия Община „Младост“, а не 1997 г., през която е прието решението на ПК за възстановяване на собствеността/, неоснователно е приел, че ответниците не могат да правят възражение за придобивна давност в полза на дружеството ответник „Анамар Дивелъпмънт“ АД въпреки, че имат качеството на необходими другари в процеса.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Й. Г. К. се поддържат основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по следните правни въпроси: 1. Задължен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет на делото доводи на страните; 2. Задължен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими доказателства към спорния предмет; 3. Може ли сънаследникът прехвърлител да направи възражение, че имотът е придобит от приобретателя по давност в случаите на необходимо другарство в процеса? По първите два въпроса се твърди противоречие с решение № 37/2012 г. по гр. д. № 241/2011 г., ВКС, І г. о. и решение № 403/2015 г. по гр. д. № 3902/2014 г., ВКС, ІV г. о. По третия въпрос се твърди противоречие с т. 6, ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК, ВКС.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касаторите М. С. Й., А. М. Й., Я. С. Д., С. Я. Д., В. Я. Д. и „Анамар Дивелъпмънт“ АД, се поддържат основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите: 1. Задължен ли е въззивният съд при произнасянето си по спорния предмет на делото да обсъди всички събрани доказателства след цялостен и обективен анализ съобразно правилата на чл. 12 и чл. 235 ГПК на всички въведени от страните доводи и възражения, и да направи свои фактически и правни изводи /твърди се противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, решение № 59/2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г., ВКС, ІV г. о., решение № 212/2012 г. по т. д. № 1106/2010 г., ВКС, ІІ т. о., определение № 383/2016 г. по ч. т. д. № 1312/2016 г., ВКС, І т. о., решение № 114/2010 г. по гр. д. № 4232/2008 г., ВКС, ІV г. о., решение № 331/2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г., ВКС, ІV г. о., решение № 157/2011 г. по т. д. № 823/2010 г., ВКС, ІІ т. о., решение № 36/2014 г. по т. д. № 2366/2013 г., ВКС, ІІ т. о., решение № 217/2011 г. по гр. д. № 761/2010 г., ВКС, ІV г. о., решение № 283/2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г., ВКС, ІV г. о., решение № 22/2017 г. по гр. д. № 2113/2016 г., ВКС, І г. о., решение № 161/2016 г. по т. д. № 2220/2015 г., ВКС, ІІ т. о./; 2. Направеното възражение от страна на един от необходимите другари в процеса за изтекла присъединена придобивна давност на процесните недвижими имоти счита ли се за направено възражение и от другия необходим другар в процеса; възражението за присъединена придобивна давност счита ли се за „лично“ възражение на всеки от ответниците необходими другари и следва ли всеки от тях да направи такова възражение или е достатъчно един да го направи и то да важи за всички необходими другари; 3. Необходимо ли е изрично възражение на всички необходими другари в процеса за придобиване на недвижим имот по силата на изтекла придобивна давност, когато по делото е представен констативен нотариален акт за собственост и представлява ли този нотариален акт демонстрация на възражение за придобиване на имота по давност /посочва се противоречие с ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК, ВКС/. По последните два въпроса се поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът по касация – С. Й. Т., [населено място], чрез пълномощниците си адвокат И. М. и адвокат Н. Л., оспорва жалбите като неоснователни и счита, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК. Претендира присъждане на направените в касационното производство разноски.
Останалите ответници по касационните жалби, чрез адвокат А. Д., в писмен отговор, представен в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, молят жалбите да се оставят без уважение и да се потвърди въззивното решение в обжалваната част.
Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са процесуално допустими.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение № 6534/26.09.2017 г. по гр. д. № 13996/2010 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която е прогласен по предявен от Х. Г. Б., Г. Г. А. /починала в хода на въззивното производство и заместена от наследниците си по закон Ю. А. Я., М. А. А. и Г. А. А./, Л. Г. И., М. Г. Б. – Н., Р. Г. П., В. А. А., Р. А. Й., В. Й. С., Т. Й. Б., С. Й. Т., Г. И. С., М. С. М. /починала в хода на въззивното производство и заличена като страна, наследниците й участват в лично качество/, Ц. М. П., Е. М. Т., В. М. С., Н. И. Х., Е. И. Д., Й. К. К., Р. Д. С., М. Д. С., Я. Б. С. и С. Б. К., срещу „Анамар Дивелъпмънт“ АД, ЕИК 175045672, М. С. Й., А. М. Й., М. Г. Н. /починала в хода на производството и заместена от наследника си по закон Й. Г. К./, Я. С. Д., С. Я. Д. и В. Я. Д., иск с правно основание чл. 76 ЗН за обявяване недействителността на обективираните в нотариален акт № 66/2006 г. и нотариален акт № 107/2006 г. договори за покупко – продажба на следните недвижими имоти: ПИ с идентификатор № **** и ПИ с идентификатор № ****, съгласно КККР, одобрени със заповед № РД-18-15/06.03.2009 г. на изпълнителния директор на АГКК. Първоинстанционното решение е обезсилено в частта, с която на основание чл. 537, ал. 2 ГПК са отменени изцяло констативни нотариални актове № 171/2006 г. и № 158/2006 г.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че с решения № 170/17.03.1997 г. и № 170/28.11.1997 г. е възстановено правото на собственост на наследниците на М. И. Б. на недвижими имоти в строителните граници на [населено място], както следва: нива от 0.996 дка,[жк], м. „Н. к.“; нива от 4.208 дка, м. „К.“; нива от 3.638 дка, м. „К.“. На 03.05.2006 г. и на 22.06.2006 г. са издадени констативни нотариални актове № 171 и № 158, с които М. С. Й., А. М. Й., М. Г. Н., Я. С. Д., С. Я. Д. и В. Я. Д. са признати за собственици по реституция на следните недвижими имоти: ПИ № 2801, с площ от 0.996 дка, в землището на Г., м. „Н. к.“; ПИ № ****, с площ от 0.684 дка, в землището на [населено място], м. „Т. т., г. И. – ж. к. М.“. При изповядване на сделките е представено удостоверение за наследници на М. Б. № 193/17.11.2003 г., в което молителите са посочени като единствени наследници. С нотариални актове № 66/10.05.2006 г. и № 107/05.07.2006 г. последните са прехвърлили на „Анамар Дивелъпмънт“ АД собствеността върху описаните имоти.
По делото е прието за безспорно, че ищците са наследници по закон на общия наследодател М. Б.; предмет на атакуваните сделки са имоти – сънаследствени между ищците и праводателите на ответното дружество „Анамар Дивелъпмънт“ АД; ищците не са участвали в актовете на разпореждане с наследствените имоти. С разпореждане от 25.06.2010 г. първоинстанционният съд е постановил осъществяване на процедурата по размяна на книжа по чл. 131 ГПК и връчване на препис от исковата молба на ответниците. Съобщението до „Анамар Дивелъпмът“ АД е изпратено на посочения в исковата молба адрес, съвпадащ с този, вписан в търговския регистър, на който дружеството не е намерено, поради което е надлежно уведомено по реда на чл. 50, ал. 2 ГПК. Отговор от „Анамар Дивелъпмът“ АД е постъпил на 14.10.2010 г. /изпратен по пощата на 08.10.2010 г./, след изтичане на срока по чл. 131 ГПК, поради което се е преклудирала възможността дружеството да прави в последващ момент правопогасяващи възражения. Относно направеното с отговора на останалите ответници /касатори в настоящето производство/ възражение за изтекла придобивна давност в полза на „Анамар Дивелъпмът“ АД, въззивният съд е изложил съображения, че съгласно чл. 216, ал. 2 ГПК при необходимото другарство процесуалните действия, извършени от някои от другарите, имат значение и спрямо неявилите се или неизвършилите тези действия другари. Касае се обаче за действия, с които се цели установяването на т. нар. общи факти, които следва да бъдат установени еднакво спрямо всички другари /чл. 217 ГПК/, не и за фактите от значение за правоотношенията на отделните другари, какъвто е случаят на изтекла придобивна /погасителна/ давност по отношение на един от тях. Сънаследникът – прехвърлител не може да прави възражение, че имотът е придобит от приобретателя по давност, тъй като това възражение е лично. Възражението на ответниците – физически лица, че са придобили имота по давност в лично качество, също е неоснователно, тъй като от момента на възстановяване на собствеността през 1997 г. до сключване на атакуваните сделки, е изминал период по – малък от десет години.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на решението по подадените касационни жалби, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства.
Поставените процесуалноправни въпроси за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и всички допустими и относими към спорния предмет на делото доказателства след цялостен и обективен анализ по правилата на чл. 12 и чл. 235 ГПК, не могат да обусловят допускане на касационно обжалване на решението, тъй като не са решени в противоречие с трайната и непротиворечива практика на ВКС, в т. ч. посочената от касаторите. Съгласно установената практика на ВКС въззивният съд осъществява решаваща правораздавателна дейност. За да се произнесе по спорния предмет, в рамките на основанията, въведени във въззивната жалба, той е длъжен да извърши самостоятелна преценка на фактическия и доказателствен материал, както и да направи собствени фактически и правни изводи, включително по възраженията и доводите на страните. Съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК въззивният съд е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване и да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се /в този смисъл ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК, ВКС, решение № 37/2012 г. по гр. д. № 21/2011 г., ВКС, І г. о., решение № 59/2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г., ВКС, ІV г. о., решение № 212/2012 г. по т. д. № 1106/2010 г., ВКС, ІІ т. о., решение № 217/2011 г. по гр. д. № 761/2010 г., ВКС, ІV г. о. и др. посочени от касаторите/. В случая въззивният съд е направил всичко това. Извършил е обективна преценка на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право /решение № 331/2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г., ВКС, ІV г. о./, на събраните по делото относими и допустими доказателства, както и е обсъдил доводите и възраженията на страните при съобразяване на законовите преклузии за релевирането им, в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора към нея, с оглед постановяването на законосъобразен съдебен акт. Ценил е доказателствата във връзка едни с други и съобразно тяхната доказателствена стойност, като е изложил собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, а именно, че разпореждането с част от сънаследствените имоти от някои от сънаследниците е недействително по силата на закона – чл. 76 ЗН, ако тези имоти не се паднат в дял на разпоредилите се при делбата. Въззивният съд е изложил съображения, че спрямо ответниците не е изтекъл предвиденият в закона давностен срок, считано от влизане в сила на решението за възстановяване на собствеността през 1997 г. до датата на подаване на исковата молба, като е съобразил трайната практика на ВКС, че началният момент, от който може да тече придобивната давност, е приключването на реституцията /в случая от влизане в сила на решението на ОСЗ от 1997 г./, а не от въвода във владение, в който смисъл са оплакванията на касаторите. Наличието на трайна и непротиворечива практика на ВКС, съобразена от въззивния съд и липсата на необходимост от тълкуване на закона за остраняване на непълноти на правните разпоредби и усъвършенстване на правоприлагането изключват възможността за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване и по въпроса за възможността сънаследник – прехвърлител да направи възражение, че имотът е придобит от приобретателя по давност в случаите на необходимо другарство в процеса. В т. 4, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС се приема, че възраженията на ответника срещу предявения иск поначало се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК, поради което не могат да се направят за първи път пред въззивния съд. Това се отнася и за възраженията за погасителна и придобивна давност. Същите могат да се въведат за първи път пред въззивната инстанция, само ако страната поради нарушаване на съдопроизводствените правила /например нарушаване на правото й на участие в първоинстанционното производство/ не е могла да ги заяви пред първата инстанция. С оглед тези разяснения, приложими при действието на ГПК /2008 г./, постановките на т. 6 и т. 12 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г., ОСГК, ВКС следва да се приемат за изгубили сила. Решаващият извод на съда е, че възражението за придобивна давност на ответното дружество не е заявено в срока по чл. 131 ГПК и е преклудирано на основание чл. 133 ГПК, предвид надлежното осъществяване на процедурата по връчване на препис от исковата молба и обезпечаване участието на дружеството в процеса. Ето защо като съответстващ на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС не може да предпостави приложение основанието по чл.280,ал.1,т.1 ГПК, а соченото от касаторите ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г., ОСГК, ВКС не може да обоснове тприложимост на същото. При необходимото другарство процесуалните действия на един от другарите, с които се изнасят или доказват общи факти, имат значение и за останалите другари, които не са извършили такива действия, а съдът следва да прецени общите факти с оглед на всички данни по делото. В случая ответниците – физически лица не могат да упражнят личното възражение на дружеството приобретател за изтекла в негова полза придобивна давност, тъй като това възражение стои извън общите факти, респективно да релевират чужди права пред съд, извън изрично предвидените в закона случаи /чл. 26, ал. 2 ГПК/, в който смисъл са изводите в обжалваното решение. В допълнение следва да се посочи, че при възражение по чл.76 ЗН разпореждането от сънаследник с част от сънаследствения имот е недействително, ако имотът не се падне в негов дял при делбата като недействителността следва от закона. Възражението за придобивна давност по отношение на прехвърлените части има значение за производството по съдебната делба, но не и за възражението /иска/ по чл. 76 ЗН /производството по който е отделено с определение на първоинстанционния съд/. Следва да се има предвид и това, че касаторите не са изложили съображения как отговорите на поставените въпроси относно възможността да се правят правопогасяващи възражения в процеса в хипотезата на необходимо другарство ще допринесат за точното прилагане на закона и за развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Последният въпрос: необходимо ли е изрично възражение на всички необходими другари в процеса за придобиване на недвижим имот по силата на изтекла придобивна давност, когато по делото е представен констативен нотариален акт за собственост и представлява ли този нотариален акт демонстрация на възражение за придобиване на имота по давност, не е включен в мотивите на въззивния съд и не е обуславящ за решаващите му изводи по съществото на правния спор, поради което не може да послужи като общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационните жалби по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК и направеното в отговора на касационните жалби искане, касаторите Й. Г. К., М. С. Й., А. М. Й., Я. С. Д., С. Я. Д., В. Я. Д. и „Анамар Дивелъпмънт“ АД следва да заплатят разноски на ответника по жалбите С. Й. Т. в размер на 450 лв. /четиристотин и петдесет лева/ – възнаграждение за адвокат, съгласно приложените доказателства.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1818/13.07.2018 г. по в. гр. д. № 686/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд по подадените срещу него касационни жалби.
ОСЪЖДА Й. Г. К., М. С. Й., А. М. Й., Я. С. Д., С. Я. Д., В. Я. Д. и „Анамар Дивелъпмънт“ АД, гр.София, да заплатят на С. Й. Т., [населено място], разноски за производството по чл. 288 ГПК в размер на 450 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: