О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 137
гр. София, 19.03.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 3039/17г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ю. Б. А. от [населено място] срещу въззивно решение № 164 от 10.02.17г., постановено по в.гр.д.№ 1873/16г. на Варненския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 2624 от 29.06.16г. по гр.д.№ 9529/14г. на Варненския районен съд, VІІІ с-в, с което са отхвърлени като неоснователни исковете, предявени от Ю. Б. А. против Д. Б. А. и М. Б. Д. с правна квалификация чл.30, ал.1 ЗН за намаляване на дарственото разпореждане, извършено на 27.12.2004г. от М. Д. А., починала на 16.12.2013г., с нот.акт № 143/04г., в полза на ответниците, до размера необходим за допълване на запазената част на ищеца от 2/9 ид.части от следните имоти: 1. 1/2 ид част от жилище, находящо се в [населено място], [улица] /сутеренен етаж от масивна жилищна сграда/, с площ от 49,87 кв.м.; 2. 1/2 ид.част от масивна жилищна сграда на един етаж с площ от 55, 87 кв.м., находяща се на същия адрес във вътрешната страна на двора; 3. 1/4 ид.част от жилище с площ от 53,77 кв.м., представляващо надстройка на масивната жилищна сграда; 4. 1/2 ид.част от гараж с площ от 22 кв.м. и 5. 1/2 ид.част от 46,9 % от дворното място, в което са построени посочените сгради, съставляващо поземлен имот с идентификатор 10135.1501.752 по КККР на [населено място], с площ от 258 кв.м.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че страните са преки низходящи на М. Д. А., починала на 16.12.2013г. С нот акт № 143/04г. съпрузите М. Д. А. и Б. Д. А. са дарили на ответниците жилището на сутеренния етаж от масивната жилищна сграда, едноетажната жилищна сграда, 1/2 ид.част от жилището в надстройката на първата сграда, гаража и 46,9 % ид.части от дворното място. С нот.акт № 708/87г. М. А. е дарила на ищеца в първоинстанционното производство 1/16 ид.част от това дворно място, заедно с 1/8 ид.част от построената в него жилищна сграда. След сключването на тази сделка е постигната съдебна спогодба, одобрена на 11.06.1987г. по гр.д.№ 1513/87г. на В. с участието на ищеца, неговата майка и други две лица, по силата на която ищецът е получил в дял едноетажна масивна жилищна сграда, с площ от 44,57 кв.м., заедно с 0,246 % ид.части от дворното място; М. А. е получила в дял масивната жилищна сграда на един етаж с площ от 55, 87 кв.м. във вътрешната част на двора, заедно с 0,393 % ид.части от дворното място, а третите лица са получили в дялове сутеренния и първия етаж от жилищната сграда, ведно със съответните идеални части от дворното място. По делото не е съществувал спор, че към момента на смъртта си наследодателката не е притежавала имущество или задължения и въззивният съд е приел, че масата по чл.31 ЗН следва да се образува от извършените от нея в полза на страните дарения според тяхното положение по време на подаряването и според стойността им към момента на откриване на наследството. От заключенията на приетите в първата инстанция съдебно-технически експертизи е установено, че стойността на дарените имоти през 2004г. е 83 807,42 лв., а на този през 1987г. – 26 990,26 лв., поради което съдът е приел, че запазената част на ищеца, възлизаща на 2/9 ид.части от наследството съгласно чл.29, ал.1 ЗН на стойност 24 621,66 лв. не е накърнена, тъй като е на по-малка стойност от стойността на извършеното в негова полза дарение, което същият е длъжен да прихване съгласно чл.30, ал.1 ЗН.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса: Чия е доказателствената тежест, за доказване на това, кои имоти се включват в наследствената маса, какъв е бил техният вид и цена – в тежест на ищеца или в тежест на ответника по иска по чл.30 ЗН, който е решен в противоречие с практиката на ВКС.
Ответниците по жалбата считат, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно тази разпоредба, в приложимата редакция преди изменението, обн.ДВ, бр.86/17г. с оглед датата на подаване на касационната жалба – 13.04.17г. и § 74 ПЗР ЗИДГПК, на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуално правен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС; решаван противоречиво от съдилищата; от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в цитираната разпоредба. Посоченият от касатора правен въпрос, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т.1/.
В случая поставеният от касатора правен въпрос не е решен в противоречие с посочената от него практика на ВКС -Р № 385 от 18.04.12г. по гр.д.№ 1538/10г., І г.о. /представените две определения по чл.288 ГПК не представляват практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК/, с което във връзка с основателността на жалбата е посочено, че при завет или дарение ответникът е длъжен да докаже, че е налице достатъчно имущество на наследодателя, от което ищецът да получи пълния размер на запазената си част или че ищецът следва да прихване направените в негова полза завети или дарения /ако има такива/, които покриват запазената част от наследството, както и да посочи цялото имущество на наследодателя при откриване на наследството, тъй като въззивният съд не е взел друго становище по тези въпроси, а е приел, че ответниците са доказали наличието на дарствено разпореждане в полза на ищеца от същия наследодател, което надвишава по стойност стойността на неговата запазена част от наследството. В тази връзка следва да се отбележи, че по делото в първата инстанция не е имало спор, че предмет на двете дарения са идеални части от едно и също дворно място, респ. че на ищеца са дарени идеални части от сграда, която е била предмет на последвалата доброволна делба, както и че имотите, предмет на дарението в полза на ответниците са били съпружеска имуществена общност на родителите на страните, което твърдение е направено от ищеца още в исковата молба и същият е поискал намаляване на дарената от неговата майка 1/2 ид.част от имотите, предмет на договора за дарение от 2004г. Посоченият въпрос е поставен от касатора във връзка с негови оплаквания относно преценката на доказателствата, каквато ВКС принципно не би могъл да извършва, още повече в настоящото производство по селектиране на касационната жалба.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответниците по касация строените от тях в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 780 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 164 от 10.02.17г., постановено по в.гр.д.№ 1873/16г. на Варненския окръжен съд.
О с ъ ж д а Ю. Б. А. от [населено място] да заплати на Д. Б. А. и М. Б. Д. от същия град сумата 780 лв./седемстотин и осемдесет лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: