О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 93
гр. София, 20.02.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети януари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 2558/17г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Я. Е. С. срещу въззивно решение № 1877 от 22.03.17г., постановено по гр.д.№ 13283/16г. на Софийския градски съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № ІІІ-90-3 от 15.09.15г. на Софийския районен съд, 90 с-в, с което са отхвърлени предявените от Я. Е. С. против В. А. Н. искове за признаване за установено на основание чл.23,ал.2, вр. с ал.1 СК, вр. с чл.124, ал.1 ГПК, че ищецът е собственик на 8160/18200 ид.части от апартамент № 94, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] придобити по време на брака му с ответницата на 19.04.04г. със средства /5000 щ.д./, дарени от баща му, както и че е собственик на останалите 10040/18200 ид.части от апартамента на основание чл.21, ал.4, т.1, пр.2, вр. с ал. 3 СК, вр. с чл.124, ал.1 ГПК, поради липса на принос от страна на ответница в тяхното придобиване.
По делото е установено, че страните са бивши съпрузи, които са били в брак от 2000г. до 2012г.. С нот акт № 115/19.04.2004г. ищецът в първинстанцинното производство Я. С. е закупил посочения апартамент за сумата 18 200 лв. Първата претенция е приета за неоснователна, тъй като от една страна по делото липсват данни дарените от бащата на ищеца 5000 щ.д. да са вложени пра покупката на жилището, а освен това по делото е установено, че тази сума е дарена на двамата съпрузи. По отношение на втората претенция е прието, че получаваното от ищеца по-високо трудово възнаграждение от ответницата, който от края на 2001г. до покупката на жилището през 2004г., когато ответницата вече е била бременна, е работил в чужбина и по този причина бившите съпрузи са живеели преимуществено разделени, не води до оборване презумпцията за съвместен принос, изразяващ се средства и труд, грижи за децата и работа в домакинството. Посочено е, че в случая всеки от съпрузите е дал своя принос при придобиването на имота според своите възможности и че по делото не е установено вложените при покупката на жилището средства да са били точно от доходите на ищеца, още повече, че по делото са налице данни и за вложени средства в размер на 5000 лв., дадени на семейството от майката на ответницата и още толкова, събрани на сватбата на страните.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите: 1.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства и доводи на жалбоподателя съгласно чл.235, ал.2 ГПК; 2. Кой е предметът на делото, а също и предметът на доказване при предявен установителен иск за принос в придобиването на недвижимия имот при условията на съпружеска имуществена общност /СИО/ – приносът ли или самото вещно право относно имота; 3. Каква е правната същност на този иск – установителен или преобразуващ; 4. След като предмет на делото е приносът на съпруга при придобиване на имот при условията на СИО, който принос не е вещно право, следва ли цената на иска да се определя от данъчната оценка и как следва да се определи тази цена на иска и 5.Нарушение ли е на разпоредбите на чл.164, ал.1, т.3 и ал.2 ГПК, когато от свидетелските показания на свидетелите на ответната страна се установява, че между свидетелите е налице договор за влог за сума над 5000 лв. и може ли от този договор ответната страна да черпи права. Поддържа се, че първият и последният въпрос са решени в противоречие с практиката на ВКС, а останалите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът по жалбата В. А. Н. счита, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение в тази му част, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно тази разпоредба, в приложимата редакция преди изменението, обн.ДВ, бр.86/17г., с оглед датата на подаване на касационната жалба -28.04.2017г. и § 74 ПЗР ЗИДГПК, на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуално правен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС; решаван противоречиво от съдилищата; от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Посоченият от касатора правен въпрос, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС разполага с правомощието да уточни поставения въпрос, но не може да допуска касационно обжалване по друг въпрос, освен при нищожност или недопустимост на въззивното решение. Следователно допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в цитираната разпоредба. Непосочването на конкретен правен въпрос, чието разрешаване е обусловило изводите на въззивния съд, по отношение на който да се преценят допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т. 1- 3 ГПК, е достатъчно основание за недопускане на въззивното решение до касационен контрол / ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т.1/.
В случая по отношение на първия поставен въпрос касаторът не се позовава на противоречие с никаква практика, нито сочи конкретно кои доказателства, респ. доводи не са обсъдени и какви ралевантни за спора факти се установяват с тези доказателства. Ето защо този въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, нито е налице противоречие със съществуващата във връзка с него практика на ВКС.
Същото важи и за следващите поставени въпроси, които нямат никакво отношение към предмета на спора и решаващите изводи на съда. Наред с това касаторът не е обосновал наличието на посочените в т.4 на ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС допълнителни предпоставки за наличие на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, които в случая липсват, нито е налице някакво противоречие във връзка с последния въпрос Р № 164 от 20.05.14г. по гр.д.№ 7672/13 на ВКС, с което е прието, че забраната по чл.164, ал.1,т.3 ГПК е адресирана към страните по сделката и не важи за трети лица, каквито са били страните по делото. По отношение на четвъртия въпрос за цената на иска следва да се отбележи, че подадената от касатора частна жалба срещу въззивното решение в частта, с която е оставена без уважение частната му жалба срещу определение на районния съд, с което е отказано изменение цената на иска, е била предмет на разглеждане с определение № 125 от 14.07.17г. по ч.гр.д.№ 2557/17г. на ВКС, ІІ г.о. и е влязло в сила.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъдена да заплати на ответника по касация В. Н. строените от нея в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 1877 от 22.03.17г., по гр.д.№ 13283/16г. на Софийския градски съд.
О с ъ ж д а Я. Е. С. да заплати на В. А. Н. сумата 600 лв./шестстотин лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: