О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 291
София, 30.07. 2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети юни, две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 3724/2013г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу въззивно решение №220/11.12.2012г. по гр. дело №479/2012г. на Варненския апелативен съд. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се сочи, че са налице предпоставките на чл.280,ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението. Твърди се, че проверката следва да се допусне по въпроси „решени в противоречие с практиката и процесуалните норми” относно редовността на исковата молба, правния интерес от водене на инцидентен установителен иск по отношение нищожност на договор за замяна, без искане за обявяване недействителността на процедурата по чл.2,ал.3 ЗГ и чл.17 ЗУЧК, произнасяне по инцидентния иск само в мотивите, но не и в диспозитива на решението, нарушение по процесуални въпроси във връзка със задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото съгласно чл.235,ал.3 ГПК. Налице е противоречие с практиката на ВКС по отношение разпределянето на доказателствената тежест за установяване пасивната легитимация в процеса, а именно, че ответникът владее имота.Спорът има значение за развитието на правото поради специфичния характер на предмета на доказване – процесният имот е част от бивша царска резиденция „Е.”, а след изкупуване от държавата – част от Стопанство „Е.”. Приложени са съдебни решения.
Ответникът по касация държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството,чрез областния управител на област В., счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението по съображения в становище по чл.287,ал.1 ГПК.
Третото лице помагач на държавата – Изпълнителна агенция по горите счита касационната жалба за основателна.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение №1286/2012г. по гр.д.№849/2010г. на Варненския окръжен съд, с което на основание чл.108 ЗС [фирма] е осъдено да предаде на държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството,чрез областния управител на област В., владението на недвижим имот, съставляващ ПИ с идентификатор 10135.2566.158 по КК, одобрен със Заповед №РД-18-92/14.10.2008г. на ИД на АГКК, изменен със Заповед№КД-14-03-24/27.02.2009г. при граници : ПИ 10135.2566.159, ПИ 10135.2566.160, ПИ 10135.2566.120, ПИ 10135.25566.117, 10135.2566.113, ПИ 10135.2566.114, ПИ 10135.2566.115, ПИ 10135.2566.64, с площ от 44 899 кв.м. с трайно предназначение – урбанизирана територия, начин на трайно ползване – друг горски имот, с адрес [населено място], район Приморски, м.”Т.”.
Въззивният съд е приел от фактическа и правна страна, че процесният имот е обособен и нанесен по КК с идентификатор № 10135.2566.158 с площ 44899 кв.м., в [населено място], район „Приморски”,м.”Т.” с трайно предназначение „урбанизирана територия” и начин на трайно ползване „друг вид горски имот”. Според заключенията на техническите експертизи той е идентичен с имот № 026007 по КВС /предмет на договор за замяна на недвижим имот от 26.01.2009г., сключен между Държавна агенция по горите и Я. и В. Х./ и проектен № 000043 по КВС. Проследена е процедурата по включване на имота в лесоустройствения проект на Държавно лесничейство-В. в периода 21.08.2008г. – 09.10.2008г., започнала с уведомление от поддържащото КВС [фирма] до РДГ-В. за невключен в лесоустройствения проект терен с приблизителна площ 45 дка, попадаща между главен път В.-Златни пясъци, терени по §4 ПЗРЗСПЗЗ, ограда на дворец „Е.” и рибарско селище, с проектен номер 000043, който на място представлява гора. Директорът на Държавно лесничейство – В. възложил на поддържащото лесоустройствения план дружество да включи в него проектния имот, но получил отказ, тъй като не е бил променен начинът на трайно ползване на имота, попадащ в ПИ 000026 – „населени места” по КВС, за което е уведомена и ДАГ. РДГ-В. уведомила Областна дирекция по земеделие за разпореждане относно промяната на начина на трайно ползване на имота и указването му като гора.Областна дирекция ”Земеделие”-В. отказала промяната и попълването на имота, защото проектният имот е част от стопанство „Е.”, представлява публична държавна собственост по акт от 2001г., стопанисването и управлението му е предоставено на МС, не представлява земеделска земя, а урбанизирана територия. Началникът на Общинска служба „Земеделие” възложил измерване на южната граница по съществуващата ограда.След заснемане и проектиране бил обособен имот № 026007 и попълнен в КВС, както и добавен в лесоустройствения проект на ДГС-В..На 19.11.2008г. председателят на ДАГ утвърдил лесоустройствения проект на ДГС-В. и имотът бил нанесен в КВС като държавен горски фонд.Съставени са актове за частна държавна собственост на 09.10.2008г. и 09.12.2008г. Със Заповед №72/19.01.2009г. на Председателя на ДАГ е разпоредено извършването на замяна със земи, притежавани от заявителя Я. Х. и съпругата му и процесния имот № 026007 като на 26.01.2009г. е сключен и договор в нотариална форма. Имотът е нанесен с настоящия идентификатор и площ със заповед от 27.02.2009г. С договор, обективиран в нотариален акт №131/05.08.2009г. Х. са продали имота на ответното дружество. Въззивният съд е приел, че имотът е част от стопанство „Е.” и е имал характер на публична държавна собственост към момента на включването му в ДГФ и към момента на сключването на договора за замяна. За да обоснове първия извод съдът е анализирал събраните по делото писмени доказателства и експертни заключения. Проследил е статута на стопанство „Е.”, представляващо царска резиденция, построена върху царски земи, изкупени през 1886г. от Българската държава, национализирани през 1946г., описани на основание заповед №57/1946г на Министъра на правосъдието по площ и видове земи, горички, паркове, дворец и други постройки, за което стопанство е съставен и първият АДС №376/1950г. с основание за завземане по ППЗДИ /ДВ,бр.83/1949г./. Прието е,че съгласно ППЗДИ всички недвижими имоти, придобити от държавата, стопанисвани от върховните и местни органи на държавна власт, на държавно управление и предприятия, са държавна собственост. Обсъдени са този и последващите актове за държавна собственост №430/1986г. и №3584/2001г. относно застроените и незастроени площи на стопанството, както и описанието на имота с неговите граници. Въз основа на описанието на границите по АДС от 1986г., скица №2202/02.11.2011г. към акт за публична държавна собственост №3584/2001г. и преписката по съставянето му, всички приети планове, в т.ч. кадастрален от 1936г., регулационен от 1937г., топографско-геодезически от 1956, генерално-устройствен от 1982г. и териториално устройствен от 1998г. и след анализ на експертните заключения въззивният съд е приел, че спорната западна граница на стопанство „Е.” /ясно очертана/ е останала непроменена в годините и съвпада със съществуващата каменна ограда на стопанството. Западната граница на стопанството не е вътрешният технологичен път/отворен при строежа на буна 109,свързвал магистралата с буната/, каквито са твърденията на ответната страна, а непромененият контур със запазената каменна ограда, която не е търпяла промени по всички приети планове за местността. Оттук процесният имот ПИ 158 ситуиран между вътрешния технологичен път като негова източна граница и каменната ограда като негова западна граница, попада изцяло в границите на стопанството. Няма данни в периода от 1986г. до 2001г., тази част от стопанството, заключена между западната масивна каменна ограда край дерето и технологичния път, да е изключвана от площта на стопанството. Приложената към АДС от 2001г. скица е с повдигнати ясен контур и граници и е ирелевантно обстоятелството, че е налице несъответствие между площта на имота по скицата и по извършените измервания. Процесният имот като част от стопанство „Е.” е публична държавна собственост, част от цялостния комплекс на държавната резиденция. Начинът на ползване на стопанството е определен с ПМС 118/1993г. за използване на имоти – публична държавна собственост. Той се е ползвал и се ползва като правителствена и държавна резиденция за провеждане на официални мероприятия с чуждестранни делегации и гости на председателя на НС, президента, министър-председателя, както и мероприятия на НС, МС, Администрацията на президента. Поради характера му на публична държавна собственост имотът не е могъл да бъде отчуждаван, съгласно установената с чл.7 ЗДС забрана.Според разпоредбата на чл.6 ЗДС имоти и вещи – публична държавна собственост, които са престанали да имат това качество, се обявяват за имоти и вещи частна държавна собственост с решение на МС, каквото в случая не е налице.Съставянето на акт за частна държавна собственост за процесния имот не променя характера му на публична държавна собственост и не поражда права за разпореждане с него. Сключеният между ДАГ и Х. договор за замяна е нищожен поради противоречието му със закона – чл.26,ал.1 ЗЗД. При това положение сключеният впоследствие договор от ответното дружество с несобственик няма вещноправен ефект и не прехвърля правото на собственост. Възраженията, заявени във въззивното производство от ответника, че не владее имота, са приети за неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на основанията на чл.280,ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР№1/2010г. по т.д.№1/2009г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл.284,ал.1,т.3 ГПК. Той следва да се изведе от предмета на спора и определя рамките, в които ВКС селектира касационната жалба с оглед допускането и до касационно разглеждане. Правният въпрос трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. В разглеждания случай повдигнатият от касатора в първа точка на изложението въпрос относно редовността на исковата молба, правния интерес от водене на инцидентен установителен иск по отношение нищожност на договор за замяна, без искане за обявяване недействителността на процедурата по чл.2,ал.3 ЗГ и чл.17 ЗУЧК,произнасяне по инцидентния иск само в мотивите, но не и в диспозитива на решението, не може да обоснове допускане касационно обжалване на решението. Това е така, защото не е налице нередовност на исковата молба в сочения от касатора смисъл – липса на заявени от ищеца правопораждащи правото му на собственост юридически факти. В исковата молба и уточнението от 19.05.2010г. ищецът е обосновал подробно твърдяното от него право на собственост върху имота, в т.ч. проследявайки и в исторически план преминаването на собствеността в патримониума на държавата и статута му на публична държавна собственост. Въпросите относно инцидентния установителен иск за нищожност на договора за замяна с ДАГ и неучастието на страните по него в процеса са ирелевантни, тъй като не е налице предявяване и произнасяне по инцидентен установителен иск. В мотивите на решението са обсъдени доводите за нищожност на договора за замяна като преюдициален въпрос. Преюдициалните правоотношения са тези, от които произтичат претендиарните права и без становище по тях съдът не би могъл да се произнесе по обусловеното правоотношение. Втората група процесуални въпроси във връзка със задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото, както и всички доводи и възражения съгласно чл.235,ал.2 ГПК, също не може да предпостави допускане касационно обжалване на решението в сочените хипотези на чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК. Това е така, защото по същество са изложени касационни оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост на решението от една страна, а от друга въззивният съд е съобразил установената съдебна практика по прилагане разпоредбата на чл.235,ал.2 ГПК. Според нея въззивния съд е длъжен да обсъди относимите доказателства и да изложи фактически и правни изводи въз основа на анализ на доказателствения материал относно релевантните за спора факти и възражения, съобразно рамките на въззивната жалба и разпоредбите на чл.269, чл.270,ал.3 и чл.272 ГПК. Касаторът не конкретизира по кои негови оплаквания във въззивната жалба не се е произнесъл въззивният съд и кои възражения не е обсъдил. От друга страна въззивният съд в рамките на заявеното във въззивната жалба е изложил мотиви относно релевантните за спора въпроси и е обсъдил относимите към тях доказателства. Ето защо не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК. Извършен е подробен анализ на сочените в изложението от касатора доказателства по придобиване на имота от страна на държавата чрез изкупуване и завземане във връзка с твърдението, че имотът е държавна собственост. На база на анализа на относимите и допустими доказателства е изградил изводи кои факти приема за осъществили се и кои твърдения са недоказани. Освен това касаторът не въвежда спор относно това дали въобще имотът е държавен, той също черпи права от държавата, доколкото праводателят му е заменил свои имоти с процесния като държавен, но с твърдение, че имотът не е публична държавна собственост /в т.ч. становище в с.з. от 01.06.2012г./. Ето защо възраженията и доводите му в тази връзка могат да са релевантни само към вида на държавната собственост, а оттук и реда за разпореждане с нея. Посоченото в този пункт от изложението относно плановете за местността, картния материал, границите на имота и изводите в техническите експертизи съставлява касационни оплаквания за необоснованост на акта, за грешни фактически констатации и правни изводи, за допуснати процесуални нарушения. Те обаче не могат да обосноват допускане касационно обжалване на решението по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК в производството по предварителна селекция на жалбите по реда на чл.288 ГПК, а могат да бъдат само основания по чл.281,ал.1,т.3 ГПК за касиране на вече допуснато до касационно обжалване въззивно решение. Посоченото в тази връзка решение №1321/2009г. на Варненския районен съд, с което било прието, че за друг имот, попадащ в границите на стопанството според АДС от 2001г., не е доказано да е част от охранителната зона на „Е.” и че е предназначен за трайно задоволяване на обществени потребности, не е относимо към разглеждания случай. То касае друга част от стопанството,т.е. друг имот, различна фактическа обстановка, доказателства и конкуренция на права, поради което не обосновава приложимост на разпоредбата на чл.280,ал.1,т.2 ГПК. Освен това въззивният съд не е приел, както сочи касаторът, че публичният характер на собствеността се предполага, а е изложил доводи относно критериите, по които тя е определена като публична, съгласно чл.2,ал.2 ЗДС и ПМС №118/21.06.1993г. Третата точка от изложението, касаеща разпределянето на доказателствената тежест за установяване пасивната легитимация в процеса, а именно, че ответникът владее имота, също не може да обуслови самостоятелно допускане касационно обжалване на въззивното решение.Това е така защото не е налице противоречие между установената съдебна практика, в т.ч. посочената от касатора, относно доказателствената тежест на ищеца да установи елементите на фактическия състав на чл.108 ЗС, тъй като въззивният съд е приел, че по делото не е спорно обстоятелството, че имотът се владее от ответника с оглед и посоченото от самия него правно основание, че е негов собственик съгласно договор за покупко- продажба, сключен с лица, на които имотът е предаден от ДАГ с протокол от 16.02.2009г. след извършената замяна.
С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационно обжалване на решението. Посоченото от касатора, че е налице хипотезата на чл.280,ал.1,т.3 ГПК поради специфичния характер на предмета на доказване – процесният имот е част от бивша царска резиденция „Е.”, а след изкупуване от държавата – част от Стопанство „Е.”, не обосновава допускане касационно обжалване. Съобразно ТР№1/2010г. по т.д.№1/2009г., ОСГТК в това основание е налице, когато разглеждането на релевантния правен въпрос допринася промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването и с оглед изменение на законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви за да се създаде съдебна практика по прилагането им или тя да се осъвремени. В случая не се поставя конкретен правен въпрос и обосноваване за приложимост на основанието по чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
Въпреки изхода на спора на ответника по касация не следва да се присъждат разноски, поради липса на искане.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №220/11.12.2012г. по гр. дело №479/2012г. на Варненския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: