О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 63
София, 11.02.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 02.12.2015 две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при участието на секретаря
като изслуша докладваното от съдията Златка Русева гр.дело № 5905 по описа за 2015 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№12157/17.09.2015г., подадена от [фирма], [населено място], чрез пълномощника му адв.Г. Б. против решение №1771 от 06.08.2015г. на Софийски апелативен съд, постановено по т.д.№237/2015г. по описа на съда, с което се потвърждава решение №17674/24.10.2014г. по гр.д.№5817/2013г. по описа на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от Т. АВ” О. против [фирма] иск с правно основание чл.108 ЗС за признаване за установено, че ищецът е собственик на движими вещи, подробно описани в приложените към решението Протокол №2 с изх.№2654/10.08.2009г. и Протокол №3 с изх.№3947/27.11.2009г. и осъждане на ответника да предаде владението върху същите.
В касационната жалба се правят оплаквания, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като се иска неговата отмяна.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място], в писмения отговор, депозиран от процесуалния му представител адв. С. А., счита, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и моли същото да не се допуска, а по същество-счита жалбата за неоснователна. Претендира разноски.
С решаващите си мотиви, въззивният съд е констатирал, че между ищеца, като изпълнител и трето лице- [фирма], като възложител, били сключени договор за проектиране от 14.11.2007г. и договор за доставка и изграждане от 11.05.2009г. на система за климатизация и вентилация на сграда в [населено място], по които договори всички предвидени доставки и монтажни работи били изпълнени от ищеца в срок и приети от [фирма]. В договора за доставка и изграждане било уговорено, че съоръженията и инсталациите остават собственост на изпълнителя до окончателното плащане по договора. На 30.05.2008г. ответникът [фирма] и третото лице [фирма] сключили договор за финансов лизинг, по силата на който ответникът се задължил да придобие и предостави на третото лице поземлен имот, заедно с построената в него сграда-автосалон. С друг договор за финансов лизинг от 30.05.2008г. ответникът се е задължил да предостави на [фирма] ползването и на втора сграда /обозначена като сграда за обществено обслужване и подземен паркинг/, която ще бъде построена в същия поземлен имот и ще бъде придобита от ответника по приращение. Паралелно с договора за лизинг, с договор от 19.06.2008г. ответникът възложил на [фирма] извършването на строителни работи за цялостно изграждане на втората сграда съгласно одобрени инвестиционен проект и разрешение за строеж. При строителството на тази сграда били вложени /съгласно сключения между ищеца и третото лице договор от 11.05.2009г./ процесните движими вещи, чиято цена била включена в общата цена по договора за строителство, впоследствие платена от ответника на третото лице. За да отхвърли предявените искове като неоснователни, съдът е приел от правна страна, че с оглед установеното вграждане на процесните вещи, същите са били присъединени към сградата съгласно чл.97 ЗС, поради което ищецът не е техен собственик. В тази връзка е приел за недоказано твърдението на ищеца, че вещите могат да бъдат отделени от имота, без да се нарушат неговата цялост и функционалност. От заключението на назначената във въззивното производство техническа експертиза, неоспорена от страните, въззивният съд е приел за установено, че по-голямата част от процесните вещи могат да бъдат демонтирани, без да се наруши целостта на самата сграда, но тъй като те са монтирани като елементи на предвидената по проект цялостна система за вентилация и климатизация на сградата, демонтажът им би довел до нарушаване на баланса на системата. Поради това следва да се приеме, че с монтажа им тези вещи са изгубили характера си на самостоятелни движими вещи и отделни обекти на собственост, съответно са били придобити от ответника като част от общото му право на собственост върху цялата сграда. Съдът е приел за неоснователен и довода на ищеца за неприложимост на разпоредбата на чл.97 ЗС при наличие на договор, тъй като тази разпоредба урежда първичен способ за придобиване на собственост и за неговото прилагане е без значение дали фактическото присъединяване е било извършено в изпълнение на договор или при липса на такъв.
В изложението си на основанията за допускане на касационно обжалване въззивното решение, приложено към касационната жалба, касаторът твърди, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като /цитирам/:
„Значимите за изхода на спора процесуалноправни въпроси, разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС са следните:
1.Доколкото съгласно разпоредбата на чл.202 от ГПК въззивният съд не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, следва ли да му се признае правото при решаване на спора и преценката на доказателствата в тяхната съвкупност, да игнорира изцяло заключенията на лицата, притежаващи специални познания и да формира свои собствени технически изводи и заключения, по въпроси, за които съдът не притежава нужната квалификация и образование?
2.След като съдът сам е преценил, че за установяване на определени обстоятелства се изискват специални знания и след като страните не са оспорили техническите заключения на експертите по поставените въпроси, допустимо ли е съдът да формира свои собствени технически изводи „на око”, без да вземе предвид доказателствата по делото и без да обоснове и мотивира своето собствено техническо заключение по разбираем начин?”
Според касатора въззивният съд е решил тези въпроси в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в решение №132/29.05.2015г. по дело №7298/2014г. на ВКС, ІІІ г.о.
Съгласно приетото с т.1 на Тълкувателно решение №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, който е включен в предмета на спора и е обусловил изводите на съда по конкретното дело, разрешен с обжалваното въззивно решение. Въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване, без да е посочен конкретен правен въпрос от значение за изхода по делото или на основания, различни от формулираните в жалбата. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че въззивният съд неправилно се е произнесъл в решаващите си мотиви в противоречие със заключенията на изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза. Тези съображения, по своето съдържание представляват оплакване за фактическите и правни изводи на съда, поради несъобразяване с приетите по делото доказателства, което е касационно основание за неправилност по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Изложените доводи са конкретно посочени, но те не съставляват основание за допускане до касационно обжалване, тъй като в производството по чл.288 ГПК не могат да се проверяват изводите на съда по отношение на преценката на събраните по делото доказателства. Обосноваването на касационните оплаквания за неправилност могат да бъдат разглеждани от Върховния касационен съд след допускане на решението до касационно обжалване, тъй като основанията по чл.280, ал.1 ГПК са различни от тези по чл.281, т.3 ГПК, на които всъщност се позовава касатора. При липсата на конкретно формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос в приложеното изложение към касационната жалба,както е в настоящия случай, обжалваното решение на въззивния съд не може да бъде допуснато до касационно обжалване.
Предвид изхода на спора и на основание чл.78, ал.3 от ГПК жалбоподателят дължи на ответника направените от него разноски за настоящото производство, в размер на 6 602.70лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение, за което е направено своевременно искане ,с отговора на касационната жалба и са представени надлежни доказателства за заплащането му.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1771 от 06.08.2015г. на Софийски апелативен съд, постановено по в.т.д.№237/2015г. по описа на същия съд.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], р-н „В.”,[жк]да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], ет.3, на основание чл.78 ал.3 от ГПК, разноски в размер на 6 602.70лв. (шест хиляди шестстотин и два лева и 70 ст.), за настоящото касационно производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: