О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 81
гр. София, 11.02. 2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на пети декември, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 2664/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. И. И. и П. Т. И., [населено място], чрез процесуалния им представител адвокат Б. М., срещу въззивно решение № 169/13.04.2018 г. по гр. д. № 131/2018 г. по описа на Окръжен съд – Русе. Поддържат се оплаквания, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за постановяване на решението по правни въпроси, решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Въпросите са: коя страна в гражданското производство трябва да обори презумпцията, въведена в чл. 69 ЗС; носи ли доказателствената тежест да докаже презумпцията възразяващият ответник по иск за установяване на право на собственост, който твърди наличие на владение на спорния недвижим имот /сочи се противоречие с решение № 204/2013 г. по гр. д. № 272/2012 г., ВКС, ІІ г. о., решение № 96/2011 г. по гр. д. № 332/2010 г., ВКС, ІІ г. о., решение № 381/2010 г. по гр. д. № 37/2010 г., ВКС, ІІ г. о., ТР № 1/2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК, ВКС, в които се приема, че презумпцията е оборима и размества тежестта на доказване; в тежест на този, който се позовава на придобивна давност по чл. 79, ал. 1 ЗС е да установи, че такава е започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение; презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага за всички гражданскоправни субекти/; от какво следва да се води съдът, за да направи извод, че владението е спокойно и необезпокоявано /твърди се противоречие с решение № 23/2016 г. по гр. д. № 5162/2015 г., ВКС, ІІ г. о. и решение № 32/2017 г. по гр. д. № 2766/2016 г., ВКС, І г. о./; възможна и правилна ли е преценката на съда, че показанията на свидетелите не бива да бъдат кредитирани, защото са в противоречие с други установени по делото факти /разрешен в противоречие с решение № 177/2016 г. по гр. д. № 1263/2016 г., ВКС, ІІІ г. о. и решение № 205/2016 г. по гр. д. № 1499/2016 г., ВКС, І г. о., в които се приема, че съдът е длъжен да прецени способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите и добросъвестно да ги изложи пред съда, необходимо е съдът да установи не само фактите, но и връзките между тях при преценка на доказателствата по делото/; правно валидно ли е прехвърлянето чрез правна сделка на право на собственост само върху обща част /земя/ при наличие на режим на етажна собственост по отношение на самостоятелния обект в сграда, построена върху земята – независимо дали на трето лице или на друг етажен собственик, при което единият етажен собственик ще остане без право на собственост /отстъпено право на строеж върху земята /сочи си противоречие с решение № 421/2004 г. по гр. д. № 708/2003 г., ВКС, ІІ г. о., решение № 546/1997 г. по гр. д. № 2896/1976 г., ОСГК, ВС и решение № 2390/1966 г. по гр. д. № 1666/1966 г., ВС, І г. о./.
Ответникът по касационната жалба – С. С. С., [населено място], чрез пълномощника си адвокат Д. Ж., оспорва жалбата и счита, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК. Претендира присъждане на направените пред касационната инстанция разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:
С въззивното решение е потвърдено решение № 1709/30.11.2017 г. по гр. д. № 3337/2017 г. по описа на Районен съд – Русе, с което е признато за установено по отношение на И. И. И. и П. Т. И., че С. С. С. е собственик на 1/2 ид. ч. от дворно място в [населено място], [улица], цялото с площ от 225 кв. м., представляващо поземлен имот с идентификатор **** по КК и КР, одобрени със заповед № РД-18-18/16.05.2007 г. на изпълнителния директор на АГКК, с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване до 10 м., номер по предходен план: ****, квартал 1601 и е отменен констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давност № 137/31.03.2015 г., с който И. И. и П. И. са признати за собственици на тази 1/2 ид. ч. от дворното място.
Въззивният съд е възприел фактическите констатации на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК е препратил към неговите мотиви. Приел е, че всяка от страните разполага с документ, удостоверяващ правото й на собственост върху процесния имот – ищецът с нотариален акт за покупко – продажба № 159/01.12.2016 г., а ответниците – с нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давност № 137/31.03.2015 г., поради което следва да докаже осъществяването на фактическия състав на своето придобивно основание. С нотариален акт № 143/07.02.2013 г. ищецът е закупил от А. и Х. Д. по време на брака си в режим на разделност 1/2 ид. ч. от процесното дворно място, заедно с първия етаж от построената в него двуетажна жилищна сграда и 1/2 ид. ч. от избените помещения. С нотариален акт за покупко – продажба на недвижим имот № 159/01.12.2016 г. също по време на брака си в режим на разделност е закупил от Г. Г. и С. Б. другата 1/2 ид. ч. от дворното място. С нотариален акт за замяна срещу лека кола № 123/06.09.1985 г. ответниците са придобили от Г. Г. собствеността върху втория етаж на жилищната сграда. Към този момент дворното място е било държавно, тъй като е отчуждено за благоустройствени мероприятия по реда на ЗТСУ /отм./. Със заповед № 1047/13.11.1992 г. на кмета на [община] е отменено отчуждаването и имотът е възстановен на бившите собственици Б. Л. и Г. Г.. След реституцията последният не се е дезинтересирал от правото си на собственост върху имота; с пълномощно от 07.12.2000 г. е възложил на сестра си и съсобственик в двора Б. Л. да определи на ответниците право на преминаване до собствения им втори етаж; предлагал им е няколко пъти да им продаде своята част от имота, като те са отказали.
От събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел, че спорната част от дворното място е придобита от ищеца С. С. чрез покупко – продажба, сключена с нотариален акт № 159/01.12.2016 г., а твърдението на ответниците, че са я владели спокойно и необезпокоявано с намерение за своене повече от десет години, е останало недоказано. За да достигне до този извод, съдът е кредитирал показанията на посочените от ищеца свидетели – Д. и С. /син на Г. Г./, подкрепящи се от събраните по делото доказателства – нотариално заверено пълномощно, показания на свидетеля Д. и образуваната по негова жалба прокурорска преписка, установяващи поведението на праводателя на ищеца, насочено към защита правото му на собственост. Не е кредитирал показанията на посочените от ответниците свидетели /Г. и Д./, тъй като не са непосредствени и противоречат на другите установени по делото факти, свързани с подобряването на имота и упражняваната върху него фактическа власт.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства.
Въпросите относно приложимостта на установената в разпоредбата на чл. 69 ЗС презумпция и разпределянето на доказателствената тежест за оборването й, както и от какво следва да се води съдът за извода си, че владението е спокойно и необезпокоявано, не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на въззивното решение. Решаващите изводи на въззивния съд, основаони на събраните гласни и писмени доказателства са, че ответниците не са доказали елементите на фактическия състав на придобивната давност, съгласно разпределената им по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствена тежест. Изводите за липса на владение са направени след съвкупния анализ на събраните доказателства, с оглед спорните по делото факти и в съответствие с указанията, дадени в ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г., ОСГК, ВКС. В последното е обобщена съдебната практика и са дадени разяснения по въпросите за доказателствената сила на констативните нотариални актове за право на собственост върху недвижим имот, издадени по реда на чл. 587 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността правото на собственост, както и за разпределението на доказателствената тежест в процеса, когато и двете страни легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота. Прието е, че с оглед легитимиращото действие на нотариалното удостоверяване на правото на собственост, оспорващата страна, която не разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право. Когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било констативни или такива за правна сделка/, то разпределянето на доказателствената тежест при оспорване се извършва по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК като всяка страна следва да докаже своето право, т. е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. В случая ответниците са се легитимирали с нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давност, поради което е следвало да докажат при условията на пълно и главно доказване, че са упражнявали фактическа власт върху процесната идеална част от дворното място в срока по чл. 79 ЗС /corpus/, явно, непрекъснато и несъмнено и при намерение за своене, доведено до знанието на собственика /animus/, което те не са сторили. При произнасяне по въпросите относно фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС въззивният съд е съобразил задължителната практика за разпределението на доказателствената тежест, когато и двете страни се легитимират с нотариални актове за собственост, поради което не е налице основанието за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а наличието на непротиворечива и ненуждаеща се от промяна уеднаквена съдебна практика изключва това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Въпросът относно изводите на въззивния съд, че показанията на свидетелите на касаторите не бива да бъдат кредитирани, защото са в противоречие с другите факти по делото, представлява касационно оплакване по съществото на правния спор относно преценката и обсъждането на събраните доказателства, съответно обосноваността на изводите на съда. Тези доводи не могат да послужат като правни въпроси по смисъла на посоченото ТР № 1/2010 г., обосноваващи прилагане на основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване в производството по предварителна селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК. Това е така, тъй като са основания за касиране на вече допуснато до касационно обжалване въззивно решение по чл. 281, т. 3 ГПК. За пълнота следва да се посочи, че в съответствие с установената практика на ВКС, въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и е посочил кои факти приема за установени и кои не, преценил е връзките между тях, както и е изложил съображения кои свидетелски показания кредитира и защо. Направил е изводите си за основателността на предявения установителен иск след като е обсъдил в съвкупност всички доказателства, касаещи придобиването по давност на спорната 1/2 ид. ч. от дворното място от ответниците, както и актовете, с които страните легитимират правото си на собственост върху тази част. Съдът е анализирал и ценил като достоверни и непротиворечиви само тези свидетелски показания, които не се опровергават от останалите доказателства, а заинтересоваността на свидетелите е преценена с оглед всички данни по делото, при отчитане на евентуалната им необективност.
Последният въпрос – правно валидно ли е прехвърлянето чрез правна сделка на право на собственост само върху обща част /земя/ при наличие на режим на етажна собственост по отношение на самостоятелния обект в сграда, построена върху земята, е неотносим. Той не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и изхода на делото, поради което не може да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване на решението. Няма основание да се отрече възможността за придобиване на процесната идеална част от застроеното дворно място от ищеца чрез правна сделка – на деривативно основание. Следва да се има предвид, че самите касатори твърдят, че са придобили процесната идеална част по давност – на оригинерно основание.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК и направеното в отговора на касационната жалба искане, жалбоподателите следва да заплатят разноски на ответника по касационната жалба С. С. С. в размер на 300 лв. /триста лева/ – възнаграждение за един адвокат, съгласно приложените доказателства.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 169/13.04.2018 г. по гр. д. № 131/2018 г. по описа на Окръжен съд – Русе.
ОСЪЖДА И. И. И. и П. Т. И. да заплатят на С. С. С. разноски за производството по чл. 288 ГПК в размер на 300 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: