О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 202
гр. София, 10.05.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести април две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 1110/16 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Ц. К. от [населено място] срещу въззивно решение № 1799 от 16.11.2015 г., постановено по в. гр. д. № 1710/2015 г. на Пловдивския окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 1481 от 30.04.2015 г. по гр.д. 15452/2014 г. на Пловдивския районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от В. Ц. К. против Ц. Н. К. и Б. Д. К. иск по чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че ищецът е собственик на недвижим имот – дворно място с площ от 753 кв.м., съставляващо имот с идентификатор 5674.511.1055 по КК и КР на [населено място], поради привидност на договора за покупко-продажба от 22.12.1997 г., сключен с нотариален акт № 37/97г., с купувач- първия ответник, като прикриващ действителния купувач- ищеца.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че с посочения договор за покупко-продажба първият ответник Ц. К. е закупил процесния недвижим имот срещу цена в размер на 414 150 неденоминирани лева /договорът е сключен по време на брака му с втория ответник/. В декларация от 06.10.2014 г., с нотариална заверка на подписа, ответникът Б. К. е декларирала, че съпругът й Ц. К. не е действителния собственик на земята, а е участвал в сделката ката скрит пълномощник на сина им В. К.. Съпругата на ищеца е дала показания, че ответниците са познавали продавачите на недвижимия имот и са предложили на ищеца да закупи имота, защото те нямали необходимите средства. Същият се съгласил, но при самото сключване на сделката не си носил зеления паспорт и тъй като баща му присъствал на прехвърлянето, двамата се уговорили да се впише имота на негово име и при удобен момент да се върнат правата на ищеца. Ц. К. подписал декларация, че е действал като скрит пълномощник и че истинският купувач на имота е синът му. Тази декларация се намирала в ищеца, но баща му я скъсал, на което унищожаване на документа свидетелката присъствала. След това майката на ищеца издала декларация, в която удостоверила неговото право на собственост върху имота.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че с оглед твърдяната от ищеца персонална симулация, а именно че баща му е участвал в сделката като подставено лице, подлежат на установяване по делото три сделки – между продавача и действителния купувач, която е желана, но прикрита; между продавача и привидния купувач, изразена в нотариалния акт, която е привидна и като такава – нищожна, и между действителния и привидния купувач- упълномощаването от първия на втория да придобие имота; както и специалната цел – да се укрие страната по сделката на страната на купувача. Формирал е извод, че издадената от втория ответник декларация не може да послужи за пълно разкриване на твърдяната от ищеца симулацията, тъй като не съдържа волеизявлението на всички страни по сделката. Обратният документ, изхождащ от неучаствалия в сделката съпруг и удостоверяващ действителните отношения между страните по него не обвързва другия съпруг, който не е подписал документа и има значение на начало на писмено доказателство за разкриване на симулацията по смисъла на чл. 165, ал. 2 от ГПК. Прието е, че свидетелските показания на съпругата на ищеца не установяват правнорелевантните по делото факти, необходими за разкриване на твърдяната персоналната симулация – съществуване на съглашение между продавача и ищеца да прикрият действителния купувач на имота с вписване в договора като купувач първия ответник, който привидно изпълнява ролята на едната от страните по сделката. Посочено е, че симулацията не е установена и от събраните по делото писмени доказателства за вложени от ищеца средства при построяването на сгради в процесното дворно място по съображения, че това влагане би могло да е в резултат на други правоотношения между страните.
Като основание за допускане на касационно обжалване касаторът сочи, че в решението си въззивният съд се е произнесъл по въпросите – дали симулацията се установява само със свидетелски показания на очевидци или с всички доказателствени средства; писмените документи, от които може да се направи извод за волята на страните и да се обоснове тяхното житейско поведение могат да се приемат като доказателства въз основа на които да се изграждат правни доводи; достатъчно ли е съдът да направи извод, че искът не е доказан и следва ли в мотивите на своя акт да каже защо счита, че писмените доказателства не установяват правно-релевантни факти. Поддържа се, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се релевират и останалите две основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК без във връзка с тях да се сочат конкретни правни въпроси.
Ответниците по жалбата считат, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано предвид липсата на предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставки за ангажиране компетентността на касационната инстанция по спора.
Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на делото, обусловил правните изводи на решаващия съд по спорния предмет /ТР № 1/09 г. на ОСГТК на ВКС/, при което произнасянето по него е в отклонение от задължителната съдебна практика, респ. в противоречие с друго влязло в сила съдебно решение или произнасянето на касационната инстанция по този въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационното обжалване в случая не са налице.
По първите два поставени въпроса във въззивното решение липсва произнасяне, тъй като в случая са изложени съображения, че от събраните по делото гласни доказателства не е установена по категоричен начин твърдяната от касатора симулация и че от писмените доказателства не може да се направи извод за волята на страните при сключването на сделката, а не е прието, че симулацията се установява само със свидетелски показания на очевидци и че с писмени доказателства не могат да се установяват правнорелевантни факти. Освен това по въпроса за доказателствените средства, допустими при разкриване на симулацията, е налице изобилна съдебна практика, с която обжалваното решение е съобразено. Също така въпросите са формулирани по начин, който ги свързва с конкретната фактическа обстановка по спора, поради което същите не предполагат даване на принципни отговори относно тълкуването и приложението на приложими по делото правни норми. Същите се отнасят до преценката на доказателствата по делото, която е предоставена на решаващия съд и не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване.
Казаното важи и за следващия формулиран от касатора правен въпрос, тъй като в случая съдът е изложил съображенията си защо счита, че от представените по делото писмени доказателства за вложени от касатора средства при строителството на сградите в дворното място не могат да се направят категорични изводи за отношенията между страните при сключването на договора. По този въпрос не е и налице твърдяното от касатора допълнително основание за допускане на касационното обжалване, тъй като задължението на съда да основе фактическите си констатации на събраните по делото доказателства следва от пределно ясната формулировка на чл. 235, ал. 2 ГПК, която не допуска колебания при нейното тълкуване и изясняване на действителния й смисъл и по приложението на тази разпоредба е налице изобилна съдебна практика.
Във връзка с останалите две релевирани основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК не са формулирани конкретни правни въпроси от обуславящо значение за изхода на делото, по които въззивният съд се е произнесъл в решението си и по отношение на които да се преценят допълнителните основания за допускане на касационното обжалване, а вместо това са заявени доводи и твърдения за незаконосъобразност на изводите на въззивния съд, според които касаторът не е доказал по несъмнен начин твърдяната персонална симулативност на договора за покупко-продажба, а оттам и принадлежността в неговия патримониум на претендираното право на собственост върху процесния недвижим имот, които имат отношение не към преценката на основанията за допускане на касационното обжалване, а към тази за евентуална неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Тази преценка е релевантна не при допускане на касационното обжалване, а във фазата на разглеждане на касационната жалба след допускането й до разглеждане. Освен това касаторът се позовава на противоречие с ТР № 1/13г. на ОСГТК, т.1, с която е прието, че при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушаване не е въведено като основание за допускане на касационно обжалване, без да сочи коя императивна материалноправна норма не е приложена от въззивния съд и в какво се състои противоречието с това тълкувателно решение. Не е налице такова и с представените във връзка с релевираното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК четири решения на ВКС.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответниците по касация сторените от тях разноски в настоящото производство в размер на 500 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 1799 от 16.11.2015 г., постановено по в. гр. д. № 1710/2015 г. на Пловдивския окръжен съд.
О с ъ ж д а В. Ц. К. от [населено място] да заплати на Ц. Н. К. и Б. Д. К. от същия град сумата 500 лв./петстотин лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: