О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 293
София, 10.05.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 04.04.2012 две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
изслуша докладваното от председателя (съдията) ЗЛАТКА РУСЕВА
дело №253/2012 година
Производството е по член 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба,подадена от Н. С. В. и В. Д. В.,чрез пълномощника им адвокат Т. В.,против решение №365/22.12.2011г. на Хасковски окръжен съд,постановено по гр.д.№757/2011г. по описа на същия съд,с което се потвърждава решение №536/25.08.2011г. по гр.д.№2624/2010г. по описа на Районен съд Хасково.
В изложението си,приложено към касационната жалба,касаторите заявяват,че са налице основанията предвидени в член 280 ал.1,т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,като формулират/цитирам/:
„процесуалноправни въпроси относно правомощията на въззивната инстанция в хипотезата на член 272 ГПК,които са съществени за изхода на спора,а именно:
-в кои случаи при потвърждаване на първоинстанционнното решение съдът следва задължително да мотивира своето решение и в кои случаи може да препрати към мотивите на първоинстанционния съд,
-липсата на изрична препратка към мотивите на първоинстанционното решение и неизлагане на собствени мотиви по основни спорни въпроси по делото следва ли да обоснове отмяна на въззивното решение,като неправилно,поради допуснато процесуално нарушение”,които са разрешени в противоречие с: ТР №1/04.01.2001г. по гр.д..№1/2000г.,
-Решение №324/22.04.2010г. по гр.д.№1413/2009г. ІV го на ВКС,постановено по реда на член 290 ГПК,според което предвидената от закона възможност за въззивния съд да препрати към мотивите на първоинстанционния съд при потвърждаване на решението му,не дава основание на последния да откаже изобщо излагането на собствени мотиви по съществото на спора,
-Решение №990/24.03.2010г. по гр.д.№47/2009г.,гк,Іго,според което разпоредбата на член 272 ГПК не освобождава въззивния съд от задължението да изложи мотиви към решението,в което да даде отговор на напрвените пред него оплаквания,
-Решение №3/02.02.2011г. по гр.д.№1000/2010г. по описа на ВКС,ІVГО,според което ако в уволнителната заповед липсва описание на дисциплинарното нарушение,но в нея има изрично позоваване на друг документ,който е доведен до знанието на работника,по-рано или със самата заповед,то изискването на закона за мотивиране на заповедта е било изпълнено.
С оглед на така поставените въпроси,касаторите навеждат доводи ,че съдът не е изложил мотиви по посочените писмени и гласни доказателства ,във връзка с давността,както и цитираните твърдени по предявения от ищците,настоящи касатори по насрещния им иск.
В точка втора от изложението си касаторите посочват следните материалноправни въпроси,по които въззивния съд се е произнесъл,а именно/цитирам/:
„-приложими ли са в конкретния случай забраните,установени в член 40 от ЗПИНМ /отм/,след като по делото със СТЕ е установено,че дворното място от 240,25 кв.м може да бъде обособено в самостоятелен парцел,тъй като отговаря на изискванията на параграф 43 от ППЗПИНМ/отм/,а от друга страна е установено,че за имот с пл.№2014 с обща площ 900кв.м по плана от 1957г. са били отредени два парцела-VІІІ-2014 с площ 420кв.м и VІІ-2014 с плщ392кв.м,включващ предвидената площ от 240,25кв.м,
-какво е значението на член 181 ал.1 от ЗТСУ относно давността изтекла до влизане в сила на ЗТСУ на 01.06.1973г.” които са решение в противоречие с
-ТР №76/01.06.1967 по гр.д.№42/1967г. на ОСГК на ВС-относно възможността част от парцел да може да бъде предмет на отчуждителна сделка,завет и на придобивна давност,ако частите на които се разделя парцела са с размери,които според разпоредбите на параграф 39-46 ППЗПИНМ/отм/ могат да бъдат обособявани в самостоятелни парцели,
-Решение №673/21.02.1983г. по гр.д.№4066/1982г.,Іго,ВКС,относно запазването на изтеклата до влизане в сила на ЗТСУ придобивна давонст върху части от дворищнорегулационни парцели,ако частите могат да бъдат обособени в самостоятелни парцели по правилата действали догтогава.
В точка трета от изложението си твърди,че съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос относно намерението за владение на целия процесен имот,в хипотезата на член 79 от ЗС,във връзка с извършените от касаторите действия след 1993г. по ограждане на имота,създаване на подобрения,декларирането му,разрешено в противоречие с цитираните решения на ВКС,постановени по реда на ГПК/отм/.
С решаващите си мотиви,въззивният съд е констатирал,че първоначално предявеният иск е с правна квалификация член 34 ал.1 от ЗС,за делба на наследството на общия наследодател на страните П. Д. М.-починал на 16.06.1979г. и оставил за законни наследници:И. П. С.-дъщеря,Г. П. М.-син-починал 20.05.1997г.-наследодател на А. В. М.,Н. Г. Г. и П. Г. Х.,всички ищци по заявения иск за делба срещу ответниците- наследници на сина на общия наследодател- С. П. М.-починал на 24.07.1982г.-Д. Т. Д.,М. С. Г.,Н. С. В. и П. С. Д.,като от удостоверение №78/07.09.1993г. на РС Хасково се установява,че М. С. Г. и П. С. Д. са се отказали от наследството на С. П. М..В срока за отговор по исковата молба ответницата Н. С. В. е депозирала от свое име и от името на съпруга си В. Д. В.,като необходим другар, насрещна искова молба с правно основание член 124 ал.1 ГПК,за признаване за установено по отношение на ответниците,останалите страни по делото,че ищците са собственици на процесния имот,предмет на делбата,на основание дарение,отказ от наследство и давностно владение,който е разгледан от първоинстанционния съд и е отхвърлен с постановеното от него решение.Въззивният съд е посочил,че сключената сделка-договор за покупко –продажба от 26.07.1957г.,съгласно нотариален акт №81/1957г.,по силата на който П. М. продава на сина си С. П. Д. 240,25 кв.м-част от дворище от 900 кв.м,пл.№2014 в кв.19 по плана на [населено място],относно придобиването на тази реално определена част от описания имот,съществува изрична забрана съгласно действащата към този момент разпоредба на член 40 от ЗПИНМ/отм/ и параграф 43А от ППЗПИНМ/отм/,като идентичен режим се въвежда и от ЗТСУ-член 59 който от 1973г. до изменението с ДВ бр.34/2000г. категорично забранява да се придобива по какъвто и да е начин реално обособена част от парцел,а след това изменение,е налице само възможността ако последния отговаря на посочените условия,както по ЗПИНМ,поради което е стигнал до извода,че тази реално обособена част не може да се придобие валидно въз основа на сделка или въз основа на упражнена придобивна давност,поради което правилно предявеният насрещен иск е отхвърлен като неоснователен.Освен това,въззивният съд е отбелязъл ,че разпитаните свидетели не доказват категорично владеене от страна на ищците по насрещния иск в режима на член 79 ЗС,че е имало демонстрирано владение с намерение за своене в десетгодишен срок,върху посочената в молбата част от имота.С изложението свои мотиви и с препращане на основание член 272 ГПК към мотивите,изложени от първоинстанционния съд,въззивният съд е потвърдил обжалваното решение.
С оглед изложеното, поставените въпроси за възможността на въззивния съд за препращане към мотивите на първонистанционния съд,при потвърждаване на решението му,съгласно член 272 ГПК,и задължението да изложи свои мотиви,постановеното с въззивното решение не е в противоречие,а напротив в съответствие с посочената практика,по тези правни въпроси.Това е така защото,наред с позоваването на член 272 ГПК от въззивния съд,последния е изложил и свои мотиви в обжалваното въззивно решение.
Относно формулираните в точка втора на изложението материалноправни въпроси,и цитираната задължителна практика,както и тази постановена в производство по ГПК/отм/,за съществуващите забрани по посочените действащи в различни периоди от време разпоредби на ЗПИНМ /отм/ и ЗТСУ/отм/,същите са по същество на спора,което е преценено и решено от съда,с оглед на установеното с доказателствата по делото.Така възприетото с решаващите мотиви на въззивния съд по приложението на горепосочените правни норми,съдържащи цитираните забрани, е в съответствие посочената практика на ВКС.
Във връзка с посоченото в точка трета от изложението на касаторите,по отношение на осъществяваното владение върху целия имот, се излагат отново твърдения на касаторите за осъществявано такова, в съответствие с хипотезата на член 79 ал.1 ЗС,които не кореспондират на приетото от съда с решаващите му мотиви,както вече бе посочено по-горе,и съдържат касационни оплаквания по смисъла на член 281 т.3 от ГПК,в подкрепа на които се цитира и съдебна практика.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №365/22.12.2011г. на Хасковски окръжен съд,постановено по гр.д.№757/2011г. по описа на същия съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: