О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 559
гр. София, 16.11.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на трети октомври, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 1269/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление [населено място], представлявано от управителя С. Д., чрез пълномощник адвокат А. А., срещу въззивно решение № 170/22.11.2017 г. по в. гр. д. № 450/2017 г. по описа на Апелативен съд – В.. Касаторът поддържа, че решението е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за постановяване на решението по правни въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на ВКС в тълкувателни решения и в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди се и наличие на очевидна неправилност на решението по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Поставят се процесуалноправните въпроси: липсата на обсъждане и произнасяне в решението на въззивния съд по въведените във въззивната жалба оплаквания и събраните по делото доказателства представлява ли процесуално нарушение; съдът задължен ли е при преценка на дадено обстоятелство от съществено значение за изхода на делото, да обоснове извода си само от обсъждане на едно доказателство, относимо към този факт или е длъжен да извърши съвкупна преценка на всички значими за това обстоятелство доказателства по делото и да изясни връзките между тях /по първия въпрос се сочи противоречие с решение № 411/03.12.2015 г. по гр. д. № 2987/2015 г., ВКС, ІV г. о., решение № 401/11.01.2012 г. по гр. д. № 327/2011 г., ВКС, ІІІ г. о. и решение № 126/09.05.2011 г. по гр. д. № 421/2009 г., ВКС, ІV г. о., а по втория – с решение № 296/05.04.2017 г. по гр. д. № 1776/2016 г., ВКС, ІV г. о./. Поставят се и въпросите: представлява ли неоснователно действие по смисъла на чл. 109 ЗС изградените в чужд имот енергийни обекти без сервитутни права и строителни книжа /решен в противоречие с ТР № 4/06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г., ОСГК, ВКС/; в чия тежест следва да се отнесе непровеждането на доказване на твърдени положителни факти, от които страната извлича изгодни за себе си правни последици /сочи се противоречие с решение № 2354/15.04.2010 г. по гр. д. № 673/2009 г., ВКС, І г. о. и решение № 222/24.06.2011 г. по гр. д. № 982/2010 г., ВКС, І г. о./; при представяне на нищожен административен акт като доказателство по делото, задължен ли е съдът да извърши инцидентен съдебен контрол относно неговата валидност съгласно чл. 17, ал. 2 ГПК /твърди се противоречие с решение № 230/31.01.2014 г. по гр. д. № 2252/2013 г., ВКС, І г. о./
Ответникът по касационната жалба – [фирма], със седалище и адрес на управление [населено място], чрез пълномощника си адвокат К. М., оспорва жалбата и счита, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК. Претендира присъждане на направените пред касационната инстанция разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:
С въззивното решение е потвърдено решение № 113/30.06.2017 г. по гр. д. № 211/2016 г. по описа на Окръжен съд – Шумен, с което са отхвърлени предявените от [фирма] срещу [фирма] искове с правно основание чл. 109 ЗС и чл. 59 ЗЗД за отстраняване на прокарания през имота на ищеца с идентификатор 83510.608.17 газопровод и изградените одорираща и катодна станция, както и за присъждане на обезщетение за неправомерното използване на горния имот за периода от м. юли 2006 г. до м. април 2016 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното й изплащане, като неоснователни и недоказани.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че с решение № 2-2РС/30.03.2006 г. по чл. 27а, ал.1 ППЗСПЗЗ на наследниците на Върба Б. С. е предоставено право на собственост върху земи по чл.19 ЗСПЗЗ, включително пасище, мера от 13,109 дка, местност „Я.“, представляващо имот № 000136 по плана за земеразделяне. След придобиване чрез дарение на част от имота с площ от 4 110 кв. м. от М. И. С., на 23.11.2006 г. последният продал на [фирма] описаното пасище. Съгласно съдебно – техническите експертизи процесният имот с идентификатор 83510.608.17 представлява част от имот с бивш № 000136 по КВС на[жк]. Одобреният със заповед № РД-25-973/12.07.2004 г. на кмета на [община] ПУП с обект – газоразпределителна мрежа на [населено място], както и одобреният с решение № 433 по протокол № 24 от 31.05.2005 г. на ОС Шумен ПУП, включват и имот № 000136 по КВС. В съответствие с одобрения проект е издадено разрешение за строеж № 233/29.07.2004 г., като екзекутивът отразява действителното трасе, преминаващо през имота, в съответствие с одобрения проект за монтаж на преместваемо съоръжение за обслужване и експлоатация на газоразпределителната мрежа, е издадено разрешение за строеж № 50/11.03.2005 г. Доказателствата относно графичната част на одобреното трасе установяват наличност на част от плана, от която е видно, че газопроводът навлиза до средата на имота на ищеца, като останалата част от план – схемата не е открита поради преместване на служби и архиви.
При изграждане на газопровода процесният имот е бил с трайно предназначение – земеделска земя, а със заповед № РД-25-446/23.03.2015 г. на кмета на [община] предназначението е променено в „База за събиране /изкупуване/, временно съхранение, транспортиране на черни и цветни метали и сплавите им, пластмаса, хартия и други видове отпадъци, разкомплектоване на ИУМПС и предварително третиране на ИУЕЕО“. Сервитутната зона, предвид промененото предназначение на имота, е по 40 см. от двете страни, а от общо заградената с оградна мрежа катодна и одорираща станция, цялата 41 кв. м., 31 кв. м. попадат в имота на ищеца. Плащането на сервитутното право за трасето извън урбанизираната територия е извършено на основание заповед № РД-25-270/13.03.2006 г. на кмета на [община] с платежни нареждания от 17.04.2006 г. на [фирма]. Въз основа на одобрения със заповед № РД-25-973/12.07.2004 г. ПУП и изплащане на обезщетението, със заповед № РД-25-575/02.05.2006 г. на кмета на [община] в полза на ответното дружество е учредено право на прокарване на газопровод с обща дължина 2176,5 м. в землище[жк], извън урбанизираната територия през общински поземлени имоти, в които е включен и имот № 136.
Съдът е изложил съображения, че за да е основателен искът по чл. 109 ЗС, ищецът следва да докаже, че соченото действие на ответника му пречи да упражнява правото си. Когато правото на собственост е придобито при вече изградена инсталация, от значение е наличието на обстоятелства, водещи до извод за пречки относно осъществяване на правата на собственика в пълен обем.При липса на други данни за датата на влизане в сила на решението на ОСЗ, с което праводателите на ищеца се легитимират като собственици на имота,за най-ранна следва да се приеме датата на вписване в Службата по вписване на разпореждането с него – 07.06.2006г. Към датата на определяне на дължимото обезщетение – 13.03.2006 г. и към датата на изплащането му – 17.04.2006 г., процесният имот е бил собственост на [община], съответно плащането е надлежно осъществено на действителния собственик. Обсъден е начинът на възникването на сервитутите съобразно чл. 64, ал. 4 Закона за енергетиката, както и разположението на сервитутните зони, съобразно местоположението на енергийните обекти – чл. 5 Наредба № 16/9.06.2004 г. за сервитутите на енергийните обекти. Констатирано е наличието и на двете предпоставки за възникване на сервитутното право по чл. 64 ЗЕ в полза на ответното дружество – влязъл в сила подробен устройствен план, с който се определя местоположението на имотите и изплащане на еднократно обезщетение на собственика от титуляра на сервитута.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.
Първите два въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите си всички въведени във въззивната жалба оплаквания, както и да извърши съвкупна преценка на всички доказателства по делото и изясни връзките между тях не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на въззивното решение. Въззивният съд съгласно установената практика на ВКС, вкл. посочената от касатора, е извършил обективна преценка на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, на събраните по делото писмени доказателства и заключения на съдебно – технически експертизи, изградени на база наличната документация, както и е обсъдил доводите и възраженията на страните, с оглед постановяването на законосъобразен съдебен акт. Ценил е доказателствата във връзка едни с други и съобразно тяхната доказателствена стойност, като е изложил собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, а именно, че в полза на ответното дружество по силата на закона и при наличието на предвидените предпоставки е възникнало сервитутно право по чл. 64, ал. 4 и ал. 5 ЗЕ, съответно възраженията на касатора за незаконосъобразност на изградения газопровод и станции към него са неоснователни. Във връзка с основното възражение на касатора, че без графична част на двата ПУП, не може да се установи дали газоразпределителната мрежа включва и процесния имот, са обсъдени влязлата в сила заповед № РД-25-973/12.07.2004 г. на кмета на [община] за одобрение на ПУП, решение № 433 по протокол № 24 от 31.05.2005 г. на ОС Шумен за одобряване на ПУП – парцеларен план за трасето извън урбанизираната зона, заключенията на вещите лица, като е прието, че процесният имот с идентификатор 83510.608.17 представлява част от имот с бивш № 000136, през който е предвидено прокарването на газопровода. Доказателство, че газопроводът минава през процесния имот, е и представеното становище от ОС „Земеделие и гори“ – [населено място]. Обсъдени са издадените въз основа на одобрени инвестиционни проекти разрешение за строеж № 233/29.07.2004 г. и разрешение за строеж № 50/11.03.2005 г., отнасящи се за процесния имот, както и че разрешените съоръжения за обслужване и експлоатация на газоразпределителната мрежа на [населено място] попадат в имот с бивш № 000136 по КВС на кв. Д. и в имот с идентификатор 83510.608.17 по КК на [населено място]. Местоположението на имотите е определено след съвкупна оценка на всички доказателства по делото, при съобразяване на факта, че е налична само част от графичната част, от която е видно, че газопроводът навлиза в процесния имот до средата му, като останалата част от план – схемата не е установена, доколкото данни не се съхраняват в общината и ДНСК по обективни причини. Последващата частична липса на графичната част на плана и на координатен регистър на проводите и сервитутите не води до друг извод – за липса на учредено право на прокарване за процесния имот.
Въпросът по приложението на чл.109 ЗС също не може да обуслови допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Така зададен той не кореспондира с установения факт на валидно възникнало по силата на закона сервитутно право в полза на ответника, даващо му право да осъществява действия в собствения на ищеца имот, без те да са неправомерни и неоснователни, както и с правните изводи на съда, че не всяко въздействие върху имота може да обоснове основателност на негаторния иск по чл. 109 ЗС, а само онова пряко или косвено посегателство или вредно отражение над обекта на правото на собственост, което го засяга неоснователно /в този смисъл ТР № 4/06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г., ОСГК, ВКС/. След съвкупна преценка на доказателствата по делото съдът е приел, че газопроводът е законно построен, въз основа на влязъл в сила ПУП, с който е определено местоположението на съответните имоти, инвестиционни проекти и строителни разрешения. Ищецът не е доказал, че изградената инсталация му пречи да упражнява правото си на собственост в пълен обем, а констатациите на вещите лица са, че е възможно да се направи съоръжение за преминаване на тежкотоварни автомобили, с оглед нормалното ползване на ищцовия имот съгласно неговото предназначение.
Въпросът за доказателствената тежест при твърдени положителни факти и последиците от недоказването, не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочената съдебна практика. Съгласно общото правило за разпределение на доказателствената тежест между страните всяка страна носи тежестта да докаже фактите, от които извлича изгодни за себе си правни последици, които именно за това претендира за настъпили. Изводът, че заповедта за учредяване на сервитут, е издадена върху имот – общинска собственост, е направен след разпределяне доказателствената тежест в процеса по реда на чл.154 ГПК, а именно всяка от страните да докаже положителните факти, от които черпи благоприятни правни последици и задължението на съда да приеме за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. След обсъждане на представените от страните доказателства съдът е приел, че обезщетението по чл. 64, ал. 4 и ал. 5 ЗЕ за възникване на сервитутното право е заплатено на действителния към релевантния момент собственик – [община].
Въпросът за необходимостта от извършване на инцидентен съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 ГПК е неотносим и не може да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване на решението, тъй като не е бил предмет на обсъждане и не е обусловил решаващата воля на съда. Основният извод за отхвърляне на предявените искове е възникването на сервитут по реда на чл. 64, ал. 4 ЗЕ, като ирелевантна за този извод е необходимостта от осъществяване на косвен контрол за валидност и законосъобразност по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК на представените административни актове на кмета на [община] – заповед № РД-25 последиците от упражняването на такъв контрол. Възраженията, че разрешението за строеж е издадено преди заплащане на обезщетението по чл. 64 ЗЕ и одобряване на парцеларния план касаят законосъобразността на процедурата по учредяване на сервитутното право и доколкото в ЗУТ е предвиден ред за обжалване на издадените разрешения за строеж и тяхната отмяна, не може да се изследва в настоящето производство.
Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК и направеното в отговора на касационната жалба искане, жалбоподателят следва да заплати разноски на ответника по касационната жалба [фирма] в размер на 1950 лв. /хиляда деветстотин и петдесет лева/ – възнаграждение за един адвокат, съгласно приложените доказателства.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 170/22.11.2017 г. по в. гр. д. № 450/2017 г. по описа на Апелативен съд – В..
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [фирма] разноски за производството по чл. 288 ГПК в размер на 1950 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: