О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 155
гр. София, 09.04.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети март две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 903/15г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Мюсюлманско вероизповедание, [населено място] срещу въззивно решение № 1077 от 09.06.14г., постановено по в.гр.д.№ 994/14г. на Пловдивския окръжен съд, 9 с-в,Софийския градски съд, ІІг с-в, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 12 от 10.01.14г. по гр.д.№ 1927/12г. на Карловския районен съд, 4 с-в, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от Мюсюлманско вероизповедание против [община] иск по чл.108 ЗС за ревандикация на част от поземлен имот с идентификатор 36498.502.9520 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място] с площ от 8754 кв.м., която част се припокрива с някогашния имот пл. № 412 по плана на града от 1948г., одобрен през 1966г., с площ на тази част от 930 кв.м.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че ищецът в първоинстанционното производство не е собственик на процесния имот, тъй като по делото не е установено неговият праводател – К. вероизповедна община да е придобила правото на собственост върху него преди 09.09.1944г. В имот пл.№ 412 по плана на града от 1948г. е съществувала сграда с площ от 183 кв.м./ съборената през 60-те години на миналия век „К. джамия”/, за която не е бил отреден терен. Имотът е отреден за обществени нужди – площад и зеленина и през 2001г. е актуван като публична общинска собственост. Прието е, че по делото липсват данни имотът да е бил незаконно отнет от праводателя на ищеца след 09.09.1944г. и поради това не може да се приеме, че същият е реституиран на ищеца по силата на чл.2, ал.2, вр. чл.3, ал.2 ЗВСОНИ, вр. с § 5 ПЗР на ЗВ. Изложени са и съображения, че според Устава за духовното управление и устройство на мюсюлманите в Царство България от 1919 г., който урежда реда за изземването на вакъфските имоти от техните управители (мютевелиите) и предаването им в собственост на местните мюсюлмански вероизповедни общини, това не е ставало автоматично, а по определен ред, който не е бил спазен, както и че позоваването от страна на ищеца на действали през годините вътрешни устройствени правила на изповеданието, не може да има за последица извод за принадлежността на правото на собственост, след като то не е пълно и положително установено по силата и въз основа на действащото българско право. На последно място съдът е приел, че имотът не е подлежал на реституция по ЗВСОНИ, тъй като към момента на влизане в сила на Закона за вероизповеданията на 01.01.03г. е представлявал публична общинска собственост.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпросите: 1. каква е правната природа на процедурата по §§ 168, 169 и 175 от Устава за духовното управление и устройство на мюсюлманите в Царство България от 1919 г. – регистърна такава за отразяване на настъпилото по силата на самия устав право на собственост върху недвижим вакъф, или конститутивна – ако не бъде извършена недвижимият вакъф остава под управлението на съответния мютевелия и не преминава в собственост на съответната местна мюсюлманска вероизповедна община и 2. съставлява ли физически акт на незаконно отнемане имот разрушаването на сградата и завземането на нейното дворно място, без провеждането на отчуждително производство за този имот.
Ответникът по жалбата счита, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК.
Според дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК, т.1 разяснения касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода на делото в мотивираното изложение по чл.284, ал.1, т.3 ГПК, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства.
В случая с оглед изложените от решаващия съд няколко съображения за отхвърлянето на предявения иск и по-конкретно предвид приетото съобразно задължителната практика на ВКС /Р № 184 по гр.д.№ 1319/10г. на ВКС, І г.о. и др./, че процесният имот към момента на влизане в сила на Закона за вероизповеданията е бил публична общинска собственост и като такъв не е подлежал на реституция по ЗВСОНИ, тези въпроси сами по себе си не обуславят изхода на спора и не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване.
Освен това касаторът не се позовава на противоречие с никаква практика, а посочените в т.4 на посоченото тълкувателно решение предпоставки във връзка с другото релевирано основание за допускане на касационно обжалване по отношение на поставените въпроси не са налице.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 1077 от 09.06.14г., постановено по в.гр.д.№ 994/14г. на Пловдивския окръжен съд, 9 с-в.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: