О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 409
гр. София, 19.10.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети септември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 907/17г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. К. М. от [населено място] срещу въззивно решение № 1320 от 21.10.16г., постановено по в.гр.д.№ 1914/16г. на Пловдивския окръжен съд, VI с-в, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е отменил решение № 222 от 23.06.16г. по гр.д.№ 1438/15г. на Асеновградския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от К. Т. Х. против К. К. М. установителен иск за собственост и вместо него е признал за установено, че ищцата е собственик на 1/2 ид.част от сграда с идентификатор 00702.530.173.2 по КК на [населено място] с площ от 26 кв.м., разположена в поземлен имот с идентификатор 00702.530.173, с предназначение селскостопанска сграда, на основание саморъчно завещание от Р. К. К. от 06.04.1992г.
По делото е установено, че Р. К. К. е притежавала в режим на съпружеска имуществена общност със съпруга си Б. Х. К. жилищна сграда, както и процесната стопанска сграда, построени въз основа на отстъпено право на строеж върху държавен парцел. По плана от 1973г. процесната сграда е отразена като “клозет”, а по следващия план от 1994г. като “МС” и понастоящем е с площ от 26 кв.м. и представлява сграда на допълващо застрояване – постройка за отоплителни материали и инвентар. Със саморъчно завещание от 06.04.1992г. Р. К. е завещала на ищцата в първоинстанционното производство К. Х. цялото си движимо и недвижимо имущество, с изключение на селскостопанските имоти. Ответникът се легитимира като собственик на 1/2 ид.част от жилищната и процесната сграда по силата на прехвърлителна сделка, като и на останалата 1/2 ид.част от последната по давност.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че процесната сграда не е била изключена от завещателното разпореждане, тъй като към момента на съставяне на завещанието е представлявала “клозет”, а не селскостопанска постройка, поради което ищцата е придобила 1/2 ид.част от нея по силата на това разпореждане. Изложени са и съображения, че по делото не е установено ответникът да е завладял притежаваната от ищцата 1/2 ид.част от постройката и да я е владял в продължение на 10 години, поради което не е станал неин собственик по давност.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС относно тълкуване волята на завещателката и института на приращението, както и че в противоречие с тази практика се дава възможност ищцата да ползва дворното място, на което не е собственик, както и че съдът се е произнесъл по въпроса обвързан ли е той с направените от страните фактически твърдения, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответницата по жалбата счита, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно тази разпоредба на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуално правен въпрос, който е: 1. решен в противоречие с практиката на ВКС; 2. решаван противоречиво от съдилищата; 3.от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Посоченият от касатора правен въпрос, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да конкретизира или уточни поставеният от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба или да допуска касационно обжалване по въпрос, различен от поставения, освен в случай на порок на решението, за който ВКС следи служебно. / ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т.1/.
В случая поставените от касатора въпроси са твърде общо формулирани за да могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. Наред с това не е налице никакво противоречие с представените няколко решения на ВКС /Р № 380 по гр.д.№ 580/10г., І г.о и др./, имащи отношение към тълкуване волята на завещателя, тъй като посочените с тях изисквания в тази насока са спазени. Именно изхождайки и от характеристиките на процесната постройка, притежавана от завещателката, която не представлява селскостопански имот /към момента на съставяне на завещанието е била тоалетна, а понастоящем се използва за съхраняване на отоплителни материали и инвентар, т.е. складово помещение към жилищната сграда/, въззивният съд е приел, че тази постройка не е изключена по волята на завещателката от направеното завещателно разпореждане. Останалата представена задължителна и незадължителна практика на ВКС / Р № 98 по гр.д.№ 52/15г., І г.о.; Р № 690 по гр.д.№ 74/99г.,V г.о. и др./ се отнася до различни от настоящата хипотези и с нея липсва противоречие, нито касаторът сочи в какво конкретно се изразява то.
Във връзка с настоящия казус следва да се отбележи, че съгласно задължителната практика на ВКС, намерила израз в Р № 96 от 01.07.15г. по гр.д.№ 1116/15г., ІІ г.о. когато въз основа на отстъпено право на строеж държавен имот е бил застроен с жилищна сграда и със спомагателни обслужващи постройки, които нямат самостоятелно предназначение, както е в случая, тези постройки са принадлежност към сградата на основното застрояване и съгласно чл.98 ЗС следват нейната собственост. Ето защо след като по силата на саморъчното завещание ищцата е придобила правото на собственост върху 1/2 ид.част от построената в дворното място жилищна сграда, тя се легитимира като собственик и на по 1/2 ид.част от всички намиращи се в него обслужващи постройки, без самостоятелно предназначение, независимо че не притежава право на собственост върху мястото.
Във връзка с релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 т.3 ГПК не са изложени никакви доводи за наличието на посочените в т.4 на цитираната тълкувателно решение предпоставки, които по поставения въпрос – обвързан ли е съдът с направените от страните фактически твърдения липсват.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание ч.78, ал.8 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по жалбата сторените от нея разноски в настоящото производство за адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 1320 от 21.10.16г., постановено по в.гр.д.№ 1914/16г. на Пловдивския окръжен съд, VI с-в.
О с ъ ж д а К. К. М. от [населено място] да заплати на К. Т. Х. от [населено място] сумата 300 лв./триста лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: