О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 368
гр. София, 03.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на пети юни, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 946/2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Ю. М., [населено място], [община], чрез процесуалния му представител адвокат В. Я., и К. Ю. И., [населено място], [община], чрез процесуалния му представител адвокат Д. Г., срещу въззивно решение № 232/10.12.2018 г. по в. гр. д. № 265/2018 г. по описа на Окръжен съд – Кърджали. Поддържат се оплаквания, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за постановяване на решението по правни въпроси, решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Въпросите са: 1. Следва ли въззивният съд да провери правилността на първоинстанционното решение в рамките на всички релевирани оплаквания във въззивната жалба? /твърди се противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, решение № 36/2018 г. по гр. д. № 3244/2017 г., ВКС, ІV г. о. и определение № 366/2018 г. по гр. д. № 5092/2017 г., ВКС, ІІІ г. о./; 2. Следва ли въззивната инстанция да се произнесе с нарочно определение по всяко едно от направените доказателствени искания във въззивната жалба? Следва ли въззивната инстанция да допусне доказателствени искания, направени по реда на чл. 147 ГПК, но недопуснати от първоинстанционния съд? Представляват ли същите такива по чл. 266, ал. 3 ГПК? /сочи се противоречие с определение № 383/2018 г. по гр. д. № 3648/2017 г., ВКС, ІІІ г. о., решение № 95/2016 г. по гр. д. № 5592/2015 г., ВКС, І г. о. и решение № 70/2016 г. по т. д. № 1202/2015 г., ВКС, І т. о./; 3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност? /твърди се противоречие с решение № 222/2018 г. по т. д. № 505/2017 г., ВКС, ІІ т. о., решение № 338/2018 г. по гр. д. № 706/2017 г., ВКС, ІV г. о. и решение № 16/2016 г. по гр. д. № 6670/2014 г., ВКС, І г. о./. Касаторите поддържат и наличие на очевидна неправилност на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Посочват, че липсват доказателства, сочещи идентичност между имотите, описани в нотариален акт № 173/1977 г., нотариален акт № 15/2005 г. и съществуващия понастоящем имот така, както е нанесен в ПУП на [населено място]. Въззивният съд не е обсъдил пълната липса на идентичност на безспорно основния индивидуализиращ белег на един недвижим имот – неговите граници. Налице е съществено разминаване между описанието на недвижимия имот в нотариален акт за дарение № 173/18.04.1977 г., с който ищцата се легитимира като собственик, и описанието на спорния имот в обжалваното решение, с площ от 1 466 кв. м. Разликата от 466 кв. м. между придобитото въз основа на дарение и признатото със съдебното решение е част от имота на ответниците /касатори/, което обосновава очевидната неправилност на въззивното решение.
Ответникът по касационната жалба – Ю. Б. Щ., [населено място], [община], чрез процесуалния си представител адвокат В. П., оспорва жалбата и счита, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК. Претендира присъждане на направените пред касационната инстанция разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:
С въззивното решение е потвърдено решение № 326/2018 г. по гр. д. № 350/2018 г. по описа на Районен съд – Кърджали, с което е признато за установено по отношение на С. Ю. М. и К. Ю. И., че Ю. Б. Щ. е собственик на основание договор за дарение, сключен с нотариален акт за дарение на недвижим имот № 173/18.04.1977 г., на поземлен имот с кад. № 83, кв. 12 по действащия план на [населено място], целият с площ от 1466 кв. м., ведно с построената в него полумасивна двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 66 кв. м., при граници на имота: север – улица, изток – имот с кад. № 84, юг – улица, запад – имот с кад. № 82, както и е отменен нотариален акт за собственост на недвижим имот по давностно владение и наследство № 71/21.12.2017 г. за признаване на С. Ю. М. и К. Ю. И. за собственици по давностно владение и наследство на поземлен имот № **** в кв. 12 по плана на [населено място], целият с площ от 1312 кв. м., при граници: север и юг – улици, запад – поземлен имот № **** и изток – поземлен имот № ****, ведно с построената в имота двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 71 кв. м., състояща се от две стаи, коридор, баня и тераса на първия етаж, и две стаи, коридор и тераса на втория етаж, обслужван от външно стълбище.
За да постанови решението си и след препращане към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 ГПК, въззивният съд е приел, че ищцата Ю. Щ. /Ю. Ш./ по силата на извършено в нейна полза дарение от Ю. А. А. /нотариален акт № 173/18.04.1977 г./ е придобила право на собственост върху неурегулирано дворно място от 1000 кв. м., в [населено място], ведно с построената в него двуетажна жилищна сграда, навес и плевня. До 1985 г. за селото не е имало изготвени и одобрени кадастрален, регулационнен и застроителен план, нито частична регулация. ПУП за селищната територия на [населено място], попадаща в околовръстния полигон на селото, обхващащ кадастрален и регулационен план, е изготвен и е одобрен със Заповед № 961/30.07.1985 г. на кмета на ОбНС СС К.. При действието на приетия ПУП, ищцата се е снабдила с нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по наследство № 15/16.06.2005 г., вече за ПИ с кад. № 83 в кв. 12 по плана на селото, с площ от 1466 кв. м., ведно с изградената в имота двуетажна полумасивна жилищна сграда със застроена площ от 66 кв. м., при граници на имота към 1977 г. и към 2005 г. от север и юг – улици, от изток – ПИ с кад. № 84 и от запад – ПИ с кад. № 82. Ответниците С. М. и К. И. са се снабдили с нотариален акт за собственост по давностно владение и наследство № 71/21.12.2017 г. на ПИ с кад. № 83, кв. 12 по плана на [населено място], с площ от 1312 кв. м., ведно с построената в него двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 71 кв. м. След приемане на ПУП от 1985 г. имотните граници на процесния имот с кад. № 83 не са променяни.
Съгласно експертното заключение спорният поземлен имот е с площ от 1457 кв. м., а двуетажната жилищна сграда – с площ от 78 кв. м., в процес на самосрутване, а съществувалите в имота помощни постройки, посочени в нотариалния акт от 1977 г. вече са самосрутени. Идентичността на имотите, посочени в нотариалния акт от 1977 г. и тези, посочени в нотариалните актове, издадени след 1985 г. /вкл. 2005 г. и 2017 г./ се извежда от приложените по делото скици, разписен лист към плана от 1985 г., и заключение на вещото лице. Процесният имот в разписния лист е вписан на името на Ю. Ш. по силата на нотариален акт № 173/1977 г., впоследствие отново е вписан на името на ищцата Ю. Щ. въз основа на нотариален акт № 15/2005 г., а след извършено механично зачертаване са вписани имената на ответниците – С. Ю. и К. Ю., въз основа на констативен нотариален акт № 71/2017 г. От разписния лист се установява още, че не процесният, а посоченият като източна граница на процесния имот – ПИ с кад. № 84 е записан на името на Й. С. Й. /Ю. С. М./ – наследодател на ответниците /съгласно декларация за идентичност на имена/. Твърдяната разлика в квадратурата на сградата се дължи на извършеното през 2017 г. неточно изчисление само въз основа на предоставени от заинтересованата страна графични данни; при описанието на квадратурата на сградата през 2005 г., за разлика от това през 2017 г., не е включена тераса на първи и на втори етаж, площта на които може да обясни разликата в квадратурата от 66 кв. м. /1977 г. и 2005 г./ до 71 кв. м. /2017 г./. По твърдяното нарушение на правилата за допускане на доказателства и направеното в този смисъл доказателствено искане от ответниците на основание чл. 266, ал. 3 ГПК, въззивният съд е посочил, че се е произнесъл с нарочно определение по чл. 267, ал. 1 ГПК, поради което не дължи произнасяне и с решението си.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.
Поставените от касаторите процесуалноправни въпроси, касаещи задължението на въззивния съд при проверка допустимостта, валидността и правилността на първоинстанционното решение да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства, като се произнесе в рамките на релевираните във въззивната жалба оплаквания, не могат да обусловят допускане касационно обжалване на въззивното решение на сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В съответствие с установената практика на ВКС, в т. ч. и посочените от касаторите решения, вкл. ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС по приложение на процесуалните правила, задължаващи решаващия съд да отдели спорните от безспорните по делото факти и обстоятелства и да прецени събраните в процеса доказателства с оглед спорните факти, твърденията и доводите на страните, въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и е посочил кои факти приема за установени и кои не. Произнесъл се е по всички доводи и възражения на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. Във връзка с оплакванията на ответниците във въззивната жалба, съдът е анализирал поотделно и в съвкупност писмените доказателства по делото – нотариален акт № 173/1977 г., нотариален акт № 15/2005 г., нотариален акт № 71/2017 г., скици, разписен лист, заключение на вещото лице, за установяване идентичността на процесния имот с имотите, описани в нотариалните актове, легитимиращи страните като собственици, като е изложил мотиви защо приема, че такава е налице. Останалите доводи на касаторите относно идентичността между имотите не обосновават самостоятелно допускане на касационно обжалване на въззивното решение, при липсата на поставен конкретен правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК в тази насока.
Въпросите: следва ли въззивната инстанция да се произнесе с нарочно определение по всяко едно от направените доказателствени искания във въззивната жалба и да допусне доказателствени искания, направени по реда на чл. 147 ГПК, но недопуснати от първоинстанционния съд, респ. представляват ли същите такива по чл. 266, ал. 3 ГПК, във връзка с оплакванията за допуснати процесуални нарушения чрез оставяне без уважение на доказателствените искания на касаторите по чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК, също не могат да обосноват противоречие на въззивното решение с посочената практика на ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд не е отрекъл правото на защита на касаторите и възможността да ангажират доказателства за изясняване на спорния предмет. Произнесъл се е по всички доказателствени искания съгласно разпоредбата на чл. 267, ал. 1 ГПК и е изложил съображения за недопустимостта им, предвид липсата на подаден отговор по чл. 131 ГПК, при съобразяване на настъпващите поетапно преклузии за посочване и събиране на доказателства в процеса. Решаващите съображения на въззивния съд за отхвърляне на доказателствените искания на касаторите са, че доказателствата не са нови, отнасящи се до нововъзникнали факти и обстоятелства, или новоузнати, които ответниците не са могли да посочат и представят своевременно, респ. не са били събрани в хода на процеса поради допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК, в какъвто смисъл са изложените оплаквания. С това съдът не се е отклонил от задължителната практика на ВКС относно основанията за допускане на доказателства във въззивното производство в хипотезата на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК – решение № 95/2016 г. по гр. д. № 5592/2015 г., ВКС, І г. о. и решение № 70/2016 г. по т. д. № 1202/2015 г., ВКС, І т. о. Настъпващата още с първоинстанционното производство преклузия за посочване и представяне на доказателства изключва възможността страната да поправи пред въззивната инстанция собствената си небрежност от попълване на делото с релевантни за спора доказателства. Касаторите не са изложили и съображения как отговорите на поставените въпроси ще допринесат за прилагането на закона и за развитието на правото. Наличието на трайна и непротиворечива практика на ВКС относно процесуалните задължения на въззивния съд като съд по съществото на правния спор и за предпоставките за попълване на делото с доказателства, съобразена при постановяване на обжалваното решение и липсата на необходимост от тълкуване на закона за остраняване непълноти на правните разпоредби и усъвършенстване на правоприлагането, изключват възможността за допускане на касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В останалата си част изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдържа само касационни оплаквания по правилността на въззивното решение във връзка с преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства, съответно обосноваността на изводите на съда, които не могат да послужат като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване в производството по предварителна селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК, тъй като са различни от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Липсват и съмнения обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, което да обуславя служебното му допускане до касационен контрол.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК и направеното в отговора на касационната жалба искане, жалбоподателите следва да заплатят разноски на ответника по касационната жалба Ю. Б. Щ., [населено място], [община], в размер на 500 лв. /петстотин лева/ – възнаграждение за един адвокат, съгласно приложените доказателства.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 232/10.12.2018 г. по в. гр. д. № 265/2018 г. по описа на Окръжен съд – Кърджали.
ОСЪЖДА С. Ю. М. и К. Ю. И., двамата от [населено място], [община], да заплатят на Ю. Б. Щ., [населено място], разноски за производството по чл. 288 ГПК в размер на 500 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: