О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 344
гр. С., 04.04.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети март две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 1301/10г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби вх.№ 128 от 24.06.10г. и вх.№ 135 от 01.07.10г. на М. М. С. от[населено място] (трето лице – помагач на страната на ответниците по иска) срещу въззивно решение № 119 от 20.05.10г., постановено по в.гр.д.№ 94/10г. на К. окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 277 от 04.11.09 г. по гр.д.№ 3625/08г. на П. районен съд, Х с-в, с което е М. И. А. – Ц. и А. Б. К.-Б. са осъдени на основание чл.108 ЗС да предадат на А. М. Т., Б. А. Т., Г. А. М. и Б. И. П. владението на овощна градина с площ от 2, 901 дка, находяща се в землището на[населено място], П. област, м.”К. т.”, съставляваща имот № 031005 по плана за земеразделяне, понастоящем поземлен имот № 38950.31.5 по кадастрална карта, одобрена със заповед № РД-18-84 от 06.12.07г. на изпълнителния директор на АГКК-С..
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че с нот.акт № 21/1997г. жалбоподателката М. С. е призната за собственик по наследство на процесния имот на основание влязло в сила решение на поземлената комисия от 27.101994г. по чл.14, ал.1, т.2 ЗСПЗЗ и чл.27 ППЗСПЗЗ и с нот.акт № 51/08г. е продала същия на ответниците по иска. С влязло в сила на 29.09.1997г. решение по адм.д.№ 1995/97г. на П. окръжен съд е изменен одобрения план за земеразделяне на землището на[населено място], като процесният имот е отреден на ищците в първоинстанционното производство и е образуван нов парцел, който е отреден в собственост на жалбоподателката, която е участвала като заинтересовано лице по делото. Въз основа на това съдебно решение, с две решения на поземлената комисия от 23.12.05г. правото на собственост върху процесния имот е било възстановено на ищците, а върху образувания нов парцел – на третото лице помагач.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че с влязлото в сила съдебно решение е отречено правото на собственост върху процесния имот на третото лице – помагач и че същото не е могло да прехвърли права на ответниците по иска, респ. че понастоящем собственици на същия са ищците. Във връзка с направеното от третото лице – помагач възражение, че е придобило правото на собственост върху имота по давност е прието, че не е допустимо в това производство то да претендира самостоятелни права върху него. Наред с това е прието, че по делото не е доказано наличието на елементите на фактическия състав на чл.79, ал.1 ЗС.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационна жалба вх.№ 128 от 24.06.10г. се сочи, че е налице основанието по чл.280, ал.1 т.1 ГПК, тъй като съдът е решил по различен начин един и същ материалноправен и процесуалноправен въпрос и в противоречие с наличните доказателства, установяващи факти със съществено значение за правилното решаване на делото, което е свързано с осъществяване на задълженията на ВКС, чрез върховния съдебен надзор да осигурява точното и еднакво прилагане на законите.
В изложението към касационна жалба вх.№ 135 от 01.07.10г. се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите допустимо ли е в производство по чл.108 ЗС възражение за придобиване на процесния имот по давност и дали това възражение може да бъде направено от трето лице-помагач, които са решени в противоречие с практиката на ВКС. Поддържа се също, че противоречи на практиката на ВКС и изложеното от съда съждение, че съдебното решение по административно дело, с което се изменя планът за земеразделяне конституира едната страна като собственик, независимо че другата страна притежава необезсилен титул за собственост – констативен нотариален акт, както и становището му, че с решение по административно дело могат да се признават или отричат вещни права върху недвижими имоти.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение поради липсата на сочените предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно дадените с ТР № 1/09г., ОСГТК, т.1 задължителни разяснения формулирането на материалноправния или процесуалноправния въпрос е задължение на касатора и същите трябва да са от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. ВКС разполага с правомощия единствено да уточни поставените от него въпроси, но не и да ги извлича от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, респ. от касационната жалба.
В разглеждания случай в изложението към първата касационна жалба не са формулирани конкретни, обуславящи изхода на спора правни въпроси, а вместо това са направени общи касационни оплаквания за неправилност на постановеното решение, поради което същата не следва да се допуска до разглеждане, още повече, че противоречие между обжалваното решение и представената с това изложение незадължителна практика на ВКС, респ. ВС не съществува.
Поставените в изложението към втората касационна жалба два въпроса във връзка с придобивната давност сами по себе си не обуславят изхода на спора, с оглед приетото от решаващия съд, че дори направеното възражение да се приеме за процесуално допустимо, то е неоснователно. Освен това представената с него незадължителна практика на ВКС няма отношение към тях, нито към останалите два въпроса (доколкото може да се приеме, че са налице такива), поради което и противоречие с нея не е налице.
С оглед на казаното подадените от М. М. С. касационни жалби не следва да се допускат до разглеждане.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателката следва да бъде осъдена да заплати на ответниците по жалбата А. М. Т., Б. А. Т., Г. А. М. и Б. И. П. направените от тях разноски в настоящото производство в размер на 1 200 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 119 от 20.05.10г., постановено по в.гр.д.№ 94/10г. на К. окръжен съд.
О с ъ ж д а М. М. С. от[населено място] да заплати на А. М. Т., Б. А. Т., Г. А. М. и Б. И. П. от[населено място] сумата 1200 лв./хиляда и двеста лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: