О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 366
гр. София, 03.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети май, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр.дело № 630/2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби, подадени от И. К., [населено място],представлявана от адвокат Д. П., от Н. А. К., [населено място],представлявана от адвокат Д. П. и от Б. Х. М. – Н. и Н. Н. Н.,гр.С., чрез процесуалния им представител адвокат Т. М., срещу въззивно решение № 1969/24.07.2018г. по гр. д. № 434/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд.
Н. К. обжалва въззивното решение в частта, с която е уважен предявеният срещу нея иск за признаване за установено, че М. Т. Б. – В. и В. Б. В. са собственици на основание чл.79 ЗС по силата на изтекла придобивна давност на 7/8 ид.ч. от недвижим имот – самостоятелен обект в сграда с идентификатор ****, апартамент, находящ се в [населено място], ж.к.Б. /подробно описан/. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличието на основанията по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 и ал.2 ГПК за допускане касационно обжалване на решението.Поставят се следните въпроси: 1.Приложима ли е презумпцията на чл.69 ЗС между съсобственици, при които юридическият факт, от който произтича съсобствеността е наследяване.Какви действия следва да предприеме съсобственикът съвладелец, за да превърне държането във владение; 2. Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си като обсъди всички обстоятелства по делото вкл.доводите и възраженията на страните и посочи кои от релевантните за делото факти счита за установени и кои намира за недоказани. Какво трябва да бъде съдържанието на мотивите към решенията на всяка инстанциите по същество. Сочат се решения на ВКС. Касаторът развива съображения и за недопустимост на въззивното решение. Твърди, че искът е недопустим, тъй като спорът за собствеността върху имота е разрешен с влязло в сила решение по гр.д.№1582/2005г.на Софийски апелативен съд. Развити са и съображения за очевидна неправилност на обжалваното решение във връзка с незачитане на приетото в мотивите на влязлото в сила съдебно решение.
И. К. обжалва въззивното решение в частта, с която а е уважен предявеният срещу нея иск за признаване за установено, че М. Т. Б. – В. и В. Б. В. са собственици на основание чл.79 ЗС по силата на изтекла придобивна давност на 7/8 ид.ч. от недвижим имот – самостоятелен обект в сграда с идентификатор ****, апартамент, находящ се в [населено място], ж.к.Б. /подробно описан/. Изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК към тази касационна жалба е идентично по съдържание с изложението към касационната жалба на Н. К., в т.ч. с поставените правни въпроси и посочените основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
Б. М. – Н. и Н. Н., обжалват въззивното решение в частта, с която е уважен предявеният срещу тях иск за признаване за установено, че М. Т. Б. – В. и В. Б. В. са собственици на основание чл.79 ЗС по силата на изтекла придобивна давност на 7/8 ид.ч. от посочения по-горе недвижим – апартамент. В приложението по чл.284,ал.3, т.1 ГПК имот са изложени твърдения за постановяване на решението по правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления по въпросите : 1.Приложима ли е презумпцията на чл.69 ЗС между съсобственици, при които юридическият факт, от който произтича съсобствеността е наследяване.Какви действия следва да предприеме съсобственикът съвладелец, за да превърне държането във владение; 2.Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си като обсъди всички обстоятелства по делото вкл.доводите и възраженията на страните и посочи кои от релевантните за делото факти счита за установени и кои намира за недоказани. Какво трябва да бъде съдържанието на мотивите към решенията на всяка инстанциите по същество. Сочат се решения на ВКС.
Ответниците по касационните жалби М. Т. Б. – В. и В. Б. В., [населено място], считат че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по съображения в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустими.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С въззивното решение е потвърдено решение № 5147/2015 г., по гр. д. № 7385/2015 г. на Софийски градски съд в обжалваната част, с която е признато за установено по иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.79 ЗС, по отношение на И. Т. К., Н. А. К., Б. Х. М. – Н. и Н. Н. Н., че М. Т. Б. – В. и В. Б. В. са собственици, на основание чл.79 ЗС, по силата на изтекла придобивна давност, на 7/8 идеални части от недвижими имот – самостоятелен обект в сграда с идентификатор ****, представляващ апартамент №29, в [населено място], [жк], /подробно описан/.
Въззивният съд е обсъдил доводите за недопустимост на предявения иск и след преценка на доказателствата по делото е приел следното : Предявеният иск по реда на чл.124 ГПК, чл.79 ЗС е да се признае за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици по силата на изтекла в тяхна полза придобивна давност, на недвижим имот-самостоятелен обект в сграда с идентификатор ****, представляващ апартамент № 29 /подробно описан/. Ищците твърядт, че през 1985г. със заповед на председателя на ИК на СНС е отчужден недвижим имот, собственост на бащата на ищцата Т. Б., който е обезщетен с две двустайни жилища -едното за нуждите на семейството му, а другото за нуждите на семейството на пълнолетната му дъщеря М. Б.. Според действащия към този момент ЗТСУ/отм./ собствеността върху имотите, отстъпени като обезщетение се придобива по силата на заповедта по чл.100 ЗТСУ /отм./, като въз основа на тази заповед с протокол от 1987г. ищците, които вече били съпрузи, са въведени във владение на апартамент № 29, а другият – №10 бил предоставен в собственост на Т. и К. Б..
Ищците твърдят, че са придобили собствеността чрез непрекъснато, явно, несъмнено и необезпокоявано владение на апартамент № 29 в продължение на периода от 1987 г. до момента. На 21.07.1989г. Т. Б. починал и оставил за свои наследници по закон –съпругата си К. Б. и низходящи – ищцата М. Б. и ответниците –И. К. и Й. П.. На 11.05.1992г. К. Б. и И. К. дарили на ответницата Н. К. 6/8 ид.ч. от него. Ищцата предявила против Н. К. установителен иск по отношение на процесния имот, но този иск бил отхвърлен. На 30.01.2008г. Н. К. продала на Н. Н. 6/8 ид. ч. от имота. Ищците са предявили срещу ответниците иск за собственост, основан на придобивно основание – заповед по чл.100 ЗТСУ /отм./, но искът бил отхвърлен с влязло в сила решение, поради липса на прехвърляне в предписаната от закона форма.
Въззивният съд е приел за установени фактическите твърдения в исковата молба относно отчуждаването на недвижим имот през 1985г. обезщетяването на собственика Т.Б. с две жилища: едно за нуждите на двучленното му семейство и едно за двучленното семейство на дъщеря му М.Б. по реда на чл.98 ЗТСУ/отм./ Проследил е разпоредителните сделки след смъртта на Т. Б., през 1989г., който е оставил за свои наследници по закон съпругата си К. и дъщерите си М., И. и Й., а именно : К. Б. и И. К. са дарили на Н. К. 6/8 ид.ч. от процесния апартамент с нот.акт №146/1992г.,а с нот.акт № 160/1997г. Н. К. е дарила на М. Б. 1/8 ид. ч. от него. С нот. акт № 79/1997г. за собственост върху жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятия по ЗТСУ/отм./ М. Б. е призната за собственик на процесния апартамент. С договор за покупко-продажба по нот.акт № 13/2009г. Н. К. е продала на Н. Н. 6/8 ид. ч. от същия имот. През 1998г. М. Б. е предявила против Н. К. установителен иск за собственост по отношение на ответницата, за 6/8 ид.ч. от процесния апартамент. От решения на СГС, САС и ВКС се установява, че е отхвърлен предявеният от ищцата М.Б. срещу Н. К. положителен установителен иск за собственост върху 6/8 ид. ч. от имота /решение от 17.01.2008г. по гр.д. № 1416/06г. на ВКС, ІІ г.о./.
По предявен от настоящите ищци срещу И. К. и Й. П. положителен установителен иск за правото на собственост върху процесния апартамент, основано на Заповед № РД-41-1991/07.10.1986г. по чл.100 ЗТСУ /отм./ е постановено влязло в сила решение № 3237/2013г. по гр.дело № 14755/2011г. на СГС. Прието е,че не е установено наличие на искане по чл.102 ЗТСУ /отм./ – в писмена форма с нотариална заверка на подписа, с което правоимащият Т.Б. прехвърля на свой родственик /ищцата М.Б./ правото на обезщетяване с жилище. Молбата от правоимащия до СНС не е с нотариална заверка на подписа. Липсва „прехвърляне в предвидената от закона форма за действителност – писмена с нотариална заверка на подписите“, поради което имотът не е станал нейна собственост на заявеното придобивно основание заповед по чл.100 ЗТСУ /отм./.
По предявения през 2009г. от Н. Н. против М. Б. иск за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на апартамента е постановено решение от първоинстанционния съд, но липсват данни да е влязло в сила.
Въззивният съд е обсъдил гласните доказателства във връзка с твърдяното давностно владение, както и писмените във връзка с плащането на консумативи и теглене на кредит за изплащане на имота. За неоснователно е приел възражението на ответниците за недопустимост на иска, поради това, че спорът между страните за собствеността на имота е разрешен с влязло в сила решение, с което искът по чл.124 ГПК на М. Б., основан на придобивно основание заповед по чл.100 ЗТСУ /отм./, е отхвърлен. Заявеното с настоящия иск придобивно основание е оригинерно – непрекъснато давностно владение, установено от 1987г.
Правото на собственост се придобива чрез правни сделки, по давност или чрез друг правен способ, предвиден в закона. Исковата защита на правото на собственост предполага посочване на основанието, на което се твърди, че то е придобито, защото това очертава предмета на спора и на доказване и е израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Съдът, сезиран с иск за собственост се произнася само в рамките на посоченото от ищеца придобивно основание, защото това е предмет на иска и само по него се създава сила на пресъдено нещо с диспозитива на решението.
По предявен иск за собственост ищецът не е длъжен да изложи изчерпателно всички основания и незаявените от него в исковата молба придобивни основания не се преклудират.След влизане в сила на решение по иск за собственост, няма пречка и е допустимо, ищецът да предяви нов иск за собственост върху същия имот срещу същия ответник, но на друго основание, дори и това основание да е съществувало към момента на висящността на първото дело / решение № 476 от 26.10.2010 г. по гр.д.№ 907 от 2009 г., ВКС, ІІ г.о./ Придобивната давност е оригинерно основание за придобиване право на собственост- способ за придобиване на право на собственост или ограничено вещно право чрез фактическото упражняване съдържанието на това право след изтичане на определен в закона период от време. Фактическият състав два елемента: владение и изтичане на определен срок. За придобиването по давност е необходимо на първо място да бъде установено владение върху имота. Съгласно чл.68, ал.1 от ЗС, владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. От това легално определение на правния термин владение се извличат двата основни признака на владението като юридически факт: обективен – упражняване на фактическа власт върху вещ /corpus/ и субективен – държане на вещта като своя /animus/, които следва да са осъществени едновременно. Освен главните признаци на владението, следва да са осъществени и допълнителните му признаци, които конкретизират и допълват първите: владението да е постоянно и непрекъснато; да е несъмнително, спокойно, т.е. придобито без насилие и да е явно, т.е. да не е установено по скрит начин, тайно от предишния владелец. До момента в който предполагаемото от закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може да се придобие и правото на собственост. При наличие на позоваване, правните последици – придобиване на вещното право – се зачитат от момента на изтичане на законно определения срок съобразно елементите на фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС и по чл. 79, ал. 2 ЗС /ТР № 4/17.12.2012г. на ОСГК постановено по т.д. № 4/2012г./. От приетите по делото писмени доказателства, както и от свидетелските показания, се установява, че след построяването на жилищния блок през 1987г. ищците /в брак от 1980г./ са започнали да упражняват фактическата власт върху имота по силата на заповедта по чл.100 ТЗСУ (отм.), с която в обезщетение на бащата на ищцата е предоставен апартаментът с отбелязване в акта „за нуждите на дъщеря му“. В чл. 69 ЗС е въведена презумпция, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. В случая упражняваната от ищците фактическа власт е израз на волята и разбирането им, че апартамент № 29 е тяхна собственост. Намерението им да държат вещта за себе си е изразено по ясен (несъмнен) начин, който не буди съмнение за отричане на чуждата власт по отношение на вещта и не допуска чужди действия. Установеното по делото цялостно поведение на владелците-ищци не изразява каквото и да е съмнение в намерението им да упражняват фактическата власт върху целия апартамент единствено за себе си, осъществявайки всички правомощия на собственика в рамките на установения срок на придобивна давност. Ищцата е инициирала действия по защита на правото си на собственост чрез водените през годините съдебни спорове. Владението е спокойно (не е установено чрез насилие), явно е – фактическата власт се упражнява така, че всеки заинтересован, в т.ч. и ответниците са научили за това и не е установено по скрит начин и тайно от предишен владелец. В случая владението на ищците не се основава на правно основание, годно да ги направи собственици и необходимият срок за придобиване на имота по давност е 10 години и който е изтекъл. След като са получили апартамента са го владяли в периода след 1987г. като фактическата власт не е смущавана по никакъв начин, вкл. от ответниците.
За да се приеме, че давността се прекъсва с предявяване на иска – чл. 116, б. „б“ ЗЗД вр. чл. 84 ЗС, е необходимо собственикът да е предявил установителен или ревандикационен иск срещу владелеца. Разпоредбите не се прилагат в настоящия случай – давността не е прекъсвана нито с предявения иск през 1998г. от М. Б. против Н. К. по чл.124 ГПК, нито с иска по чл.124 ГПК, предявен през 2011г. срещу всички настоящи ответници. Материалноправните последици на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ и на чл. 116, б. „б“ ЗЗД вр. чл. 84 ЗС – спиране и прекъсване на придобивна давност, настъпват само по отношение на придобивна давност в полза на ответници по водени искови производства, а не и спрямо придобивна давност в полза на ищците по тези производства. Предявяването на собственически иск нито спира, нито прекъсва собствената придобивна давност на ищеца върху спорната вещ.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР №1/2009 г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства.
Поставените въпроси не могат да предпоставят допускане касационно обжалване, тъй като не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, в т.ч. посочената от касаторите. Според нея въззивният съд трябва да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Той трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. С оглед оплакванията във въззивната жалба, трябва да бъдат обсъдени и всички доводи и възражения на страните, които имат значение за решението по делото с оглед постановяването на законосъобразен съдебен акт /в този смисъл е и практиката на ВКС – решение № 138/03.10.2017 г., гр.д. № 5037/2016 г., III г.о.; решение № 354/30.10.2015 г. по гр.д. 1398/2015 г., ІV г.о., решение № 7/08.02.2012 г., гр.д. № 510/2011 г., II г.о., решение № 217/09.06.2011г. по гр.д. № 761/2010г., ІV г.о./. В случая въззивният съд, в съответствие с практиката на ВКС, в т.ч. и ТР № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК, е обсъдил в съвкупност всички доказателства по делото. Извършил е преценка на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и на всички доводи и възражения на страните. Съдът е преценил събраните по делото доказателства /писмени и гласни/ във връзка с твърденията и доводите на страните. Въз основа на тях е приел, че владението е установено от ищците приживе на собственика на имота /с негово съгласие с оглед волята му този имот да бъде на дъщеря му/ и то не е обезпокоявано от ответниците по иска.Въпросът за приложимостта на ТР№1/2012г., ОСГК, ВКС е неотносим, доколкото то разглежда приложимостта на презумпцията по чл.69 ЗС между съсобственици, когато съсобствеността произтича от юридически факт, различен от наследяването. При наследяването /както е прието и в посоченото от касаторите решение №4/2013г. по гр.д.№418/2012г./ като общо правоприемство владението преминава по право към наследниците, независимо от това, че е възможно един от тях да остане в наследствения имот. В случая за начален момент на владението на ищците въззивният съд е приел 1987г., /когато наследодателят Б. е бил жив/ и имотът е бил предоставен на ищците по воля на собственика, а явно демонстрираното владение от тяхна страна, не е оспорвано нито от последния, нито впоследствие от наследниците. Освен това ищцата е инициирала действия по защита на правото си на собственост срещу ответниците чрез водените съдебни спорове. При тези изводи и констатации на въззивния съд е неотносима сочената от касаторите практика на ВКС. След като е налице формирана практика на ВКС по поставените въпроси и тя е съобразена от въззивния съд, то не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Не са налице и основанията по чл.280,ал.2 ГПК – недопустимост и очевидна неправилност на решението. Доводите на касаторите, че е налице сила на пресъдено нещо по спора за собственост, поради което искът е недопустим, са неоснователни. Правото на собственост, претендирано от ищците срещу настоящите ответници на основание влязла в сила заповед по чл.100 ЗТСУ /отм./ и молба за прехвърляне на правата на обезщетения собственик по чл.102 ЗТСУ /отм./, е отречено с влязло в сила решение. Заявеното придобивно основание по настоящото дело е давностно владение по чл.79 ЗС. Въззивният съд е съобразил установената съдебна практика относно обективните и субективни предели на СПН като е приел, че влязлото в сила решение, с което е отхвърлен искът за собственост на ищците, основали правото си на собственост на друго придобивно основание, не води до недопустимост на настоящия процес. Не е налице пререшаване на въпроса за правото на собственост в нарушение на чл.298,ал.1 ГПК относно обективните предели на СПН,които се разпростират само до спорното право. Въззивният съд е приел, че за ищците не е преклудирана възможността да претендират право на собственост на друго, непредявено по приключилото дело, придобивно основание. При липса на идентитет на предмета на спора по двете дела, е неоснователно позоваването на наличие на СПН като пречка за разглеждане на спора.Поддържаните доводите и за очевидна неправилност на решението не могат да предпоставят допускане на касационно обжалване на това основание. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.На ответниците по кассация не следва да се присъждат разноски в производството по чл.288 ГПК, тъй като липсва искане и дани такива да са направени.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1969/24.07.2018г. по гр. д. № 434/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: