О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 65
гр. София, 11.04.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова ч. гр. дело № 935/2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Н. И. Н. и С. И. Н., [населено място], чрез пълномощника им адвокат П. П., срещу определение № 55/26.01.2018 г. по в. ч. гр. д. № 30/2018 г. на Варненски апелативен съд.
В изпълнение на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към частната касационна жалба е приложено изложение на касационните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК с формулирани правни въпроси: 1. Формира ли се сила на пресъдено нещо относно посочения размер на извършените подобрения от добросъвестния владелец, когато не е налице осъдителен диспозитив в решението и изрично в мотивите си съдът е заявил, че силата на пресъдено нещо не обхваща вземането за подобрения поради обстоятелството, че същите са упражнени чрез възражение, а не с насрещен иск. 2. Налице ли е хипотезата на чл. 298, ал. 4 ГПК – формирана сила на пресъдено нещо по възражението по предходното дело за извършени подобрения, след като в ал. 4 изрично е посочено, че решението влиза в сила само по отношение на разрешените с него искания и възражения за право на задържане и прихващане, но не и за правото на подобрения. Жалбоподателите поддържат основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК /ред. след изм. ДВ, бр. 86/2017 г./ за допускане касационно обжалване на въззивното определение, с твърдение, че е налице противоречива практика по въпроса дали направеното под формата на възражение искане за задържане на имота до заплащане на подобренията се ползва със сила на пресъдено нещо. Прилагат практика на ВКС.
Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, ВКС взе предвид следното:
С обжалваното определение е потвърдено определение № 1099/ 19.12.2017 г. по гр. д. № 555/2017 г. на Добричкия окръжен съд в частта, с която е прекратено на основание чл. 299, ал. 2 ГПК производството по предявения от Н. И. Н. и С. И. Н. срещу [фирма] иск по чл. 72, ал. 1 ЗС за заплащане на сумата от 143 000 лв., представляваща увеличената стойност на недвижим имот, вследствие на извършените от ищците подобрения, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до пълното погасяване на вземането.
За да потвърди определението, въззивният съд приел, че са предявени искове с правно основание чл. 72, ал. 1 ЗС за заплащане сумата от 143 000 лв., представляваща увеличената стойност на поземлен имот с идентификатор 72624.611.252 по кадастралната карта на [населено място] с площ 1005 кв.м., ведно с построените в него сграда с идентификатор 72624.611.252.1 със застроена площ 71 кв.м., и сграда с идентификатор 72624.611.252.2 със застроена площ 471 кв.м., в резултат на направените в него подобрения, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до пълното погасяване на вземането, и иск за сумата от 38 484,08 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 19.03.2015 г. до 09.11.2017 г. От приложените решение № 278/21.06.2013 г. по гр.д. № 51/2012 г. на Добрички окръжен съд и решение № 63/30.04.2014 г. по в.гр.д. № 87/2014 г. на Варненски апелативен съд, влязло в сила на 19.03.2015 г., съдът е установил, че между страните по делото – Н. И. Н. и С. И. Н. и [фирма] е воден иск по чл. 108 ЗС, по който [фирма] е признат за собственик на посочения поземлен имот, а жалбоподателите са осъдени да му предадат владението. В полза на последните е признато право на задържане на имота на основание чл. 72, ал. 3 ЗС до заплащане на сумата, с която се е увеличила стойността му в резултат от извършени от тях подобрения – 143 000 лв. Съдът е приел, че под обективни предели на силата на пресъдено нещо, се разбира предметът, за който силата на пресъдено нещо важи, спорът за който не може да се пререшава. Изключенията от принципа, че само спорното право е предмет на силата на пресъдено нещо, са посочените в чл. 298, ал. 4 ГПК възражение за право на задържане за извършени подобрения от добросъвестен или приравнен на добросъвестния владелец на чужд имот срещу иска за собственост, предявен от собственика на този имот, и възражение за съдебна компенсация срещу предявен иск за насрещно еднородно вземане, по които също се формира сила на пресъдено нещо. Последица от разрешения със сила на пресъдено нещо спор е неговата непререшаемост – чл. 299, ал. 1 ГПК. Тъждеството на спорния предмет и идентичността на страните по приключилия с влязло в сила решение спор по новото дело обуславя отвода за пресъдено нещо и прекратяване на производството по второто дело. В случая е налице хипотезата на чл. 298, ал. 4 ГПК, тъй като по възражението за извършени подобрения на настоящите ищци – ответници по предходното дело /Н. И. Н. и С. И. Н./ срещу иска по чл.108 ЗС е формирана сила на пресъдено нещо, която препятства повторното предявяване на същото материално право с иск по чл.72, ал. 1 ЗС. Предявеният иск е недопустим и производството по него подлежи на прекратявяне на основание чл. 299, ал. 2 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., приема, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 за допускане касационно обжалване на определението, поради следното:
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в чл.280, ал.1 ГПК.
Поставените от касаторите правни въпроси са релевантни за изхода на делото. Налице е общата предпоставка за допускане касационно обжалване на въззивното определение. Липсват обаче посоченото от жалбоподателите специално основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Изводите на въззивния съд не са в противоречие, а в съответствие с посочената от касаторите практика на ВКС. В чл.298, ал. 4 ГПК е въведено изключение от принципа, че само спорното право е предмет на силата на пресъдено нещо, като това изключение се отнася за две насрещни права на ответника, предявени от него не чрез насрещен иск, а чрез възражение – възражението за право на задържане /чл.72, ал. 3 ЗС/ и възражението за прихващане /чл. 91 ЗЗД/. Съгласно установената съдебна практика правото на задържане е акцесорно, обезпечително право на владелеца – кредитор срещу собственика – длъжник правна гаранция за добросъвестния владелец, че ще удовлетвори вземането си за извършените по време на владението върху процесния имот подобрения /ТР № 48/3.04.1961 г.,ОСГК, определение № 45/2012 г. по ч.гр.д. № 495/2011 г., ВКС, І г.о./. Силата на пресъдено нещо на решението се разпростира по отношение на възраженията на ответника за подобрения, за които той има право на задържане /определение № 45/2012 г. по ч.гр.д. № 495/2011 г./. В определение № 903/2013 г. по ч. т. д. № 3015/2013 г., ВКС, II т. о. се приема, че с пределите на СПН съгласно разпоредбата на чл. 298, ал. 4 ГПК се разпростират не само по отношение на акцесорната претенция по чл. 72, ал. 3 ЗС, но и спрямо самото материално право, което тя обезпечава. Предявеното чрез възражение материално субективно право за заплащане на извършени в чужд имот подобрения законът индивидуализира посредством обезпечението му като право на задържане. Доколкото правото на задържане представлява мярка, която обезпечава заплащането на подобренията, съдът е длъжен да присъди стойността им /решение № 1105/2008 г. по гр. д. № 4931/2007 г., ВКС, ІІ г.о./, като силата на пресъдено нещо се разпростира както по отношение на признатото право на задържане, така и по отношение на стойността на подобренията, въпреки липсата на осъдителен диспозитив на решението. В този смисъл не е допустимо упражнилият чрез възражение за задържане на имота своето право наново да предявява иск за същите подобрения /определение № 605/2014 г. по ч. гр. д. № 3670/2014 г., ВКС, ІІІ г.о./. Възражението за задържане обхваща и искането за плащане на увеличената стойност на имота, дължаща се за направените подобрения /ТР № 111/1962 г., ОСГК, ВКС/. Приложеното определение № 362/2014 г. по ч. гр. д. № 2453/2014 г., ВКС, III г.о. не може да се приеме като относимо, тъй като е постановено при различна фактическа обстановка. С него е разгледан въпрос за допустимост на последващо предявен иск по чл.74 ЗС след извършено в предходен процес прихващане на вземане за подобрения с насрещно вземане по чл.59 ЗЗД. Тоест правото да се иска заплащане стойността на извършени в чужд имот подобрения е било упражнено в отделен процес чрез иск по чл. 74, ал. 1 ЗС, а не чрез възражение за право на задържане в рамките на висящ процес по предявен иск за собственост, както е в настоящия случай. Определение №511/2011г. по ч.гр.д.№457/2011г., І г.о. също касае случай на извършено в приключил съдебен процес прихващане с вземане от подобрения до определен размер и не може да се приеме за относимо. Както при действието на чл. 221, ал. 2 ГПК /отм./, така и съгласно разпоредбата на чл. 298, ал. 4 ГПК, въпреки редакционната й промяна, няма основание силата на пресъдено нещо да се ограничава само до признатото право на задържане, а не и до стойността на подобренията, които задържането само обезпечава.
От изложеното следва, че въззивният съд в съответствие с установената съдебна практика е приел, че по възражението за задържане на имота до изплащане стойността на подобренията се формира сила на пресъдено нещо, с оглед чл. 298, ал. 4 ГПК, и повторно заведеното дело между същите страни, с предмет – заплащане стойността на извършените подобрения, заради които се упражнява право на задържане е недопустимо и следва да бъде прекратено. Силата на пресъдено нещо е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка, поради която страните изгубват правото си на иск относно същото материално право. Необходима последица от правоустановяващото й действие се явява непререшаемостта на правния спор. Непререшаемостта обезпечава стабилността на правоустановяващото и регулиращото действие на силата на пресъдено нещо срещу опасността от противоречиво решение по същия спор между същите страни.
Липсват твърдения на жалбоподателите за съответни пороци на определението, които да обосновават очевидната му неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК. Налице е само формално позоваване на разпоредбата.
С оглед горното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане касационно обжалване на определението.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 55/26.01.2018 г. по в. ч. гр. д. № 30/2018 г. на Варненски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: