О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 519
гр. София, 19.10.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети септември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 1118/18г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. С. С. и С. М. С. от [населено място] срещу въззивно решение № 303 от 12.12.17г., постановено по гр.д.№ 267/17г. на Кюстендилския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушения на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е отменил решение № 11 от 13.01.15г. по гр.д.№ 833/13г. на Кюстендилския районен съд и вместо него е отхвърлил като неоснователни предявените от касаторите против А. Е. А. и В. М. А. искове с правна квалификация чл.108 ЗС за ревандикация на 47 кв.м., представляващи част от земеделски имот с идентификатор 41112.34.20 по КККР на [населено място], м.”Г.”, както и иска им по чл.59 ЗЗД за заплащане на сумата 10,97 лв., представляваща обезщетение за ползване на имота за периода 18.05.09г. до 18.04.2013г.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че с нот.акт № 107/09г. ищцата в първоинстанционното производство В. С. С., по време на брака ? с втория ищец, е закупила поземлен имот с идентификатор 41112.34.20 по КККР на [населено място], м.”Г.”, с площ от 941 кв.м., а с договори за покупко-продажба и за дарение /нот.актове № 17/02г. и № 17/02г./ ответникът А. А., по време на брака му с втория ответник, е придобил овощна градина с площ от 1,500 дка, в т.ч. процесната част, представляваща имот № 034172. Северозападната граница на имота на ответниците е обща с имота на ищците,която е материализирана с ограда, състояща се от бетонни колове и бодлива тел. От направените измервания вещото лице по делото е установило, че общата ограда навлиза в имота на ищците – откъм лицевата страна с 0,42 м., а в дъното на имотите с 0,92 м., като ответниците владеят 35 кв.м. от имота на ищците, в която са засадили 35 бр. лози. Оградата е направена през 2002г. на мястото на съществувала стара ограда, като при изграждането ? е присъствал праводателят на ищците, който не се е противопоставял.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че по отношение на ответниците е осъществен фактическият състав на чл.79, ал.2 ЗС и че същите са придобили процесната част от имота на ищците по давност. С оглед на това предявените искове по чл.108 ЗС и чл.59 ЗЗД са приети за неоснователни.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: 1. Може ли съдът да обоснове решението си само на избрани от него доказателства без да обсъди останалите доказателства, както и доводите и възраженията на страните и 2. Възможно ли е позоваването на добросъвестно владение съгласно чл.70, ал.2 ЗС, при положение, че представените от ответниците по делото доказателства не сочат наличието на правни основания по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС.
Ответниците по жалбата считат, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т.1-3 на чл.280, ал.1 ГПК, респ. да е налице вероятна нищожност или недопустимост, или очевидна неправилност на обжалваното решение.
Поставеният от касатора правен и въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/.
В случая поставените от касаторите правни въпроси не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване, тъй като по отношение на тях не са налице посочените предпоставки за това.
Първият поставен въпрос не е решен в противоречие с посочената от касаторите практика на ВКС /ТР № 1/09г на ОСГТК, р № 24 по гр.Д 4744/08г., І г.о. и Р № 127 по гр.д.№ 1321/09г. 1 ІV г.о./, тъй като изискванията за обсъждане на доказателствата относно релевантните за спора факти и доводите и възраженията на страните в случая са спазени. Двата въпроса се поставят от касаторите във връзка с техния довод, че сключените с нот. актове №№ 16 и 17 от 2002г. договори за покупко-продажба и дарение не се отнасят до имот № 034172, който е съседен на техния, а ответниците се легитимират като собственици на този имот с констативен нот.акт № 60/08г., без наличие на данни на какво основание са придобили собствеността върху него и кога, който не кореспондира с установените поделото факти, тъй като нот.акт № 60/08г. е издаден по реда на чл.587, ал.1 ГПК въз основа на посочените по-горе документи за собственост, а не по обстоятелствена проверка. С оглед на това по втория поставен въпрос във въззивното решение липсва произнасяне и същият не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Освен това въпросът дали ответниците са владели спорната част от имота на годно правно основание или без наличие на такова в случая и не обуславя изхода на спора, тъй като от 2002 г. до предявяването на ревандикационния иск през 2013г. е изтекъл и 10-годишният давностен срок по чл.79, ал.1 ЗС.
Не са налице и основанията по чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване, нито касаторите се позовават на тях.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК, вр. с чл.38, ал.2, вр. с ал.1, т.3 ЗА и чл. 9, ал.3 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения касаторите следва да заплатят на пълномощника на ответниците по касация адв. Г. Д. от АК-К. адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 303 от 12.12.17г., постановено по гр.д.№ 267/17г. на Кюстендилския окръжен съд.
О с ъ ж д а В. С. С. и С. М. С. от [населено място] да заплатят на адв. Г. Д. от АК-К. адвокатско възнаграждение в размер на 500 /петстотин лева/ лв.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: