О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 198
гр. София, 16.05.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети април две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 2168/14г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] срещу въззивно решение № 399 от 14.12.2013г., постановено по в.гр.д.№ 734/13г. на Пернишкия окръжен съд в отхвърлителната му част с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 378 от 03.06.13г. по гр.д.№ 7680/11г. на Пернишкия районен съд, ІІ с-в, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от [община] срещу „ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ” [населено място] за признаване за установено на основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. с § 7, ал.1, т.7 ПЗРЗМСМА, че ищецът е собственик на сграда-енергийно съоръжение – трафопост „Фурна” със застроена площ от 29 кв.м., находящ се в УПИ І, кв.73 по плана на [населено място], [община].
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че процесният трафопост е изграден през 1953г. и е актуван като държавна собственост през 1973г., като първоначално е бил предоставен за ползване на Електрификационен район – П., а към момента на влизане в сила на ЗМСМА е предоставен за стопанисване и включен в баланса на държавно предприятие „Електроснабдяване” П., чийто правоприемник е ответното дружество.
За да отхвърли предявения иск на предявеното основание съдът е приел, че предпоставките на § 7, ал.1, т.7 ПЗРЗМСМА за трансформация на държавната собственост върху трафопоста в общинска не са били налице, тъй като същият не е обект на общинската инфраструктура с местно значение, доколкото енергийната система е единна и непрекъсваема и трафопостът не може да се разглежда като отделен изцяло самостоятелен обект на собственост, а само като част от тази система, която е била държавна – чл.2,ал.1, чл.4, ал.1 ЗЕ /отм./ и чл.68 ЗЕЕЕ/отм./. Наред с това е прието, че не е налице и втората предпоставка за уважаването на иска, тъй като имотът е включен в баланса на търговско дружество.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК по въпросите: 1. при наличието на положителните и съответно липса на отрицателните предпоставки, визирани в нормите на чл.7, ал.1 и ал.2 ЗМСМА обектът на спора – енергиен обект сграда-трафопост преминал ли е в общинска собственост към момента на влизане на този закон в сила – 17.09.1991г.; 2. ако съответният енергиен обект /трафопост/ обслужва само обекти на територията на една община, представлява ли той част от общинската инфраструктура по смисъла на § 7, ал.1 ЗМСМА; 3. допустимо ли е съдът при липсата на каквато и да било първична счетоводна документация за надлежно заприходяване на спорния обект в баланса на електроразпределителното дружество към релевантния момент – 17.09.91г. да приеме, че същият е предоставен за стопанисване и управление и е заприходен в баланса му по презумпция, че това става по силата на Закона за енергетиката /отм./; 4. след преминаване на дейността по електроразпределение от държавното предприятие в търговското дружество [фирма], преминали ли са трафопостовете в патримониума на търговското дружество, ако не са били записани в баланса на държавното предприятие към влизане в сила на ЗМСМА – 17.09.1991г., респ. ако липсва каквато и да било документация, от която да се установи надлежно вписване в баланса; 5. каква е доказателствената стойност на счетоводните записвания и длъжна ли е страната, която се позовава на тях, при условията на пълно и главно доказване да установи, че са редовно водени; 6. длъжен ли е съдът да укаже на страната, която се позовава на счетоводни записвания, че е нейна доказателствената тежест да установи редовността на тези записвания и 7. допустимо ли е ВКС по пътя на тълкуването да придава обратно действие на материалноправна норма и в частност на § 7, ал.2 ПЗРЗМСМА, създавайки задължителна практика по реда на чл.290 ГПК, след като законодателят по силата на императивната норма на чл.14, ал.1 ЗНА не й е придал такова действие.
Ответникът по жалбата счита, че касационно обжалване на посоченото въззивно решение не следва да се допуска. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
По първия поставен въпрос във въззивното решение липсва произнасяне, респ. същият не е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение, тъй като искът е отхвърлен не защото е прието, че въпреки наличието, респ. липсата на предпоставките на § 7, ал.1 и ал.2 ПЗРЗМСМА трафопостът не може да премине в собственост на общината по силата на закона, а е прието обратното – че положителните предпоставки липсват, а отрицателните са налице.
Вторият въпрос е решен в съответствие със задължителната практика на ВКС /Р № 258 по гр.д. № 1679/09г. на ВКС, І г.о./, според която тези съоръжения по принцип са станали собственост на енерегоразпределителните дружества, поради което и представеното Р № 1337 по гр.д.№ 4282/07г. на ВКС, ІV г.о. /незадължителна практика/, с което е прието друго не може да послужи като основание за допускане на касационното обжалване /Р № 921 по гр.д.№ 2704/08г. на ВКС, І г.о. се отнася до имоти, върху които са изградени енергийни обекти, а не за самите обекти/. С оглед на това и тъй като не се налага тази практика да бъде променяна, не е налице и релевираното основание по чл.280, ал.1 т.3 ГПК, по отношение на което релевантни доводи не са изложени.
Доколкото въззивният съд в съответствие със задължителната практика на ВКС е приел, че първата предпоставка по § 7, ал.1, т.7 ПЗРЗМСМА не е налице, тъй като същият не е обект на общинската инфраструктура с местно значение, следващите четири въпроса сами по себе си не обуславят изхода на спора и същите не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване, а освен това същите не са решени в противоречие с представената от касатора във връзка с тях практика на ВКС , отнасяща са до различни от настоящата хипотези.
Съществувалото противоречие в съдебната практика до влизане в сила на новия ГПК по отношение на седмия поставен въпрос вече е преодоляно с постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС / Р № 244 по гр.д.№ 99/09г., Р № 96 по гр.д.№ 3122/08г. на ВКС, І г.о. и др./, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване на решението и по този въпрос, тъй като същото е съобразено с тази практика.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по жалбата сторените от него разноски в настоящото производство в размер на 240 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение въззивно решение № 399 от 14.12.2013г., постановено по в.гр.д.№ 734/13г. на Пернишкия окръжен съд.
О с ж д а [община] да заплати на „ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ” [населено място] сумата 240 лв./двеста и четиридесет лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: