О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1230
гр. София, 17.12.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети ноември две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 848/10г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. И. И. и И. Г. А. от[населено място] срещу въззивно решение № VІ-106 от 11.02.2010 г., постановено по гр.д.№ 589/09г. на Б. окръжен съд, VІ състав с оплаквания за неправилност, поради допуснати нарушения – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е оставил в сила решение № 1091 от 07.08.09г. по гр.д.№ 2717/07г. на Б. районен съд, с което са уважени предявените от НК “Ж. инфраструктура”,[населено място] против И. Г. А. и Н. И. И. искове по чл.108 ЗС за предаване владението на апартамент № 41, находящ се в[населено място], ж.к. М. рудник, бл. 456, вх.В, ет.1 и с което са отхвърлени частичните насрещни искове по чл.74, ал.2, вр. с чл.72, ал.1 и 2 ЗС за заплащане на всеки от ищците по 4750 лв.
По делото е установено, че процесният апартамент е частна държавна собственост /АЧДС № 2641/28.08.02г./ и че същият е бил предоставен за управление на ищеца в първоинстанционното производство, който е държавно предприятие по смисъла на чл.62, ал.3 ТЗ. През 1982г. лицето Г. А., който е бивш съпруг на ответницата и баща на ответника, е бил настанен в жилището със семейството си на основание чл.18, ал.1 ЗНО /отм./ от началника на Ж. при СО “Б.”. Г. А. и Н. А. са бивши служители на Б., като трудовите им правоотношения са прекратени съответно през 1991г. и 1993г., поради дисциплинарно уволнение и съкращаване на щата. През 1994г. бракът между двамата е прекратен, като процесното жилище е предоставено за ползване от майката и родените от брака непълнолетни деца. Със заповед № 4830 от 02.05.95г. по гр.д.№ 1029/94г. на БРС наемното правоотношение е прекратено, като наемателят Г. А. е осъден да предаде на наемодателя имота при условията на чл.38, ал.2 ЗНО/отм./, а ответниците са заплащали наем за жилището до 2007г., когато им е предложено друго жилище, но същите са отказали да се настанят в него.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че предпоставките на чл.108 ЗС за уважаването на ревандикационния иск са налице. Възражението на ответниците, че са придобили имота по давност е прието за неоснователно по съображения, че те не са били владелци на имота, а негови държатели. С оглед на това за неоснователни са приети и насрещните искове.
Като основание за допускане на касационно обжалване касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите може ли държавата да се конституира като носител на правото на собственост върху недвижим имот единствено въз основа на акт за държавна собственост, надлежно оспорен по делото, както и чия е доказателствената тежест при оспорване на акта за държавна собственост, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът по жалбата счита, че същата не следва да се допуска до разглеждане.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение поради липсата на сочените предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК.
В случая жалбоподателите не се позовават на задължителна практика на ВКС (постановления на Пленума на ВС, приети при действието на ЗУС или ТР на ОС на гражданската и търговската колегия на ВКС, приети при действието на З., респ. на решения на ВКС по чл.290 ГПК) и доколкото липсва противоречие на обжалваното решение с такава практика следва да се приеме, че основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.
Основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК би било налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение правен въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение, постановено по граждански спор.
В разглеждания случай противоречие между обжалваното решение и представеното от касаторите решение на ВКС № 1444 по гр.д.№ 265/07г. липсва, тъй като с него е разгледана различна от настоящата хипотеза (с решението за неоснователен е приет ревандикационен иск, тъй като отбелязването в акта за държавна собственост на бившия собственик на имота не съдържа конкретно и обстоятелствено посочване на юридическото лице и доколкото по делото не са били ангажирани никакви доказателства в подкрепа на положителен извод кое персонифицирано дружество и на какво основание е притежавало в собственост съответния имот). Същото се отнася и за представеното Р № 226 по гр.д.№ 293/08г. на ВКС, с което е прието, че при липсата на други доказателства актуването на описани в акт държавна собственост сгради не доказва обстоятелството, че те са били собственост на държавата, тъй като настоящият случай е друг – имотът е приет за държавен не само поради съставения акт за държавна собственост, а и въз основа на другите данни по делото. Представеното определение № 188 по ч. гр.д.№ 211/09г. на ВКС, с което не е допуснато касационно обжалване на въззивно определение не попада в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК е също не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване.
Другото посочено основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК би било налице, когато произнасянето на съда по обуславящ изхода на спора материалноправен или процесуалноправен въпрос е свързано с тълкуване на закона, в резултат на което ще се стигне до отстраняване на непълноти и неясноти; когато съдът за първи път се произнася по поставения въпрос или когато се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго. В случая релевантни доводи във връзка с посочените предпоставки не са изложени, а освен това във връзка с поставените въпроси съществува съдебна практика, която не се налага да бъде променяна, поради което следва да се приеме, че и това основание за допускане на касационно обжалване не е налице.
С оглед на казаното подадената от Н. И. И. и И. Г. А. касационна жалба не следва да се допуска до разглеждане.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателите следва да бъдат осъдени да заплатят ответника по жалбата направените от него в настоящото производство разноски в размер на 700 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение въззивно решение № VІ-106 от 11.02.2010 г., постановено по гр.д.№ 589/09г. на Б. окръжен съд, VІ състав.
О с ъ ж д а Н. И. И. и И. Г. А. от[населено място] да заплатят Национална компания “Ж. инфраструктура”,[населено място] сумата 700 лв./седемстотин лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: