О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 508
гр. София, 11.12.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 1947/17г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. И. П. от [населено място] срещу въззивно решение № 1501 от 24.11.16г., постановено по в.гр.д.№ 1768/16г. на Варненския окръжен съд, ІІ с-в, в уважителната му част с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е отменил частично решение № 1551 от 19.04.16г. по гр.д.№ 4911/15г. на Варненския районен съд, ІХ с-в, и вместо него е осъдил на основание чл.31, ал.2 ЗС Н. И. П. да заплати на Маргаритка И. П. сумата 1211,33 лв., а общо на Маргаритка И. П. и Р. П. И. сумата 2422,66 лв. представляващи обезщетения за лично ползване на апартамент № 25, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] за периода 02.07.12г.- 18.03.15г. съобразно правата им върху имота 1/6 ид.част за Маргаритка П. и 2/6 ид.части за Маргаритка П. и Р. И. в режим на СИО, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 04.05.15г. до окончателното им изплащане. В останалата му част, с която исковете са отхвърлени за разликите до предявените им размери първонстанционното решение е потвърдено.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че страните са били съсобственици на посочения апартамент при права 1/6 ид.част за М. И. П., 2/6 ид.части в режим на СИО за Маргаритка И. П. и Р. П. И. и 3/6ид.част за Н. И. П., който с влязло в сила решение от 25.02.14г. по гр.д.№ 305612г. на ВРС е изнесен на публична продан, а с постановление от 18.03.15г. на ЧСИ имотът е възложен на ищците по настоящото дело. В периода 06.12.11г.-18.03.15г. в имота е живяла ответницата, която с исковата молба по делбеното дело от 07.03.12г. е била поканена от ищците да им заплати обезщетение за едноличното ползване на имота, като в депозирания на 02.07.12г. отговор същата е поканила ищците да ползват имота заедно с нея съобразно правата в съсобствеността. Въпреки това, с оглед обстоятелството, че ищците са нямали ключ от жилището и ответницата не е оказала необходимото съдействие за осигуряване достъп до него, което е наложило извършване на въвод във владение от ЧСИ, по време на който е станало фактическото предаване на ключовете, въззивният съд е приел, че предпоставките на чл.31, ал.2 ЗС за частичното уважаване на иска за посочения период са налице като относно размера се е позовал на заключението на вещо лице.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса дължи ли ползващият съсобственик обезщетение на неползващия съсобственик когото при направено искане за обезщетение за ползването е поканил да ползват съвместно имота.
Ответниците по жалбата считат, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно тази разпоредба, в приложимата редакция преди изменението обн.ДВ, бр.86/17г. с оглед датата на подаване на касационната жалба-12.01.17г., на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуално правен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС; решаван противоречиво от съдилищата; от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в цитираната разпоредба. Съгласно т.1 на ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС посочването на правния въпрос е задължение на касатора като ВКС може единствено да уточни поставения от него въпрос, но не и да го извежда от съдържанието на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, респ. от касационната жалба. Непосочването на конкретен правен въпрос, чието разрешаване е обусловило изводите на въззивния съд, по отношение на който да се преценят допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т. 1- 3 ГПК, е достатъчно основание за недопускане на въззивното решение до касационен контрол.
В случая поставеният от жалбоподателката правен въпрос не обуславя изхода на спора и не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, тъй като съображението на съда за уважаването на иска е не липсата на покана от нейна страна до ищците да ползват съвместно съсобствения им тогава имот, а неоказване на необходимото съдействие за осигуряване на достъп до имота, какъвто те не са имали поради липса на ключ.
Липсва противоречие и с посочената от касатора задължителна и незадължителна практика на ВКС, респ. ВС – ТР № 7/12г. на ОСГК, Р № 95 по гр.д.№ 1913/14г., ІІ г.о. и ТР № 129/86г. на ОСГК, тъй като и с първото тълкувателно решение е прието, че лично ползване по смисъла на чл.31, ал.2 ЗС е всяко поведение на съсобственик, който възпрепятства /напр. като държи ключа/ или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове, а останалите две решения не се отнасят до настоящия случай /с решението по гр.д. № 1913/14г. е прието, че не се дължи обезщетение когато е налице обективна невъзможност да се ползва съсобствената вещ от всички съсобственици, като с него по същество е разгледана различна от настоящата хипотеза, а в ТР № 129/86г. е посочено, че няма право на обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС този, който отказва да приеме такава възможност/. Посочените определения на ВКС, І г.о. – № 120 по гр.д.№ 86/16г. и № 64 по гр.д.№ 331/12г. по чл.288 ГПК не представляват практика по смисъла на чл.280, ал.1 т.1 и т.2 ГПК съгласно ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС и позоваването на противоречие с тях е също неоснователно.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторката следва да бъде осъдена да заплати на ответниците по касация строените от тях в настоящото производство разноски за адвокатски възнаграждения в размер на по 500 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 1501 от 24.11.16г., постановено по в.гр.д.№ 1768/16г. на Варненския окръжен съд, ІІ с-в.
О с ъ ж д а Н. И. П. от [населено място] да заплати на Р. П. И. от [населено място] сумата 500 лв./петстотин лева/ разноски.
О с ъ ж д а Н. И. П. от [населено място] да заплати на Маргаритка И. П. от [населено място] сумата 500 лв./петстотин лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: