О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 319
гр. София, 18.06.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 4885/17г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. С. П. и К. М. П. от [населено място] срещу въззивно решение от 24.07.17г., постановено по в.гр.д.№ 177/17г. на Монтанския окръжен съд в уважителната му част, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е отменил частично решение от 10.05.17г. по гр.д.№ 2172/2016г. (в решението погрешно е посочена 2017г.) на Монтанския районен съд, с което са отхвърлени предявените искове с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК и искането по чл.537, ал.2 ГПК и вместо това е признал за установено по отношение на Б. С. П. и К. М. П., че Кооперация “Съгласие-92”, [населено място], Монтанска област е собственик на основание давностно владение на първия етаж от двуетажна масивна жилищна сграда с № 500.175.1 с площ от 106 кв.м., находяща се в поземлен имот № 500.175, за който е образуван УПИ ІІІ, в кв.27 по плана на [населено място] дел, [община] и е отменил на основание чл.537, ал.2 ГПК констативен но.акт № 149/16г. в частта, с която Б. С. П. е призната за собственик на имота по наследство и давностно владение.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че ищецът в първоинстанционното производство е владял процесния имот от преди 1944г. до сега непрекъснато, явно и спокойно като свой, като през годините го е ползвал за кръчма, сладкарница и склад за фуражи, поради което го е придобил по давност съгласно чл.79, ал.1 ЗС.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите: 1. Следва ли въззивният съд в съответствие с чл.272 и чл.236, ал.2 ГПК в мотивите на решението си да обсъди всички доказателство по делото поотделно и в съвкупност, както и доводите на страните, за да формира собствени доказателствени и правни изводи и може ли да обсъжда доказателство, което не е посочено по делото; 2. Как въззивният съд следва да формира вътрешното си убеждение кои от гласните доказателства приема и кои не, след като ги е приел за допустими; 3. Следва ли въззивният съд да прецени дали са налице противоречия между показанията на свидетелите и достоверно ли са дадени тези показания като се имот предвид останалите събрани доказателства и факти по делото; може ли въззивното решение да се мотивира единствено на свидетелски показания, които са противоречиви; 4.Следва ли въззивната инстанция при постановяване на своя съдебен акт да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност събраните по делото доказателства и може ли съдът да обоснове своите изводи по същество на спора на произволно избрани от него доказателства; 5. Следва ли като основно доказателство за установяване на придобивна давност – гласни доказателства с оглед правомощията на съда по същество да прецени достоверността им при формиране на вътрешното си убеждение въз основа на тях да прецени и анализира всички доказателства наред със свидетелските писмени заключения, с оглед упражнявана ли е фактическа власт върху имота и демонстрирано ли е намерението за своене; 6. За приложението на чл.86 ЗС по отношение на гражданскоправни субекти, които не са граждани и възможността на кооперацията да придобие на основание давност право на собственост при действието на посочената правна норма и 7. Може ли кооперацията като юридическо лице да придобива недвижим имот като се позове на придобивна давност при положение, че се позовава единствено и само на противоречиви гласни доказателства, а писмените такива – счетоводни документи не са отразени съобразно чл.3, ал.2 и ал.3 от Закона за счетоводството, във връзка със СС4 и след като от извадката от счетоводния баланс и счетоводния амортизационен план за същия период от време 2016г. не кореспондират като дата на придобиване и доставка и от 2006 г. няма начисляване на амортизация. Поддържа се, че първите пет въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС, шестият въпрос е решаван противоречиво от съдилищата, а седмият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът по жалбата счита, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно тази разпоредба, в приложимата редакция преди изменението, обн.ДВ, бр.86/17г. с оглед датата на подаване на касационната жалба – 27.03.17г. и § 74 ПЗР ЗИДГПК, на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС; решаван противоречиво от съдилищата; от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Следователно допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в цитираната разпоредба.
В случая поставеният от касаторите първи въпрос и свързаните с него следващи четири въпроса са решени в съответствие с практиката на ВКС, на която същите се позовават – ТР № 1/01г. на ОСГК, Р № 198 по гр.д.№ 1619/13г., ІІ г.о., Р № 65 по гр.д.№ 4116/08г., ІV г.о., Р № 176 по гр.д.№ 759/09г., ІІ г.о., Р № 65 по т.д.№ 1656/13г., ІІ т.о., Р № 266 по гр.д.№ 1058/10г., І г.о. и др., тъй като посочените в тази практика изисквания за обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства и доводите на страните са спазени. Въззивният съд е констатирал противоречия между показанията на различните групи свидетели и е изложил съображенията си кои от тях кредитира и кои не кредитира, което според установената практика е негово суверенно право. Освен това касаторите не сочат конкретно кои доказателства не са обсъдени и никакви релевантни за правния спор факти се установяват с тях, нито кое непосочено доказателство е обсъдено, респ. в какво се състои противоречието с тази практика, поради което тези въпроси не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване.
По следващия поставен въпрос за приложението на чл.86 ЗС във въззивното решение липсва произнасяне, тъй като по делото не са правени възражения, нито са налице данни до 1990г. процесният имот да е бил през социалистическа, а впоследствие държавна или общинска собственост, поради което и представеното във връзка с този въпрос Р № 121 от 19.11.208г. по гр.д.№ 3877/07г. на ВКС, ІV г.о. е неотносимо към настоящия случай. Липсва произнасяне и по последния поставен въпрос, който е формулиран съобразно твърденията на касаторите, свързан е с установяване на конкретна фактическа обстановка и няма отношение към решаващите мотиви на съда за уважаването на предявения иск, респ. този въпрос няма отношение към осъществяването на фактическия състав на чл.79, ал.1 ЗС и не обуславя изхода на спора, още повече, че се отнася за период, далеч след изтичането на давностния срок. Не са изложени и никакви доводи за наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.3 ГПК съгласно дадените в т.4 на ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС разяснения, а именно за неговото значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането му от касационната инстанция, с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването й, които предпоставки в случая не са налице.
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че погрешното посочване от въззивния съд на годината, през която е образувано делото пред районния съд (2017г., вместо 2016г.) според установената практика представлява очевидна фактическа грешка, която може да бъде поправена по реда на чл.247 ГПК, а не по пътя на касационното обжалване. Погрешното посочване в мотивите (стр.4) на решението РС-Л., вместо РС –М. е без правно значение, като двете грешки не водят до недопустимост на съдебния акт.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на спора и на основание чл.78, ал.8 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация сторените от него разноски в настоящото производство в размер на 600 лв. за изплатено адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение от 24.07.17г., постановено по в.гр.д.№ 177/17г. на Монтанския окръжен съд.
О с ъ ж д а Б. С. П. и К. М. П. от [населено място] да заплатят на К. ”С.-92”, [населено място], [община], М. област сумата 600 лв./шестстотин лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: