О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 166
гр. София, 28.03. 2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти януари, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдия Първанова гр.дело № 2818/2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Е. И., С. Е. М., Х. И. Х., У. И. А., [населено място], С. В. А., [населено място], [община], и В. И. О., [населено място], [община], чрез пълномощника им адвокат М. В., срещу въззивно решение № 84/23.03.2017г. по гр. дело № 324/2016г. на Добричкия окръжен съд.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК са изложени твърдения за наличие основанията по чл.280,ал.1, т.1,т.2 и т. 3 ГПК /ред.до изм.в ДВ, бр.86/2017г./ за допускане касационно обжалване на въззивното решение по множество материалноправни и процесуално правни въпроси. С поставените въпроси, които се повтарят многократно в изложението, жалбоподателите обосновават наличието на всяко едно от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Прилагат и многобройна съдебна практика. Конкретизирани, съобразно разясненията по т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, тези въпроси се свеждат до следното:
1.Длъжен ли е бил съдът да конституира наследниците на Р. и неконституирането им води ли до нарушение на чл.75 и чл.76 ЗН, нищожна ли е делбата, съответно отхвърлянето на иска за делба;
2.Допустимо ли е в делбен процес да се разглежда иск за оспорване на произход и осиновяване и ако е допустимо, длъжен ли е съдът да се произнесе относно правоприемството на всеки наследник;
3.Ответниците заинтересовани лица ли са в производството по издаване на акт за раждане и ако са, следва ли да доказват своя правен интерес;
4.След като е отхвърлил иска за делба по отношение на ищците, длъжен ли е бил съдът да допусне делба между другите наследници; 5. Представеният нотариален акт № 36/23.02.1951 г. за продажба на съседен на заявения за делба недвижим имот удостоверява ли факти, свързани с гражданското състояние на Ф.; Доказването, че Ф. е внучка на Х., доказва ли, че Ф. е дъщеря на М. и Р. и нейните наследници имат правен интерес да предявят иск за делба; Участието на Ф. в продажбата удостоверява ли приемане на наследство? Допуснал ли е съдът нарушение, като не е изследвал факта, който е наложил Ф. да участва в договора за продажба на наследствения имот;
6.Необсъждането на част от събраните по делото доказателства /скици, данъчни оценки на имота и квитанции за платени данъци/ и превратното им тълкуване от съда води ли до неправилност и незаконосъобразност на въззивното решение;
7.Длъжен ли е бил въззивният съд да включи в доклада си по делото факта на осиновяването и да разпредели доказателствената тежест относно този факт;
8.Допустими ли са свидетелски показания за доказване на осиновяването, след като в регистрите на общината няма запазени дела за осиновяване през 1923 г., няма и регистри за решения по такива дела;
9.Длъжен ли е бил съдът да се произнесе относно действителността на констативния нотариален акт № 22/27.04.2007 г., издаден в полза на част от ответниците – Г. М., Г. Х. и К. М., и оспорен от ищците, и относително недействителен ли е той спрямо ищците и спрямо останалите ответници;
10.Нарушено ли е правото на защита на ищците, поради невъзможността да се снабдят с доказателства за осиновяването от архива в Румъния, тъй като съдът не им е указал, че искането е следвало да стане с утвърден образец.
Ответниците по касационната жалба Г. С. А. (Г. Х.), живуща в Република Т., Г. С. М., Г. С. Х., К. С. М., И. С. А., [населено място], А. Х. Р., [населено място], [община], и Н. Г. С., [населено място], чрез пълномощника им адвокат Ю. О., оспорват жалбата и считат, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение № 431 от 01.04. 2016г. по гр.д. № 2293/2014 г. на Добричкия районен съд, с което са отхвърлени предявените от С. Е. И., С. Е. М., Х. И. Х., С. В. А.,У. И. А. и В. И. О., против А. Х. Р., И. С. А., Ф. Русева С., Г. С. А., Г. С. М., Г. С. Х. и К. С. М., искове за делба на недвижим имот, находящ се в [населено място],[жк], [улица], представляващ поземлен имот с идентификатор 72624.614.2308 с площ от 246 кв.м., трайно предназначение – урбанизирана територия, начин на трайно ползване – ниско застрояване, ведно със сграда с идентификатор 72624.614.2308.1 с площ от 84 кв.м. с предназначение друг вид сграда за обитаване и сграда с идентификатор 72624.614.2308.2 с площ от 11 кв.м. с предназначение друг вид производствена, складова, инфраструктурна сграда, при законови квоти.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че е предявен иск от наследниците на Ф. М. Вели (Ф. М. В.), родена в 1920 г. и починала на 09.06.2001 г., за делба съсобствен имот, оставен в наследство от общия наследодател А. Х., починал 1938 г. – идентификатор № 72624.614.2308 с площ от 246 кв.м. и построените в него две сгради.наследодателят е бил собственик на имота на основание крепостен акт № 4396/23.12.1905 г. Ищците претендират, че праводателката им Ф. Х. /Ф. В./ е наследница на М. Х. Х. (един от двамата низходящи – синове на А. Х.) и съпругата му Р.. Ответниците (деца и внуци на другия син на А. Х. –С. Х. А.) оспорват произхода на Ф. независимо от наличието на акт за раждане № 2292 от 15.10.1985 г. В съдебно заседание ищците са уточнили твърдението си, че семейноправната връзка между Ф. от една страна и М. и съпругата му Р. от друга, не е кръвна връзка, а е възникнала от осиновяване, извършено през 1923г. с „акт на румънските власти”. Въззивният съд е приел, че в делбения спор е допустимо оспорване на произход независимо от това дали има или няма съставен за него акт за гражданско състояние /решение №594/2010г. по гр.д.№1289/2009г., ВКС, І г.о., решение №428/2014г. по гр.д.№2160/2013г., ВКС, ІVг.о./. Осиновяването на Ф. е извършено в периода ноември 1919 г. – септември 1940 г. по време на окупацията на Ю. Д. от Кралство Румъния и приложим към правния акт и неговото удостоверяване е действалият тогава Румънски граждански закон, в сила от 01.12.1865 г. В съдебните архиви на РС -Добрич и ОС- Добрич липсват дела за осиновяване от 1923 г. и регистри за решения по такива дела. Свидетелски показания за доказване акта на осиновяването по чл. 164, ал.1, т. 3 ГПК са недопустими. До изтичане на дадения от въззивния съд срок по чл. 158, ал.1 ГПК -с.з. на 13.03.2017 г., наследниците на Ф. не са представили доказателства за осиновяване от Националния архив на Румъния в [населено място] или от Окръжна дирекция на националните архиви – окръг И., Румъния, въпреки издаденото им съдебно удостоверение по чл. 186 ГПК. В община [населено място] се съхраняват 2 броя регистри за гражданско състояние, включващи всички съставени в периода 1.01.1923 г. – 31.12.1923 г. актове за раждания, нито един от които не се отнася до лицето Ф. М. Вели. В общината има запазен (представен още в производството пред районния съд) акт за раждане № 2292/15.10.1985 г., в който за родители на Ф. са отразени майка Р. М. Х. и баща М. Х. Х..Актът е издаден на основание съдебно решение от 12.09.1984 г. по гр. д. № 1300/1984 г. на Толбухинския районен съд в производство по чл. 436 и сл. ГПК (отм.), без участие на заинтересувани лица. Съдът е приел, че на основание чл. 440, ал. 3 ГПК (отм.), аналогичен на чл. 546, ал. 3 ГПК, доказателствената сила на решението и на този охранителен акт е непротивопоставима на ответници по делото. Констатирал е, че нотариалният акт № 36/23.02.1951 г. за извършена сделка за продажба на друг, съседен на заявения за делба имот, с продавачи М., Р. и Ф., има материална доказателствена сила само за извършените от участниците в нотариалното производството пред нотариуса изявления и действия, но не доказва никакви факти, свързани с гражданското състояние на Ф.. Записванията в семейния регистър от 1946 г. на населението в [населено място], нямат доказателствена стойност за удостоверяване гражданското състояние на физическите лица, тъй като съгласно Правилника за водене на регистрите на населението в общините /ДВ,бр.194/1934г./ тези регистри са съставяни при преброяване на населението. Но и според записванията в случая в този регистър, към домакинството на М. Х. Х. се числят само той и съпругата Р.. Въз основа на събраните писмени доказателства, съдът е приел за неустановен факта на осиновяване на праводателката на ищците Ф. от сънаследника (син) М. и съпругата му Р.. Липсват доказателства по делото за допуснато със съдебен акт на компетентния според Румънския граждански закон съдебен орган осиновяване на праводателката Ф. от посочените за нейни родители М. и Р.. При това положение Ф. не е придобила на основание чл. 5, ал. 1, чл. 5, ал. 2 ЗН част от наследствения дял на М., починал на 7.03.1949 г., от заявения за делба имот и впоследствие дела на преживялата го съпруга Р., починала на 7.07.1957 г. и никакви права върху процесния имот не са преминали към ищците по делото и нейни деца и внуци.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно, ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Този въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства.
Първият въпрос от изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК е неотносим. Съгласно чл.75,ал.2 ЗН, когато делбата е извършена без участието на някой от сънаследниците, тя е изцяло нищожна. В случая касаторите са ищци в процеса и те са посочили ответниците по делото за делба. Те и не сочат конкретни сънаследници на Р., които не са конституирани в производството от една страна, а от друга- искът им е отхвърлен, т.е. делбата не е допусната и извършена. Вторият и третият въпрос не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на въззивното решение. Даденото разрешение е в съответствие с установената практика на Върховния касационен съд,съгласно която в делбеното производство, регламентирано като особено исково производство, е възможно на основание чл. 343 ГПК да се правят оспорвания на произход /в този смисъл е и цитираното от въвззивния съд решение № 594/28.06.2010 г. по гр. д. № 1289/2009 г.,I г. о./. Когато охранителен акт е издаден в производство по чл. 436 ГПК (отм.), в което не са участвали ответниците по предявен впоследствие иск за делба /какъвто е настоящият случай/ съществуващ или възникнал гражданскоправен спор (като оспорване на произход) може да се разреши и в делбеното производство. Съдът е разгледал заявените оспорвания на документа за установяване на произхода на праводателката на ищците Ф. М. Вели и в съответствие с решение № 529/01.07.2013 г. по гр. д. № 181/2011 г., ВКС, ІV г.о., е приел, че ответниците успешно са осъществили защитата си чрез оспорване истинността на представения в производството акт за раждане. Този вид защита е различен от същността и процедурата по оспорването (установяването) на произход и тя е допустима за всяко заинтересовано лице, каквито са ответниците в случая. В решаващите си изводи съдът е съобразил и практиката по чл. 546, ал. 3 ГПК (аналогичен на чл. 440, ал. 3 ГПК (отм.)), че решението от 12.09.1984 г. на Толбухинския районен съд, въз основа на което е издаден актът за раждане, няма сила по отношение на неучаствалите в производството заинтересовани лица, които оспорват установения в охранителното производство факт с правно значение.
Въпросът за задължението на съда да допусне делба между другите наследници /ответниците/ е неотносим, тъй като касаторите не могат да релевират чужди права пред съд, извън изрично предвидените случаи – чл. 26, ал. 2 ГПК.
Петият въпрос от изложението също не може да обуслави допускане касационно обжалване на решението на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Нотариалният акт е ценен по реда на чл.179,ал.1 ГПК съгласно доказателствената му сила на официален документ, издаден от длъжностно лице, в кръга на службата му по установена форма и ред като е съобразена константната съдебна практика. Според нея доказателствената сила на таъкв документ обвързва съда да приеме, че посочените в него факти са се осъществили от външна страна така, както ги е посочил издателят. Законната доказателствена сила обхваща фактите, които длъжностното лице твърди, че е осъществило лично и фактите, които според длъжностното лице са се осъществили лично пред него, т.е. действията и изявленията на трети лица. В случая въззивният съд е зачел материалната доказателствена сила на нотариалния акт като е приел, че доказва само изявленията, извършени пред нотариуса, но не удостоверява факти, свързани с гражданското състояние на праводателката на ищците Ф. М. Вели.
По въпрос №7 –относно доклада на въззивния съд не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като същият е разрешен в съответствие с ТР № 1/2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС. В него се приема, че ако въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В настоящия случай съдът в съответствие с цитираното ТР като е констатирал, че докладът на първоинстанционния съд е непълен, тъй като фактът на осиновяването на праводателката на ищците не е включен в него, но има значение за претендираните от ищците права и в изпълнение на правомощията си е указал на ищците, че носят тежестта да установят този факт, като посочат доказателства при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК и е дал възможност за това.
Въпросът за допустимостта на свидетелските показания не е решен в противоречие със съдебната практика. В случая е налице хипотеза на недопустимост на свидетелски показания за установяване на обстоятелства, за които закон изисква писмен акт – чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК. Приложим към осиновяването е Румънският граждански закон, който изисква доказването му с писмени доказателства – съдебно определение, акт за раждане или други. Липсват изключенията по чл. 165, ал. 1 и ал. 2 ГПК, поради което в съответствие със съдебната практика съдът е приел, че свидетелските показания по делото не са годно доказателство за наличието на осиновяване.
Съгласно ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, за да бъде допуснато касационно обжалване, касаторът следва да формулира правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл, включен е в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда. Въпросът за действителността на констативния нотариален акт не е включен в предмета на спора и не е обсъждан от въззивната инстанция. Правните изводи на съда за неоснователност на иска за делба са с оглед недоказването на факта за осиновяване на праводателката на ищците и невъзможността към нея да е преминало част от имуществото на общия наследодател. При това положение и с оглед константната съдебна практика е прието, че поради отхвърлянето на иска за делба, не следва да постановява отмяна на констативния нотариален акт за собственост по чл. 537, ал. 2 ГПК, с който са се снабдили ответниците. Съдебното решение отрича със сила на пресъдено нещо претендираното от ищците потестативно право на делба, но с него не се разрешава въпросът за принадлежността на правото на собственост върху процесния недвижим имот.
По последния поставен въпрос също не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Не е нарушено правото на защита на ищците, тъй като въззивната инстанция в изпълнение на правомощията си по ТР № 1/2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, е предоставила възможност на ищците да се снабдят с доказателства за осиновяването. Съдът е издал съдебно удостоверение въз основа на което да се снабдят от Община – Генерал Т. с друго, от което да е видно съхраняват ли се в общината регистрите за раждания за 1923 г., съответно налице ли е акт за раждане на наследодателката Ф.. Издал е и съдебно удостоверение, по силата на което да се снабдят от Национален архив, [населено място], или от Окръжна дирекция на Националните архиви – окръг И., Румъния с данни за осиновяването на Ф. М. Вели. Непредставянето на доказателства за осиновяването касае неизпълнена доказателствена тежест, а не нарушено право на защита.
В останалата си част изложението съдържа не правни въпроси, а касационни оплаквания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, тъй като касаят правилността на съдебното решение, възприемането на фактическата обстановка и обсъждането на събраните по делото доказателства, съответно обосноваността на изводите на съда. Тези оплаквания не могат да послужат пряко като основание за допускане касационно обжалване на решението в производството по чл. 288 ГПК по предварителна селекция на жалбите. Освен това следва да се има предвид и това, че въззивният съд е обсъдил всички доводи на страните и релевантните за спора доказателства като е посочил кои относими към спора факти и обстоятелства приема за установени и кои не. Приложените към изложението решения на ВКС са неотносими към спора. Те касаят различни правни въпроси, които нямат връзка с повдигнатите от касаторите като напр.вписване на изменение в устава на акционерите / решение №153/2009г./, предмета на иска по чл.336 ГПК /отм./ /решение № 792/2011г./, повторно разглеждане на делото от въззивния съд след връщане от касационната инстанция / №793/2010г./, прилагане института на придобивната давност /№794/2009г./, допустимост на гласните доказателства при наличие на „начало на писмено доказателство” /№ 784/2011г./ и др. Постановени са различни казуси, отнасят се за друга фактическа обстановка и нямат за предмет посочените от касатора въпроси.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационно обжалване на решението.
Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК, направеното в отговора на касационната жалба искане и приложените доказателства, жалбоподателите следва да заплатят на ответниците по касационната жалба направените от тях разноски в размер на 600 лева адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 84 от 23.03.2017 г. по в. гр. дело № 324/2016 г. по описа на Добричкия окръжен съд.
ОСЪЖДА С. Е. И., С. Е. М., Х. И. Х., С. В. А., У. И. А. и В. И. О. да заплатят на Г. С. А. (Г. Х.), Г. С. М., Г. С. Х., К. С. М., И. С. А., А. Х. Р. и Н. Г. С. разноски за производството по чл. 288 ГПК в размер на 600 лв. адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: