О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 321
София 29.05.2012 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори февруари, две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Здравка Първанова гр. дело №131/2012г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№10124/04.08.2011г. на С. В. С. и Д. С. Г., [населено място],чрез пълномощника им адвокат К., срещу въззивно решение №60 от 11.07.2011г. по гр.д. № 848/2011г. на Бургаския окръжен съд в частта му, с която е уважен предявеният срещу тях иск с правно основание чл.124 ГПК за установяване, че държавата, представлявана от МРРБ и от И. към МЗП, е собственик на недвижим имот УПИ *,кв.*,гр.П.. В приложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК са изложени твърдения за това, че са налице предпоставките на чл.280,ал.1,т.2 ГПК. Като е уважил иска с правно основание чл.124 ГПК, позовавайки се на чл.2,ал.2,т.4 ЗДС и игнорирайки съдебната практика на ВКС и конституционната практика, въззивният съд е постановил незаконосъобразен акт.Не е съобразено изискването на чл.140 КРБ относно правото на собственост на общините, както и разпоредбите на §6 и §7 ЗМСМА относно това, кои обекти държавна собственост стават общинска собственост, кои обекти са с местно значение и кои – с национално значение като държавно мероприятие.Твърди се противоречие в този смисъл с Р. №11/2011г. решение №400/12.05.2010г., ВКС, І г.о. и решение №1147/11.12.2008г., ВКС, І г.о., в които е прието, че хипотезата на §7,т.6 ПЗР ЗМСМА се отнася за имоти, които по естеството си обслужват общинската инфраструктура и са бивша държавна собственост, отдадена за стопанисване и управление на държавни ЮЛ.Втората част на изложението сочи допуснати процесуални нарушения от въззивния съд, тъй като е разместена доказателствената тежест в процеса.Въззивният съд неправилно е приел, че ответникът по предявения срещу него установителния иск следва да докаже правото си на собственост върху имота.
Ответникът по касация И. счита, че не следва да се допуска касационно обжалване поради липса на формулиран правен въпрос в изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК. Ответникът – Д., п. от м. на р. р. и б. чрез О. у. на Б. о., не изразява становище.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваната част от въззивното решение е потвърдено решение №25/01.03.2011г. по гр.д.№121/2004г. на Поморийския районен съд, с което е признато за установено правото на собственост на Д., п. от М. на р. р. и б., чрез п. О. у. на Б. о. и И. а. по с. и р. в ж. към МЗХ по предявения установителен иск срещу [община] и Д. С. Г. и С. В. С., за недвижим имот с площ 600 кв.м., представляващ УПИ *, кв.* по плана на [населено място], и построените върху него бунгало, лятна къпалня и тоалетна. В останалата част, с която са отхвърлени исковете с правно основание чл.108 ЗС за същия недвижим имот и с правно основание чл.59 ЗЗД, предявени от Д. С. Г. против И. а. п. с. и р. в ж. при МЗХ, при участие на МРРБ като представител на държавата, въззивното решение е влязло в сила и не е предмет на настоящото производство по чл.288 ГПК.
Въззивният съд е разгледал предявеният от настоящите касатори срещу И. при МЗХ и държавата иск с правно основание чл.108 ЗС и предявеният по присъединено впоследствие производство установителен иск на държавата и И. при МЗХ срещу Д. Г., С. С. и [община] относно правото на собственост за един и същ имот. Приел е, че ищцата по иска по чл.108 ЗС Г. не е доказала, че е собственик на имота, тъй като тя черпи права по договор за замяна с [община]. Предвид оспорване правото на собственост на общината от страна на държавата, въззивният съд е приел, че е недоказано имотът да е бил предназначен за каквото и да било мероприятие от изброените в §7,т.6 ПЗР ЗМСМА, респективно спрямо този имот или съседните, включени в общо актувания като общински кв.215, да са били реализирани такива мероприятия. Извършената замяна с праводателя на Г., също опровергава значението на имота за местната инфраструктура като задоволяващ трайни обществени потребности с местно значение. Въззивният съд е установил, че процесният имот с площ 600 кв.м. попада в по-голям имот, актуван с АЧОС №1623/2000г. на основание чл.2,ал.1,т.9 ЗОС с отбелязване, че бивш собственик е държавата. Проследил е представените по делото писмени доказателства и е приел, че е налице правоприемство между Р.-П., Е. д. т. п. към ОС, ”Ц. за р. и с. в ж.”, ГД”КРДЖ”към Н. в.-м. с. и настоящия И., който е държавен орган. На Р.-П. е било предоставено безвъзмездно място от 1 дка, попадащо по плана от 1954г. в парцел *, кв.*, отреден за „люпилня на Р.”, част от който са процесните 600 кв.м. Р.-П. е преустановил дейността си и по силата на ПМС35/1959г. активите и пасивите и са преминали в ОТП.С ПМС 3/1961г. люпилните на ОТП се прехвърлят към МЗ. При правоприемството между различните държавни структурни звена и организации, осъществявали дейност по селекция и репродукция в животновъдството, люпилнята е преминала в собственост на държавата. През 1979г. в разширения парцел *,кв.* е изградена и почивна база на Н. по говедовъдство и овцевъдство-К., на което правоприемник е И.. Държавата е собственик на имота по силата на закона, тъй като липсват предпоставките ex lege, легитимиращи общината като собственик на парцела към момента на замяната със С. С. през 2002г. Имотът не е бил общински, поради което и общината не е могла да прехвърли собствеността върху него по замяната.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на соченото основание на чл.280,ал.1 т.2 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР№1/2009г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл.284,ал.1,т.3 ГПК.Този въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането и до касационно разглеждане. Правният въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, следва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение. Той трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства.
В разглеждания случай посоченото от касатора в първата част на изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК не представлява формулиран по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК и цитираното ТР ясен и точен правен въпрос, който да е бил в предмета на спора пред въззивния съд и да е релевантен за изхода на делото. Развитите доводи представляват касационни оплаквания за нарушения на материалния закон. Освен това позоваването на Конституцията и на решения на КС е извън хипотезите на чл.280,ал.1 ГПК, обуславящи допускане касационно обжалване на решението. Решаващият извод на въззивния съд по отношение правото на собственост на държавата е основан на приетото, че не е доказана нито една от хипотезите на §7,т.6 ПЗР ЗМСМА, за да се приеме, че имотът е преминал в собственост на общината с влизане в сила на този закон /ДВ,бр.77,1991г./, а именно обект на общинската инфраструктура с местно значение, предназначен за административните потребности на общината, както и за здравно, образователно, културно, търговско, битово, спортно или комунално обслужване. При това положение актуването на основание чл.2,т.9 ЗОС не може да придаде на имота характер на общинска собственост. Тези изводи на въззивния съд са във връзка с твърдяното право на собственост от държавата, а също и с оглед твърдяното от ищцата по иска с правно основание чл.108 ЗС частно правоприемство от [община]. Затова и посоченото в точка втора на изложението във връзка с разпределяне доказателствената тежест в процеса не може да послужи като релевантен за изхода на спора правен въпрос, който да обуслови допускане касационно обжалване на решението. Освен това въззивният съд не е възложил доказателствената тежест на касатора като ответник по предявения срещу него положителен установителен иск, да доказва правото си на собственост върху имота, а съобразно трайната съдебна практика е извършил преценка на заявените в конкуренция права на насрещните страни по двата иска за собственост и твърденията им, че всяка от тях е собственик на имота. В останалата част на изложението се релевират касационни оплаквания във връзка с обосноваността на обжалваното решение. Твърдяната необоснованост на съдебния акт не може да обуслови допускане на касационно обжалване на решението. Това е основание по чл.281,т.3 ГПК за касиране на едно допуснато в процедурата по предварителна селекция на жалбите по реда на чл.288 ГПК до касационно обжалване въззивно решение.
С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Въпреки изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касация не следва да се присъждат разноски, тъй като няма направено искане.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №60 от 11.07.2011г. по гр.д. № 848/2011г. на Бургаския окръжен съд в обжалваната част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: